Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 03.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г въззивен състав, в публично заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 10361 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 03.06.2019 г. от ответницата Е.Г.З. против решението от 22.04.2019 г.
по гр. дело № 66834/2018 г. на Софийския районен съд, 77 състав в частта, с
която са уважени предявените срещу нея установителни
искове с правно основание чл.422 ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: 1/ за сумата от 1 268,98 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за имот, находящ
се в гр.София, бул.“*******, аб. № 011234 за периода
от м.05.2014 г. до м.04.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението
– 13.12.2017 г. до окончателното изплащане и 2/ за сумата от 296,06 лв., представляваща
обезщетение за забава върху вземането за главница за периода от 16.09.2015 г.
до 01.12.2017 г. С решението жалбоподателката е
осъдена да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за
заповедното производство в размер на 76,13 лв. и за исковото производство в
размер на 558,61 лв.
В жалбата са наведени доводи, че СРС не е
взел предвид, че за част от процесния период са
приети нови Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“
ЕАД ***, които са одобрени с решение № ОУ- 1 от 27.06.2016 г. на ДКЕВР, с които
е променен реда и срока за заплащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, а именно в 45 дневен срок след изтичане на периода за който се
отнасят, а не в 30 дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Неправилно СРС е приел, че ответницата има качеството
потребител на топлинна енергия, позовавайки се на §1, т.42 от ЗЕ, който текст е
отменен с ДВ, бр.54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г. Поддържа, че макар и да е
носител на вещно право на ползване върху процесния
имот, по делото не били ангажирани доказателства, че е обитавала и ползвала
имота през процесния период, а напротив били налични
данни, че партидата е открита на името на собственика на имота Дончо Стефанов Трашлиев, като индивидуалните справки за ползвана топлинна
енергия са издавани също на негово име. Според въззивницата
съдът е следвало служебно да изследва дали са налице визираните в чл. 59, ал.1
ЗС предпоставки за погасяване на вещното право на ползване. Останалите доводи за
неправилност на решението са във връзка с договора, сключен между ЕС и
дружеството, извършващо услугата „дялово разпределение“ и договора между ищцовото дружество и топлинния счетоводител. Поддържа се,
че по делото не е установено количеството на реално потребена
топлинна енергия в имота, което е в противоречие с изискването на чл.13 от Директива
2006/32/ЕО. С оглед изложеното моли решението в обжалваните части да бъде отменено
и вместо него да бъде постановено друго, с което установителните
искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемата страна и третото
лице – помагач на ищеца не са подали отговори на въззивната
жалба.
Решението на СРС в частта, с която са
отхвърлени частично установителните искове, не е
обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила и не е предмет на въззивното производство.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд,
поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към
същите. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да
се добави и следното:
За
да уважи частично предявените искове СРС е приел, че ответницата като вещен
ползвател на имота, има качеството клиент на топлинна енергия по смисъла на чл.
153, ал.1 ЗЕ и § 1, т.2а от ДР на ЗЕ / като е цитирал и разпоредбите на ЗЕ,
преди изм. с ДВ, бр.54/2012 г./, което по никакъв начин не се отразява на
правилността на извода му, че страните по делото са обвързани от облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия при публично известни Общи
условия. Този извод на съда е правилен, тъй като според действащия през процесния период чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. ДВ, бр.54/2012
г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –етажна
собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Съгласно
разясненията, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по т.д.№ 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие е собственикът, вещния ползвател или облигационният ползвател, на
когото е прехвърлена партидата. В срока по чл. 131 ГПК, ответницата изобщо не е
оспорила факта, че е вещен ползвател на имота и не е навела възражения, че
учреденото й такова е прекратено на някое от основанията, посочени в чл.59 ЗС. Нещо
повече, във възражението по чл.414 ГПК последната е признала частично вземането
за главница, което означава и признание, че има качеството клиент на топлинна
енергия. Отделно от това, по делото не са ангажирани доказателства от нейна
страна, че вещното й право на ползване е погасено, поради което именно тя, а не
собственика на имота, е носител на задължението за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия в имота. Този извод следва от систематическото
тълкуване на разпоредбите на чл.153, ал.1 ЗЕ и § 1, т.2а от ДР на ЗЕ в
редакцията им от 2012 г., според който „битов клиент“ е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. Видно от легалната дефиниция на закона, и при систематическо
тълкуване на посочените две разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция
на вещни права, клиент на топлинна енергия, се явява лицето, което реално
ползва имота. При наличие на безспорни доказателства, че ответницата е титуляр
на вещното право на ползване върху имота за процесния
период, следва изводът, че последната дължи заплащане на разходваната за
абонатния номер топлинна енергия, защото за нея са и ползите. При това
положение, ответницата безспорно е материалноправно
легитимирана да отговаря по исковете. С оглед изложеното, неотносими
към спора са доводите, изложени в жалбата относно наличието или не на договор
между топлинния счетоводител и ищцовото дружество. По
отношение на договора, сключен между третото лице –помагач на ищеца и ЕС на
сградата, в която се намира топлоснабдения имот, въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивницата, че този договор не я обвърза. От ангажираните
от ищеца доказателства е видно, че е налице решение на ОС на ЕС от 10.07.2002
г., на което са присъствали 21 от 22 собственици на имоти в сградата и е взето
решение за сключване на договор именно с „Б.Б.“ ООД
за извършване дяловото разпределение на топлинна енергия. Договорът е сключен
от изрично упълномощено от ОС на ЕС лице, поради което е налице пряко
представителство и правата и задълженията по договора са възникнали директно в
правната сфера на представлявания. Доколкото по делото няма данни решението на
ОС да е атакувано по реда на ПУРНЕС /отм./, съдът приема, че същото обвързва
етажните собственици в т.ч. и ответницата – вещен ползвател на имота.
