Р Е Ш Е Н И Е
гр. Варна,
30.07.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ТРИДЕСЕТИ състав в публично заседание на пети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ЕЛЕНА НИКОЛОВА
при секретаря Албена Янакиева като разгледа докладваното от съдията гр.дело №1675 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от ищеца „М.Т.” ООД, със седалище и адрес на управление:***, вписано в TP при АВ, ЕИК *********, представлявано от управителя д.м.я., ЕГН ********** срещу ответника „Д.” ЕООД, със седалище и адрес на управление:***, вписано в TP при АВ, ЕИК *********, представлявано от управителя Д.Н.Д. съединени в условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва:
С правно основание чл.327, ал.1, във вр. с чл. 318 от ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 9 428.23 лв., представляваща цена за предоставени стоки и услуги на основание Договор №34/08.10.2012 г., за която е издадена фактура №**********/04.02.2013 г.
С правно основание чл.92 ЗЗД, във вр. с чл. 309 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от сума 10 323.91 лв., представляваща договорна неустойка за периода от 06.02.2015 г. до 04.02.2018 г., в размер на 0,1% от дължимата на основание Договор №34/08.10.2012 г. цена за предоставени стоки и услуги в размер на 9 428.23 лв., за която сума е издадена фактура №**********/04.02.2013 г.
С правно основание чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца законната лихва върху горните суми от датата на завеждане на иска до окончателно им заплащане.
Моли за присъждане и на направените в производството съдебно-деловодни разноски.
Обстоятелства, от които се твърди, че произтича претендираното право: Ищецът твърди в исковата си молба, че на 08.10.2012 г. между „МИРАЖ ТРЕЙД”, ЕИК *********, като изпълнител и „Д.” ЕООД, ЕИК *********, като възложител е сключен Договор №34/08.10.2012 г. за доставка на изделия, с предмет на договора продажба на стоки, описани подробно в Приложение №1, неразделна част от договора за цена от 13 570.03 лв. с ДДС и в Приложение №2, неразделна част от договора за цена от 15 352.52 лв. с ДДС.
Изпълнителят – „М.Т.” ООД твърди, че е изпълнил поръчката по договора в срок, като стоката по Приложение 1 е предадена на възложителя с приемо-предавателен протокол за получени стоково-материални ценности №1436/05.11.2012 г., без забележки, а изделията по Приложение 2 са получени с приемо-предавателен протокол за получени стоково-материални ценности №1438/16.11.2012 г., отново без забележки, лично от управителя на „Д.” ЕООД. Твърди, че за получените по двете приложения стоки, ответникът е заплатил на ищеца следните суми:
•
По Приложение 2 – 15 352.52 лв., или 100 % от стойността по Приложение 2, е изплатена на 2 части, съответно съгласно Фактура №**********/09.10.2012 г. – 7 718.62 лв. на 09.10.2012 г. и съгласно Фактура№**********/23.11.2012 г. - 7 633.90 лв. на 23.11.2012 г.;
•
По Приложение 1 – 4 071 лв. - 30 % от стойността по Приложение I, съгласно Фактура №**********/23.11.2012 г., като сумата е изплатена на 2 части по банков път - съответно 2 000 лв. на 12.12.2012 г. и 2 071 лв. на 28.12.2012 г.
Твърди, че останалите 70 % от сумата по Приложение 1 с краен падеж 17.04.2013 г., за които е издадена Фактура №**********/04.02.2013 г., в размер на 9 428.23 лв. и която фактура е получена от ответното дружество, не са платени от него до настоящия момент.
Излага, че съгласно чл.9, т.1 от процесния договор, при забава в изплащанията на цената от страна на възложителя, последният дължи на изпълнителя неустойка в размер на 0.1% за всеки просрочен ден от стойността на неиздължената сума до пълното и издължаване, която изчислена върху размера на неизплатените суми по приложение 1 от договора в размер на 9 428.23 лв. за периода от 3 години преди завеждане на исковата молба в съда, или от 6.02.2015 г. до 04.02.2018 г., т.е. за общо 1 095 дни, възлиза в размер на 10 323.91 лв.
Ответникът в представения по делото писмен отговор признава, че действително на 08.10.2012 г. между
страните по делото е
подписан приложеният по делото договор № 34. Не оспорва, че
описаните в приложение 1 от процесния договор стоки са доставени и монтирани в обекта. Не оспорва дължимостта на сумата по процесната фактура. Оспорва изцяло дължимостта на претендираната неустойка. Сочи, че през 2013 г. двете дружества са имали трайни договорни отношения, като ответникът е поръчвал на ищеца обзавеждане и за други, находящи се в същия комплекс апартаменти, като винаги е плащал задълженията си точно и в срок. Твърди,
че никога не е бил уведомяван или поканван да плати и не му е била предавана фактура № **********/04.02.2013 г., същата не е заведена в счетоводството на дружеството, поради и което не е настъпила изискуемост на фактурираното вземане. Поради тази причина, сочи, че не дължи и неустойка, тъй като не е изпаднал в забава относно плащането на договорената цена, тъй като не се е осъществил фактическият състав, посочен в договора за начална дата на изискуемостта на последното плащане по договора, а именно нито е получавана покана за плащане, нито е връчена процесната фактура. Твърди, че размерът на уговорената мораторна неустойка не е съобразен с възможните вреди за „М.Т.” ООД от неспазването на срока за плащане, като твърди, че в следствие на договора ищецът не само не е претърпял вреди, но е получил от ответника петнадесет поръчки за обзавеждане, подобно на мостреното /изпълнено въз основа на договор № 34/ 2012 г/ на други апартаменти от Курортен комплекс с апартаменти „Бийч Лонг” на обща стойност 80 674, 53 лв. /осемдесет хиляди шестстотин седемдесет и четири лева и петдесет и три стотинки/. Сочи се,
че неустойката има подчертано санкционен характер и присъждането й би довело до несправедливия правен резултат „М.Т.” ООД да получи още веднъж сумата от 9 428, 23 лв. по фактура № **********/04.02.2013 г., въпреки че по аргумент на чл. 3, ал. 5 от двустранно подписания договор № 34/ 2012 г. доставеното мострено обзавеждане до момента на окончателното плащане по чл. 2 и чл. 9, т. 1 остават собственост на „М.Т.” ООД. Навежда, че при съобразяване на всички горепосочени критерии и с оглед указанията на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съдържащата се в първо изречение на чл. 9, т.1
на договора № 34/ 08.10.2012 г. неустойка в нарушение на чл.9
ЗЗД е договорена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които е основание за нищожността на тази клауза съгласно чл.26, ал.
1, пр.3 ЗЗД. Сочи се, че тъй като този порок е налице още при сключването му, то обосновано следва законосъобразният извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26,
ал.1 във вр.
с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка. Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до частична недействителност (нищожност) на сключен договор в тази му част.
Нищожността на неустоечната клауза изключва възникването на претендираното с иска по чл.92 ЗЗД вземане за неустойка и обуславя неоснователност на исковата претенция в пълния й размер.
Моли за присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Съдът, като прецени съобразно чл.12 и чл.235 ГПК поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа страна следното:
Съдът, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване,
че страните са били в договорни отношение по повод на сключен на 08.10.2012 г. между „МИРАЖ ТРЕЙД”, ЕИК *********, като изпълнител и „Д.” ЕООД, ЕИК *********, като възложител Договор №34/08.10.2012 г. за цялостно обзавеждане на мострена зала, описано подробно в Приложение №1, неразделна част от договора за цена от 13 570.03 лв. с ДДС и в Приложение №2, неразделна част от договора за цена от 15 352.52 лв. с ДДС; че Изпълнителят "М.Т." ООД е изпълнил поръчката по договора в срок,
като стоката по Приложение 1 е предадена на възложителя с приемо-предавателен протокол за получени стоково-материални ценности №1436/05.11.2012 г., без забележки, а изделията по Приложение 2 са получени с приемо-предавателен протокол за получени стоково-материални ценности №1438/16.11.2012 г., отново без забележки,
лично от управителя на „Д.” ЕООД; че за получените по двете приложения стоки,
ответникът е заплатил на ищеца следните суми:
По Приложение 2 – 15 352.52 лв, или 100 % от стойността по Приложение 2, е изплатена на 2 части, съответно съгласно Фактура №**********/09.10.2012 г. – 7 718.62 лв. на 09.10.2012 г. и съгласно Фактура№**********/23.11.2012 г. - 7 633.90 лв. на 23.11.2012 г.; По Приложение 1 – 4 071 лв. - 30 % от стойността по Приложение I, съгласно Фактура №**********/23.11.2012 г., като сумата е изплатена на 2 части по банков път - съответно 2 000 лв. на 12.12.2012 г. и 2 071 лв. на 28.12.2012 г.; че останалите 70 % от сумата по Приложение 1 в размер на 9 428.23 лв., за които е издадена Фактура №**********/04.02.2013 г. не са платени от ответника.
В съдебно заседание, проведено на 10.05.2018г. ответното дружество е представило доказателство за извършено на 09.05.2018 г. плащане по сметка на ТД на НАП – Варна в размер на 9428,23 лв. (л. 135), въз основа на получено от публичен държавен изпълнител запорно съобщение за вземането на „М.Т.” ООД към „Д.” ЕООД по фактура №
**********/04.02.2013 г. (л.148).
От свидетелските показания на свидетеля Петя Димчева Димитрова се установява,
че същата рабити в „М.Т.“
ООД от десет години като офис-сътрудник, който се занимава с
клиенти, доставчици, което включва обслужване на клиента, подготвяне на оферти, заявки, договори, поръчки към доставчици, следене на осъществяването на сделката, подготвяне на всички документи свързани с поръчките. Клиентът „Д.“ ЕООД и е познат. В
продължение на година или
две правили обзавеждане на апартаменти в комплекс „Лонг Бийч“,
Шкорпиловци, цялостно обзавеждане, мебели и интериорен текстил. Тя била човекът, който изготвял
офертите към клиента, след това договора, протоколите. Първо направили
два мострени апартаменти. Клиентът бил
доволен от обзавеждането на мострените
апартамента, по които клиентът да вижда двата типа обзавеждане и да си
избира и в продължение на година направили около десет и повече апартамента в комплекса. Тези два първи мострени апартамента били изпълнили
в срок, без забележки по договора и изпълнението. По договора било направено едно авансово плащане, не било направено доплащането по едното приложение, на стойност 9000 и нещо. По
всички сделки с „Декада“
имали посредник - И.В., с
който заедно изготвяли спецификациите и на него
предавали всички документи: първо оферта,
после договор, след това приемо-предавателните протоколи за стоката, по
същия начин, както и фактурите и той ги предавал
към „Декада“.
Фактурата за процесната сума лично я предала на И.В., след изпълнението на договора. Фактура се издавала за всеки отделен договор, съобразно клаузите на договора, за
авансово плащане, за доплащане, за всеки
отделен апартамент.
От свидетелските показания на свидетеля И.В.,
се установява,
че е запознат с фирмите „Декада“ и „Мираж Трейд“ от времето,
когато строили Гранд хотел „Ермитаж“.
Бил връзката между тях за обекта в Шкорпиловци.
Добромир Добрев в лицето на „Декада“ работил в „Лонг Бийч“ Шкорпиловци довършителни работи и се указало,
че има клиенти,
които искат да им се обзаведат апартаментите и той го свързал с „Мираж Трейд“,
като практиката била да се изготвя оферта,
която се предава на клиента,
в случая „Декада“,
монтират се определен брой артикули в един апартамент и когато се приема поръчката се изготвяли приемо-предавателни протоколи, които той носил за подпис на управителя на „Декада“ и после ги връщал на
„Мираж Трейд“. Носил е и фактури, но всеки път. Документите се предавали също и по електронна поща.
От така изложената фактическа обстановка, в съответствие с приложимите към спора правни норми, съдът стигна до следните правни изводи:
Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.327, ал.1, във вр. с чл. 318 от ТЗ и с правно основание чл.92 ЗЗД, във вр. с чл. 309 ТЗ, кокто и с правно основание чл. 86 от ЗЗД.
По така предявения иск с правно с основание чл. 327, ал.1, във вр. с чл. 318 от ТЗ в контекста на настоящия казус ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване,
че страните са били в договорни отношения по повод на сключен на 08.10.2012 г. между „МИРАЖ ТРЕЙД”, ЕИК *********, като изпълнител и „Д.” ЕООД, ЕИК *********, като възложител Договор №34/08.10.2012 г. за цялостно обзавеждане на мострена зала, описано подробно в Приложение №1, неразделна част от договора, за цена от 13 570.03 лв. с ДДС и в Приложение №2, неразделна част от договора, за цена от 15 352.52 лв. с ДДС; че Изпълнителят "М.Т." ООД е изпълнил поръчката по договора в срок, като стоката по Приложение 1 е предадена на възложителя с приемо-предавателен протокол за получени стоково-материални ценности №1436/05.11.2012 г., без забележки, а изделията по Приложение 2 са получени с приемо-предавателен протокол за получени стоково-материални ценности №1438/16.11.2012 г., отново без забележки, лично от управителя на „Д.” ЕООД; че за получените по двете приложения стоки, ответникът е заплатил на ищеца следните суми: По Приложение 2 – 15 352.52 лв, или 100 % от стойността по Приложение 2, е изплатена на 2 части, съответно съгласно Фактура №**********/09.10.2012 г. – 7 718.62 лв. на 09.10.2012 г. и съгласно Фактура№**********/23.11.2012 г. - 7 633.90 лв. на 23.11.2012 г.; По Приложение 1 – 4 071 лв. - 30 % от стойността по Приложение I, съгласно Фактура №**********/23.11.2012 г., като сумата е изплатена на 2 части по банков път - съответно 2 000 лв. на 12.12.2012 г. и 2 071 лв. на 28.12.2012 г.; че остава да му се дължи сумата 9 428.23 лв., представляваща 70 % от сумата по Приложение 1, за която е издадена Фактура №**********/04.02.2013 г., както и че падежът на процесното задължение е настъпил на твърдяната дата - 17.04.2013 г., от които факти по делото спорен е единствено факта за датата на настъпване на изискуемостта на вземането, като останалите са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване.
По възражението на ответника,
че падежът на вземането по процесната фактура не е настъпил,
тъй като същата не му е била връчена,
съдът намира същото за неоснователно,
по следните съображения:
Съгласно чл. 2, ал.3 от договора плащанията по него се извършват както следва:
30% от стойността по Приложение
1 след подписване на двустранен приемо-предавателен протокол за доставените артикули за обзавеждане и извършените монтажни услуги,
а останалите
70 % от стойността по Приложение
1 се заплаща еднократно или на вноски,
но не по-късно от 17.04.2013 г.
Видно от представения с исковата молба приемо-предавателен протокол №1436 от 05.11.2012 г. именно на тази дата са предадени стоките,
описани в Приложение
1 към процесния договор.
По делото не са правени възражения за неточно изпълнение,
не са представени доказателства такива възражения да са правени и в предходен период.
С оглед на посочената уговорена дата за заплащане на дължите суми,
съгласно Приложение
1 и факта на точно изпълнение,
предхождащо тази дата,
настоящият състав намира,
че падежът на задължението за заплащане на стойността на стоките е бил – 17.04.2013 г., след която дата се счита,
че длъжникът е изпаднал в забава.
Не се споделят доводите на ответника,
че е било необходимо поканване за плащане,
чрез предаване на процесната фактура,
доколкото от една страна в договора няма такава уговорка между страните,
а от друга се счита,
че срокът кани длъжника.
Отделно от горното,
фактурата е издадена близо два месеца преди падежа,
поради което дори и да беше връчена на ответника,
крайният срок за плащане на задължението пак щеше да е уговореният в договора падеж – 17.04.2013 г.
Несъстоятелни съдът намира и доводите на ответника,
че съгласно чл. 2, ал. 4 от процесния договор плащанията е следвало да се извършват по банкова сметка ***- град Варна,
а в процесната фактура е посочена друга сметка,
в „Алианц банк България“ АД. На първо място,
в същия член е посочено,
че плащанията следва да се извършат по посочената сметка в ОББ, или по друга банкова сметка,
*** във фактурите,
издадени във връзка с изпълнението на договора.
Така формулирана клаузата на договора сочи за алтернативност на избора на длъжника,
по коя сметка да извърши плащането,
като същият би могъл да заплати дължимите суми и по сметката,
посочена в договора,
с което би изпълнил точно задължението си,
без да е ангажиран от посочената във фактурата сметка за плащане.
На второ място,
настоящият състав счита,
че този въпрос би бил релевантен към настоящия спор,
ако се твърдеше,
че е по посочената в договора сметка е извършено плащане,
което се оспорва от ответника,
какъвто не е настоящият случай.
С оглед на изложеното по-горе, съдът счита, че ищецът безспорно успя да докаже при условията на пълно и главно доказване дължимостта на процесната сума от ответника, както и падежа, на който е възникнала изискуемостта на задължението за плащане.
В хода на процеса е извършено плащане на процесната сума по сметка на публичен изпълнител, след получаване на запорно съобщение. На осн. чл. 206, ал. 1 от ДОПК, запорът и възбраната, наложени за обезпечение на вземането, произвеждат действията, предвидени в чл. 451, 452
и 453, чл. 459, ал. 1, чл. 508,
509, 512,
513 и 514 от Гражданския процесуален кодекс. Органът, наложил обезпечението, може да предяви срещу третото задължено лице иск за сумите или вещите, които то отказва да предаде доброволно, а съгласно ал. 2 на същия член от датата на получаването на запорното съобщение третото задължено лице не може да предава дължимите от него суми или вещи на длъжника, като спрямо тях то има задължението на пазач. Изпълнението след получаване на запорното съобщение е недействително спрямо държавата. Третото задължено лице отговаря солидарно за вземането с длъжника до размера на задължението му. Съгласно чл. 508, ал.3 от ГПК, ако третото лице не оспорва своето задължение, то внася дължимата от него сума по сметката на съдебния изпълнител. За ответникът не е съществувала друга
правна възможност, освен да преведе дължимата сума по сметка на публичния
изпълнител. Така с оглед на изложеното по-горе съдът намира, че сумата по процесната фактура е точно платена, поради което предявеният иск с правно основание чл.327, ал.1, във вр. с чл. 318 от ТЗ следва да бъде отхвърлен поради плащане в хода на процеса.
По иска с правно основание чл.92 ЗЗД, във вр. с чл. 309
ТЗ. Съгласно чл. 9 от процесния договор при забава на възложителя да изплати на изпълнителя цената в размера и в сроковете на чл. 2 от договора и в случай че забавата продължи повече от три работни дни, възложителят дължи на изпълнителя неустойка в размер на 0,1% за всеки просрочен ден от стойността на неиздължената сума до пълното й издължаване. Неустойката се дължи без ДДС, задължително се изплаща, като Изпълнителят издава покана за плащане или фактура към датата на погасяване на остатъчната сума по договора. Така неустойката по договора се дължи при забава на възложителя да заплати някоя от изискуемите по договора суми с повече от 3 работни дни. Препращайки към изложените по-горе мотиви съдът намира, че падежът на процесното вземане е настъпил на 17.04.2013 г. Ищецът е претендирал неустойка за периода от три години преди завеждане на исковата молба или от 06.02.2018 г. до 04.02.2018 г., или за общо 1 095 дни, като неустоечната сума, изчислена съгласно чл. 9 от договора за посочения период възлиза на 10 323,91 лв.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че не се е осъществил фактическият състав, предопределящ изискуемост на неустойката, а именно: не е връчена покана за плащане, нито фактура към датата на погасяване на остатъчната сума по договора, като визира, че не е отправена покана за плащане на процесната фактура, нито същата е връчена на ответника. Съдът прави различно тълкуване на разпоредбата на чл.9, ал. 1 от договора, като намира, че тя касае изключително и само неустойката, като се има предвид покана за плащане на неустойката и издаване на фактура за стойността на неустойката, като същото следва да стане след погасяване и на последната дължима сума по договора, което както се посочи се е извършило едва в хода на настоящото производство. Отделно от горното, съдът счита, че тези действия са свързани с основателността на евентуално претендирано обезщетение за забава на плащането на задължението за неустойка, но не и за нейната дължимост, по отношение на което чл.9, ал.1, изр. първо е ясна – три работни дни след забавата в плащането на дължими по договора суми.
