Р Е Ш Е Н И Е
Номер 157 7.01.2020 г. град Бургас
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Апелативен съд - Бургас Търговско отделение,
На дванадесети декември две хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в следния състав:
Председател Павел Ханджиев
Членове Нели Събева
Илияна Балтова
Секретар Станка Ангелова
П.
като разгледа докладваното от съдия Ил. Б.
търговско дело № 295 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 241 от 20.06.2019 г. Окръжен съд Б. е осъдил „З” АД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр. С., район Л. , бул. „. връх“, № 5* представлявано от М. С. М. Г. , П. В. Д. и Г. Н. Г. – заедно от двама от тримата изпълнителни директори, да заплати на Ж. С. Д. , ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „С“, № *, по сметка***, сума в размер на 250 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие настъпило на 19.07.2016 г. пътно-транспортно произшествие, причинено от водача на застрахования при ответното дружество автомобил - Ц. С. С. , ЕГН **********, ведно със законната лихва за забава, считано от 29.03.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 968,52 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото деяние – за закупуване на консумативи за лечение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.03.2018 г. до окончателното изплащане.
Присъдени са разноски.
С решение за поправка на очевидна фактическа грешка № 331 от 21.08.2019 г. е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за забава върху присъдените главници, в размер на законната лихва, за периода от 19.07.2016 г. до 29.03.2018 г.
Постъпила е въззивна жалба от Ж. С. Д. , с адрес за връчване: гр. С., ул. „И“, № *, ет.*, ап.*, чрез пълномощника му - адв. В. , в която постановеното решение се обжалва, в частта, с която предявеният иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е отхвърлен за периода от датата на пътнотранспортното произшествие – 19.07.2016 г. до 29.03.2018 г.
Поддържа се, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон.
Сочи се, че в производството са били ангажирани доказателства относно всички факти, свързани с настъпването на произшествието и причинната връзка на претърпените от въззивника вреди със същото.становено като безспорен факт е било наличието на валиден застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между собственика на управлявания от делинквента автомобил и застрахователя. По категоричен начин са се доказали всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД и доколкото отговорността на въззиваемото дружество е обусловена от тази на прекия причинител, дружеството дължи обезщетение, в обема на дължимото от делинквента.
Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че искът за присъждане на обезщетението за забава е неоснователен до датата на подаване на заявлението пред застрахователя за доброволна претенция – 29.03.2019 г., тъй като, по мнение на въззивника, във всички случаи, когато основанието на иска представлява непозволено увреждане, обезщетението включва и законната лихва от датата на причиняване на вредите, независимо дали ответник е прекият причинител или трето лице, което отговаря за репарация на причинените вреди. Застрахователят дължи на увредения това, което би му дължал застрахования, следователно, по правилата на чл.84, ал.3 и чл.86, ал.1 ЗЗД, и законната лихва от момента на настъпване на вредите.
Акцентира се на обстоятелството, че съдът неправилно е тълкувал разпоредбите на КЗ, като чл.497 КЗ урежда лихвата за забава, дължима от застрахователя на увреденото лице върху застрахователното обезщетение, а в чл.429, ал.2, т.2 КЗ се предвижда, че в обезщетението се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, при условията на ал.3.
Изтъква се, че законодателят е предвидил обезщетението за забавено плащане за периода до уведомяването на застрахователя, респективно до завеждането на прекия иск, да бъде включено в размера на застрахователната сума – лимита на отговорност – чл.429, ал.3, изр.1 КЗ, тъй като същото представлява плащане по застрахователния договор. Лихвите за забава след този момент, като обусловени от забавата на самия застраховател, не се включват в застрахователната сума, респективно не се съобразяват при усвояване лимита на отговорност на застрахователя, тъй като не са обезщетение за вреди, пряка и непосредствена последица от поведението на делинквента.
Не се въвеждат искания по доказателствата.
Претендират се разноски.
В предоставения по реда на чл.263, ал.1 ГПК срок, отговор на въззивната жалба не е постъпил.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Б. констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция, въведен с подадената въззивна жалба, е претенция за мораторна лихва, дължима от застрахователя на гражданската отговорност на прекия причинител на уврежданията, от които е пострадал въззивникът, вследствие причиненото на 19.07.2016 г. пътно-транспортно произшествие.