Останалите
възражения касаят количеството на потребената
топлинна енергия и нейната стойност, които обаче не са достатъчни да обусловят
извод за недоказаност на исковете по основание. Обстоятелството колко точно
количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на
ответницата е от значение единствено към доказването на размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му
съгласно чл. 162 ГПК. По отношение размера на исковете, СРС е кредитирал
заключението на комплексната експертиза, от която се установява стойността на
действително потребената топлинна енергия, вкл. и
тази, начислена служебно поради установена манипулация на уредите за
отоплителен сезон м.05.2014 г.-м.04.2015 г., като по делото от страна на
ответницата не са представени доказателства, че се е възползвала от
предвиденото рекламационно производство в срока по
чл.29, ал.1 от ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени с
решение № ОУ-2/03.02.2014 г. на ДКЕВР, действали през този период, нито че е направила
рекламация за отчет на показанията на уредите в 30 дневен срок след получаване
на изравнителната сметка по реда на чл.70, ал.6 от Наредба № 16-334 от 2007 г. за
топлоснабдяването, приложима за този отчетен период
съгласно § 21 към Наредба за изменение и допълнение на Наредбата за топлоснабдяването.
Във връзка с доводите
в жалбата, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 13 от Директивата на ЕС
№ 2006/32/ЕО, която е отменена с Директива 2012/27/ЕО,
въвежда принципа за реалното отчитане на потребената
енергия и реалното й включване в сметките. Европейските директиви са актове,
които обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят националните
власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те
нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока,
указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена
в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се
позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да
прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата.
Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като Директива 2006/32/ЕО е
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната
ефективност- §3 ДР на ЗЕЕ, обн. ДВ, бр.98 от 2008 г./
отм. през 2015 г./ а нарушение на разпоредбите на този закон не се твърди и не
се установява. След изтичането на посочения в чл.18 от директивата срок
вътрешното законодателство е съобразено с чл.13 включително по отношение
топлинната енергия от сградна инсталация, която също
е реално консумирана от потребителите. Освен това чл.13.1 от директивата
изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е
технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено
заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по
изравнителни сметки. Ето защо, макар и да няма реално определена месечна сума,
е налице реална сума за отчетния период, който в случая е годишен.
Без значение за спора е и възражението, че СРС не е взел предвид, че за
част от процесния период са действали Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, които са
одобрени с решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на ДКЕВР, с които е променен реда и
срока за заплащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно в 45
дневен срок след изтичане на периода за който се отнасят, а не в 30 дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.Срокът за
заплащане на месечните дължими суми има значение за изискуемостта на
вземанията, респективно за началото на давността, а в случая процесните вземанията безспорно са изискуеми, като част от
тях са и платени от ответницата, а възражение за погасителна давност не е заявено
от последната. Посочената разпоредба няма отношение към претенцията на ищеца за
обезщетение за забава, доколкото такова се начислява само за задълженията по
общата фактура, а не и за тези по ежемесечно издаваните фактури – чл.33, ал.4
от новите ОУ.В случая ищецът е претендирал обезщетение за забава само върху
задълженията по издадените общи фактури за трите отчетни периода.
С
оглед изложеното, въззивната жалба на ответницата се
явява неоснователна, поради което решението на СРС в обжалваната част, следва
да бъде потвърдено.
Въпреки
неоснователността на жалбата на въззиваемата страна
не се дължат разноски за настоящата инстанция, тъй като ответното дружество,
нито е депозирало отговор на жалбата, нито е било представлявано от юрисконсулт
в открито съдебно заседание.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.04.2019 г. по гр.
дело № 66834/2018 г. на Софийския районен съд, 77 състав в обжалваната част.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.