Неоснователни съдът намира и възраженията за прекомерност на неустойката. Съгласно чл. 309 от ТЗ не може да се намали поради прекомерност неустойката, дължима по търговски сделки, сключена между търговци. В настоящия случай е безспорно, че е сключената сделка е търговска и е сключена между търговци.
Възражението,
че клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави на осн. чл. 26, ал.1 предл. 3 от ЗЗД, с
наведените в подкрепа доводи, че между страните са договорени права за изпълнителя „М.Т.“ ООД, които не корелират с такива права за „Д.“ ЕООД, съдът също намира за неотносими, тъй като договорът е сключен между търговци и при условията на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). С неустойката страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност. Съдът намира, че страните са преценили и са се съгласили да сключат договора при посочените в него условия. Отделно от горното съдът намира, че клаузата на чл. 10 от договора е напълно съобразена с предмета на договора и евентуалните вреди, които биха настъпили за възложителя в следствие на неизпълнение на договора – той ще получи платеното обратно и ще има възможността да поръча от друго място стоките, или ще иска изпълнение с обезщетение за забавата в размер на 10% от стойността на стоките. Договорът не предвижда обаче възможност за изпълнителя да го развали поради неизпълнение (неплащане) от страна на възложителя. Независимо от липсата на плащане, той трябва да изпълни, с всички неизгодни за него последици – да се кредитира сам за стойността на материалите, за изработката на мебелите, за доставката и монтажа им, което може и да не му е възможно с оборотни средства, да се наложи да търси финансиране от трети лица. Тук трябва да отбележим, че съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от договора забавеното плащане от страна на възложителя освобождава изпълнителя от отговорност за забавено изпълнение, но това е само при условията на чл. 2, ал. 3 от договора, а съгласно него не е предвидено авансово плащане на доставките по Приложение 1 към процесния договор. Вярно е, че съгласно чл. 3, ал. 5 от договора вещите стават собственост на възложителя едва след извършването на плащанията по чл. 2 и по чл. 9, ал. 1 от договора, но веднъж доставени те реално се ползват от възложителя. Предвид на факта, че мебелите се изработват по индивидуален проект с оглед разположението и размерите на конкретния апартамент, същите дори и демонтирани от изпълнителя в голямата си част биха били нереализируеми в последствие. Тези рискове не съществуват за възложителя с оглед естеството на дължимата от него престация. Отделно от горното, съдът намира, че фактът, че вследствие на обзаведения мострен апартамент, изпълнителят е получил последващи доставки на значителна стойност, по никакъв начин не е относимо към дължимостта на неустойката и претърпените вреди от конкретното неизпълнение, при все че неизпълнението по процесния договор не е в никаква причинно-следствена връзка с получаването от изпълнителя на последващи поръчки. Още повече за дължимостта на неустойката не е нужно изправната страна да доказва реално претърпяване на вреди в неустоечния размер, което е и най-съществената правна функция на
неустойката.
Уговорената неустойка в размер на 0.1% от неплатената цена за всеки ден на забавата, е в пълно съответствие със задължителното тълкуване, дадено в т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на Общото събрание на Търговска колегия на Върховния касационен съд. Според него не е нищожна поради накърняване на добрите нрави неустойка в търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. По делото липсват данни, въз основа на които да се направи извод, че към момента на сключване на договора, единствената цел, с която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите й три функции – обезпечителна, обезщетителна и наказателна – така и Решение №129/09.07.2010 по дело №977/2009 на ВКС, ТК, II т.о., касаещо размер на неустойката от 0,2% на ден.