Страните не спорят относно обстоятелствата по настъпване на пътния инцидент, участието на застрахования делинквент - Ц. С. , в него, наличието на застрахователно правоотношение, покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, между дружеството – въззиваем, като застраховател, и прекия причинител на увреждането, като застрахован, валидно към датата на деликта. Не е налице разногласие и относно получените от въззивника увреждания и направените разходи за лечение и медикаменти, и причинната им връзки с произшествието.
Преценявайки по справедливост, първоинстанционният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 250 000 лв., както и такова за имуществени вреди, равняващо се на 968,52 лв. Присъдена е лихва за забава върху обезщетенията, в размер на законната лихва.
Спорен пред настоящия състав е единствено въпросът относно началната дата на дължимост на мораторната лихва.
Прекият иск, какъвто е упражнен в настоящия процес, дава право на увреденото правоимащо лице да претендира дължимото му обезщетение пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ – чл.432, ал.1 КЗ.
С договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие – чл.429, ал.1, т.1 КЗ. От това принципно положение е изводимо правилото, че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от тази на делинквента, като самият деликт, причиняващ вредоносен резултат, представлява застрахователното събитие и се обхваща от застрахователния риск по смисъла на §1 т.3 и т.4 ДР на КЗ. Следователно, по отношение на непосредствената обезвреда на последиците от увреждането, законодателят е приел тъждественост в отговорността на прекия причинител и застрахователя.
По отношение на обезщетението за забава в плащането, нормата на чл.84, ал.3 ЗЗД предвижда, че изпадането на делинквента в забава не се предпоставя от покана, поради което той дължи акцесорното плащане за забавено изпълнение от датата на деликта.
При уредбата на отговорността за неточно във времето изпълнение на задължението да се заплати застрахователно обезщетение, законодателят в действащия КЗ е възприел подхода да разграничи отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта. Макар последният да е задължен от датата на увреждането, застрахователят е отговорен за лихвите за забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл.493, ал.1, т.5, вр.чл.429, ал.2, т.2, вр.ал.3 КЗ, които предвиждат, че застрахователят покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност – застрахователната сума. По отношение на началния момент на дължимост, е прието, че от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
От анализа на данните по делото става ясно, че най-ранната дата за която са налице доказателства, че застрахователят е уведомен за настъпване на застрахователното събитие е 29.03.2018 г., от когато датира заявлението на пострадалия за заплащане на обезщетение.
Изпълнени са в кумулативна даденост елементите от фактическия състав за дължимост на лихвите за забава - плащането на същите е дължимо от делинквента, те не надхвърлят лимита на отговорността на застрахователя, началният им момент е свързан с датата на завеждане при застрахователя на заявлението на пострадалия – 29.03.2018 г.
В аспект на гореизложеното, неоснователни са изложените в жалбата оплаквания.
Не намира опора в закона и развитото от жалбоподателя съображение, че обезщетението за забавено плащане до уведомяването на застрахователя е безусловно включено в размера на застрахователната сума – лимита на отговорността, с позоваване на чл.429, ал.3, изр.1 КЗ. Първото изречение на нормата, даващо рамката на дължимото, не може да се прилага изолирано от второто, което въвежда началния момент на дължимост. Лихвите за забава, от датата на уведомяване на застрахователя, при трите хипотези на чл.429, ал.3, изр.2 КЗ, се включват в застрахователното обезщетение – чл.429, ал.2 т.2 КЗ, по изричната воля на законодателя. Върху самото застрахователно обезщетение лихва за забава се дължи по правилото на чл.497 КЗ и в този случай, съгласно втората алинея на текста, дължимите лихви от застрахователя, както и присъдените по чл.429 КЗ лихви и разноски, могат да надхвърлят застрахователната сума по чл.492 КЗ.
В този смисъл, настоящият състав достига до извод, съвпадащ с този на първоинстанционния съд, което налага потвърждаване на решението, в обжалваната част.
Претенция за разноски не е въведена.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Б.
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 241 от 20.06.2019 г., постановено по т.д. № 577/ 2018 г. по описа на Окръжен съд Б. , в частта, с която предявеният от Ж. С. Д. , ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „С“, № 15, против „З” АД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр. С., район Л. , бул. „. връх“, № 5* представлявано от М. С. М. Г. , П. В. Д. и Г. Н. Г. – заедно от двама от тримата изпълнителни директори, иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е отхвърлен за периода от датата на пътнотранспортното произшествие – 19.07.2016 г. до 29.03.2018 г.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: