РЕШЕНИЕ
№ 4064
гр. София, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:...................
при участието на секретаря ....................
като разгледа докладваното от ................... Гражданско дело №
20231110120503 по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК,
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и
осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД.
Предявени са от ...................... срещу Г. Я. Т. следните обективно
кумулативно съединени искове: установителни искове по чл. 422 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за сумата
от 1829,21 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит
№ ..................... ведно със законната лихва от .................. до окончателното
плащане, сумата от 361,74 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от ..................., и сумата от 312,85 лева, представляваща лихва за
забава за периода от ..................., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 37925/2020 г. по описа на СРС, 119 състав, и
осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД против посочения
ответник за заплащане на сумата от 2081,92 лв., представляваща
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски
кредит № ..................... ведно със законна лихва от .................. до
окончателното плащане (съгласно уточнителна молба с вх. № ............
Ищецът ......................, ЕИК ...................... твърди, че е сключил с
ответника договор за потребителски кредит № ..................... въз основа на
който му предоставил сумата от 2000 лв., със срок на договора от 24 месеца и
размер на вноската от 223,68 лв. (сбор от размер на вноската по кредита от
1
123,64 лв. и размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги от
100,04 лв.), при ГПР 49,89 % и годишен лихвен процент 41,17%, лихвен
процент на ден – 0.11 %. Възнаградителната лихва твърди да е възникнала
като задължение в деня на подписване на договора, като страните уговорили
заплащането й разсрочено във времето в рамките на погасителния план. Във
връзка с процесния договор страните сключили споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги срещу заплащане на сума в размер от
2081,92 лв., съгласно което кредиторът се задължил да предостави на
кредитополучателя по негово искане една или всички от следните услуги:
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност
за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж,
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Позовава се на настъпила преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
предсрочна изискуемост на кредита на основание чл.12.3 от Общите условия
към договора за кредит. Твърди, че поради неплащане на предсрочно
изискуемите вноски в срок, ответникът бил изпаднал в забава. По изложените
съображения моли за уважаване на предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответника, с който предявените искове се оспорват като
неоснователни. Твърди, че не се установява на коя дата е сключен процесният
договор – на 20.09.2018 г. или на 21.09.2018 г. Сочи, че не се дължи законна
лихва върху главниците от датата на исковата молба, доколкото такова
задължение не е било предмет на сключения между страните договор за
кредит. Оспорва между страните да е налице валидно възникнало
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит. В
условията на евентуалност твърди, че процесният договор за потребителски
кредит № .................... е нищожен, доколкото съдържа неравноправни клаузи.
Сочи, че посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
приложимия в отношенията между страните, тъй като не включва всички
разходи по кредита. Поддържа, че възнаграждението по споразумението за
закупуване на пакет за допълнителни услуги представлява разход, свързан с
предмета на договора, който цели да обезщети кредитора за вредите от
евентуална фактическа неплатежоспособност на длъжника, като има характер
на скрита възнаградителна лихва, поради което следва да бъде включен в
годишния процент на разходите. Посочва, че при правилно изчисление на
размера на ГПР, същият надвишава нормативно установения размер и води до
недействителност на договора на самостоятелно основание. Твърди, че в
договора липсва ясно разписана методика относно начина на формиране и
включените в ГПР компоненти. Поддържа, че не се установява ответникът да
е бил уведомен от ищеца за настъпилата предсрочна изискуемост. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
2
По основателността на предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл.415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД и осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1,пр.1
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е пълно и главно да докаже наличието на валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит между
него и ответника в качеството му на кредитополучател с твърдяното
съдържание, в т.ч. възнаградителна лихва, и възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, получаване на паричната сума от кредитополучателя;
настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита,
респ. на предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост, в т.ч.,
че кредиторът е упражнил потестативното си право да обяви кредита за
предсрочно изискуем, за което е уведомил ответника.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
От представените по делото писмени доказателства – искане за отпускане
на потребителски кредит ...................., договор за потребителски кредит
.............. ведно с погасителен план към него, Стандартен европейски
формуляр, Общи условия на ...................... към договор за потребителски
кредит, се установява, че между страните е постигнато съгласие за сключване
на договор за потребителски кредит при Общи условия, по силата на който
ищецът се задължава да отпусне на ответника кредит в размер на сумата от
2000 лв., платим на 24 равни месечни погасителни вноски, всяка от които
123,64 лв., с падежна дата 20-то число от месеца, при ГПР 49,89 % и лихвен
процент от 41,17 %, с краен срок на издължаване ................. В раздел
....................., е уговорено предоставянето на изрично поискани от
кредитополучателя допълнителни услуги ....................., осигуряващи
съответно право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, право на отлагане на вноски, право на намаляване на погасителни
вноски, промяна дата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства, при цена 2400,96 лв., като е извършено
препращане към Общите условия за реда за ползването им. Посочен е и общ
размер на задължението по кредита и закупените допълнителни услуги –
5368,32 лв. Видно от погасителния план, заплащането на дължимото
възнаграждение за ползване на услугите е разсрочено на равни вноски от по
100,04 лв., дължими заедно с месечната погасителна вноска по кредита.
Спорен по делото се явява въпросът за действителността на процесния
договор за кредит.
На първо място, следва да се съобрази, че в случая кредитното
правоотношение е такова по договор за потребителски кредит, доколкото
същият е сключен с потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР ЗЗП – кредитът е
предоставен на физическо лице и липсват данни това да е извършено във
връзка с неговата търговска или професионална дейност. Предвид това,
отношенията, произтичащи от договора попадат в приложното поле на
регулацията на ЗПК.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР, а нарушаването на това изискване влече като последица
недействителност на договора – арг. 22 ЗПК.
В процесния договор и погасителния план към него, са отразени ГПР и
общата сума, дължима от кредитополучателя, както и обща сума, включваща
цената на закупения пакет допълнителни услуги, а в чл.5.2. от ОУ е посочено,
че при първоначалното изчисление на ГПР се отчитат общите положения по
Приложение 1 от ЗПК, като за начална дата се приема датата, следваща
сключването на договора. Като допълнителни допускания съгласно ЗПК са
отчетени и обстоятелствата, че договорът е валиден за срока, за който е
сключен и страните са задължени да изпълняват задълженията си в
съответствие с условията и сроковете по него, както и че първоначалното
изчисление на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са
неизменни спрямо първоначалния им размер и ще се прилагат до изтичане
срока на договора.
В конкретния случай съдът намира, че в процесния договор за кредит,
липсва яснота относно инкорпорираните разходи, които длъжникът ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
На първо място, макар приложимият по договора лихвен процент, който е
фиксиран, поради което и липсата на методика за изчисляването на
референтен лихвен процент не следва да бъде санкционирана, да е посочен
като конкретна процентна величина, не се изяснява как тази стойност се
съотнася към ГПР. Нещо повече, неясен е цялостно и механизмът, по който се
формира ГПР. Действително в чл.5.2.1. и чл.5.2.2. ОУ са посочени допускания,
които са взети предвид при изчисляването му, но същите по никакъв начин не
посочват конкретните разходи, които ГПР включва. Предвид изложеното,
съдът намира, че съставните елементи на ГПР са останали неизвестни за
потребителя, поради което по този начин е създадена предпоставка за
злоупотреба от страна на кредитора.
Съдът намира, че сумата във фиксиран размер от 2400,96 лв.,
представляваща възнаграждение за допълнителни услуги ....................., попада
в приложното поле на забраната, въведена с чл. 10а, ал.2 ЗПК. От
съдържанието на раздел ................ от представените Общи условия на
...................... към договор за потребителски кредит (ОУ) се установява, че
включените допълнителни услуги включват приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства и възможността на кредитополучателя да
променя погасителния си план, които действия са такива по усвояване и
управление на кредита, поради което и същите са недължими, а клаузите, с
които са уговорени, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В
допълнение, следва да се съобрази, че не са изложени твърдения, нито са
ангажирани доказателства дали в действителност тези услуги са предоставени
на ответника, както и че механизмът за ползване на процесните допълнителни
4
услуги e уговорен в типови ОУ, което презюмира, че не е индивидуално по арг.
чл. 146, ал. 2 ЗЗП, съответно клаузите имат неравноправен характер.
Следва да се отчете и размерът на уговореното възнаграждение, който
превишава, както главницата, така и почти два пъти размера на договорената
възнаградителна лихва, както и обстоятелството, че плащането им е
предварително разсрочено, съобразно падежите на погасителните вноски по
кредита. С оглед на това съдът намира, че е налице липса на еквивалентност
на престациите, като начисляването на сумите, дължими за цена на
допълнителните услуги, има за цел единствено да постави в неблагоприятно
положение икономически по-слабата страна, съответно заобикаляне на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, водещо до кумулиране на възнаграждение наред с
погасителните вноски по кредита, което води до скрито оскъпяване на
кредита. Съдът счита, че цената за допълнителните услуги по съществото си
представлява добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл
представлява сигурна печалба за заемодателя, която увеличава стойността на
договора. Основната цел на така уговореното възнаграждение е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Освен това съдът намира, че възнаграждението за допълнителни услуги е
обособено в самостоятелна клауза с цел заобикаляне ограничението на чл. 19,
ал.4 ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Съгласно нормата на чл. 19 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, като
в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение
на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет
на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото
същите е следвало да бъдат включени в ГПР. В тази насока е и
обстоятелството, че в договора е посочена и обща дължима сума, включваща
и стойността на цената на допълнителните услуги.
От приетото и неоспорено от страните заключение на ССЕ, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено, се установява, че
действителният размер на ГПР – при включване в него на възнаграждението за
закупен пакет от допълнителни услуги ....................., ГПР по договора е 84,208
%. С невключването на възнагражденията за допълнителни услуги в ГПР,
съответно посочването в договора за кредит на по-нисък такъв, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. чл. 68д,
ал. 1 ЗЗП, както и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото договорът
за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е
такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със
задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи.
При това положение, съдът намира, че вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй
като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
5
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил взетите
предвид допускания при изчисляването на ГПР в договора за кредит и ОУ,
както и като не е посочил коректно неговата стойност, невключвайки цената
на допълнителните услуги, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. За пълнота следва
да се отбележи, че доколкото тази недействителност се установява в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено именно задължението на потребителя
за връщане на чистата сума по кредита – Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.
д. № 3855/2021 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, в случая 2000 лв.
От заключението на ССЕ се установява, че преди подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК ответникът е извършвал плащания в периода ........ които са
отнесени от ищеца за погасяване на част от задълженията по погасителния
план - главница, възнаградителна лихва и допълнителни услуги, както и за
задължения за лихва за забава и начислени такси. Предвид гореизложеното,
съдът намира, че платената сума от 837,80 лева следва да бъде приспадната в
пълен размер от дължимата от ответника чиста стойност на кредита с оглед
установената недействителност на процесния договор и недължимостта на
лихви и на цена за допълнителни услуги. Ето защо съдът намира, че на ищеца
следва да се присъди сумата от 1162, 20 лв., представляваща незаплатения
остатък от чистата стойност на кредита, до който размер следва да бъде
уважен предявеният иск за главница, а в останалата част същият следва да
бъде отхвърлен. Предвид установената недействителност на процесния
договор за кредит, неоснователни са и претенциите на ищеца за
възнаградителна лихва, както и за обезщетение за забава.
С оглед установената недействителност на клаузите, с които е уговорено
предоставянето на процесните допълнителни услуги поради противоречие с
нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съдът счита, че и предявеният осъдителен иск за
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищецът, съобразно уважената част от исковете в размер от
168,47 лв. за настоящото производство – за държавна такса, възнаграждение за
вещо лице и юрисконсултско възнаграждение,определено от съда по чл. 78, ал.
8 ГПК, както и разноски по заповедното производство в размер от 46,45 лв. –
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
6
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски има ответникът, съобразно отхвърлената част от исковете.
Последният претендира уговорено и заплатено изцяло и в брой при
подписване на договора за правна защита и съдействие от ...............
адвокатско възнаграждение в размер 1300 лв. за настоящото производство и
уговорено и заплатено изцяло и в брой при подписване на договора за правна
защита и съдействие от ......................... адвокатско възнаграждение в размер
300 лв. за заповедното производство.
По своевременно направеното от процесуалния представител на ищеца
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът съобрази следното:
Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат
задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които
насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат
възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се
ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход.
С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските
страна поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с
твърдение, че насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат.
Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е
определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка
на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското
възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила.
Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по
уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в
договор между други (чл. 20а ЗЗД), като тази възможност не е налице и за
съда. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите
на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр.
1 ЗЗД), като критерият е обективен.
С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се
концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното
дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен
еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят
възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че
от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и
квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката,
оценяващ най-ниско труда си.
В случай, че установи, че възнаграждението, към момента на сключване на
договора, е уговорено в съществено отклонение от мярката, наложена от този
пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до
обичайния и разумен размер.
Националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл. 78, ал.
5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в
минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар
7
възражението да е основателно, да намали отговорността на страната,
предизвикала спора, до минимално определения размер.
Зачитайки решението от ............................ е длъжен да не прилага
ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че
трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за
причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина
поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а
уговореното в повече остава в нейна тежест (в този смисъл и определение №
2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г. на ВКС, IV г.о.).
В конкретния случай съдът, като взе предвид вида и обема на
осъществената правна защита в заповедното и исковото производство, липсата
на фактическа и правна сложност на спора, броя на проведените в исковото
производство открити съдебни заседания, намира, че договорените размери на
адвокатското възнаграждение от 1300 лева за исковото производство и 300
лева за заповедното производство се явяват прекомерни и приема, че на
ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на
800 лева за исковото производство, която сума се явява съразмерна, както на
цената на иска, така и на действителната сложност на делото и 200 лева за
заповедното производство, която сума се явява съразмерна на оказаната
правна защита и съдействие.
Ищецът, съобразно с отхвърлената част от исковете, следва да бъде
осъден да заплати на ответника сумата от 597,25 лева – разноски за
настоящото производство и сумата от 107,17 лева – разноски за заповедното
производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Г. Я. Т.,
ЕГН ********** дължи на ......................, ЕИК ...................... сумата от 1162,20
лв., представляваща дължима главница по договор за договор за
потребителски кредит № ..................... ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 37925/2020 г. по
описа на СРС, 119 състав – .................., до изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 1829, 21 лв., за която сума е
издадена заповед за изпълнение от .......................
ОТХВЪРЛЯ предявените от ......................, ЕИК ...................... срещу Г. Я.
Т., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че Г. Я. Т., ЕГН ********** дължи на
......................, ЕИК ...................... сумата от 361,74 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от ..................., сумата от 312,85 лева,
представляваща лихва за забава за периода от ..................., за които суми е
издадена заповед за изпълнение от .......................
8
ОТХВЪРЛЯ предявения от ......................, ЕИК ...................... срещу Г. Я.
Т., ЕГН ********** осъдителен иск с правно основание чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2081,92 лв., представляваща
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по договор за
потребителски кредит № ....................
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Г. Я. Т., ЕГН ********** да
заплати на ......................, ЕИК ......................, сумата от 46,45 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 37925/2020 г. по описа на СРС, 119 състав, както и сумата от 168,47
лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК, ......................, ЕИК
...................... да заплати на Г. Я. Т., ЕГН **********, сумата от сумата от
107,17 лв., представляваща разноски в заповедното производство по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 37925/2020 г. по описа на СРС, 119 състав, както и сумата
от 597,25 лв., представляваща разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9