Позоваването на ответника на Решение № 208/04.08.2014 г. по т.д.№637/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. съдът намира за неотносимо към настоящия спор, доколкото същото касае неустойка, която е в пъти по-висока от дължимата сума - 0,5 % на ден, какъвто настоящият случай не е, доколкото в настоящото производство се търси неустойката от 0,1 % на ден. Отделно от горното касае договаряне между дребни търговци по отношение на стоки от първа необходимост, което също не кореспондира с настоящия казус.
С оглед на изложеното по-горе съдът намира, че ищецът успя да докаже по безспорен начин, че ответникът му дължи неустойка в претендирания размер и за посочения период, поради което искът с правно основание чл.92 ЗЗД, във вр. с чл. 309 ТЗ се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД.
С исковата молба ищецът е поискал и осъждане на ответника да му заплати законната лихва върху претендираните суми, считано от завеждане на исковата молба 05.02.2018 г. до окончателното заплащане на сумите. Дължимата сума по иска с правно основание чл. чл.327, ал.1, във вр. с чл. 318 от ТЗ от 9428,23 лв. е заплатена на 09.05.2018 г., следователно от завеждане на исковата молба до тази дата на ищеца следва да се присъди и дължимата му се законна лихва на осн. чл. 86 от ЗЗД, чиито размер съдът чрез калкулатор за лихва изчислява на 244,05 лв. Тъй като дължимата сума за неустойка към настоящия момент все още не е заплатена от ответника, последният следва да бъде осъден да заплати дължимата неустойка, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба – 05.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК от ответника се заплащат заплатените от ищеца такси и разноски в производството и възнаграждение за един адвокат. Представени са доказателства за платена държавна такса по предявения от него иск в размер на 790,09 лв. и възнаграждение за един адвокат в размер на 1200,00 лв. Така ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1990,09 лв., представляваща разноски в настоящото производство.
Мотивиран от гореизложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „М.Т.” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя д.м.я. иск с правно основание чл.327, ал.1, във вр. с чл. 318 от ТЗ за осъждане на „Д.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Д.Н.Д. да му заплати сумата от 9 428.23 лв. (девет хиляди четиристотин двадесет и осем лева и двадесет и три стотинки), представляваща цена за предоставени стоки и услуги на основание Договор №34/08.10.2012 г., за която е издадена фактура №**********/04.02.2013 г., поради плащане в хода на процеса (09.05.2018 г.).
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Д.Н.Д. ДА ЗАПЛАТИ на „М.Т.” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя д.м.я. сумата от 244,05 лв. (двеста четиридесет и четири лева и пет стотинки), представляваща законната лихва за периода от 05.02.2018 г. до 08.05.2018 г. върху сумата от 9 428.23 лв. (девет хиляди четиристотин двадесет и осем лева и двадесет и три стотинки), представляваща цена за предоставени стоки и услуги на основание Договор №34/08.10.2012 г., за която е издадена фактура №**********/04.02.2013 г., на осн. чл. 86 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Д.Н.Д. ДА ЗАПЛАТИ на „М.Т.” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя д.м.я. сумата от 10 323.91 лв. (десет хиляди триста двадесет и три лева и деветдесет и една стотинки), представляваща договорна неустойка за периода от 06.02.2015 г. до 04.02.2018 г., в размер на 0,1% от дължимата на основание Договор №34/08.10.2012 г. цена за предоставени стоки и услуги в размер на 9 428.23 лв., за която сума е издадена фактура №**********/04.02.2013 г., на основание чл.92 ЗЗД, във вр. с чл. 309 ТЗ, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от завеждане на исковата молба – 05.02.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, на осн. чл.86 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Д.Н.Д. ДА ЗАПЛАТИ на „М.Т.” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя д.м.я. сумата от 1990,09 лв. (хиляда деветстотин и деветдесет лева и девет стотинки), представляваща сторените от ищеца разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: