Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 09.05.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 3975 по
описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл.
317 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Детска
градина № ***„***“, гр. София, чрез надлежно упълномощен представител – адв. В.
Г.Б. от САК, срещу съдебно решение № 34653 от 08.02.2019г., постановено по гр. дело
№ 11013/2018г. по описа на Софийския районен съд (СРС), ІІІ ГО, 148 състав.
С обжалваното решение съдът е признал
за незаконно и е отменил уволнението на М.Г.И. от длъжността „директор“ при Детска
градина № ***„***“, гр. София, извършено със заповед № СОА17 – РД 15-12826/15.12.2017
г. на кмета на Столична община, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от Кодекса на
труда (КТ). Възстановил е М.Г.И. на длъжността „директор“ на основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 от КТ и е осъдил Детска градина № ***„***“, гр. София да заплати на
М.Г.И. сумата от 2 000 лева – съдебни разноски, а на СРС разноски в размер на 380
лв., на основание чл. 78 от ГПК.
Въззивникът поддържа, че обжалваното решение
е неправилно, като излага съображения, че първоинстанционният съд не е приел
доводите на въззивника, изложени в отговора на исковата молба относно
позоваването на ищцата на нормата на чл. 333, ал. 1 от КТ. Твърди, че в т. нар.
„лично трудово досие“, на което се позовава ищцата, изцяло е било под неин
контрол и съхранение във времето през което е била директор на ответната детска
градина. Именно към това „досие“ ищцата е насочила изпращането на експертното
решение на ТЕЛК, т.е. към себе си. Поддържа, че в качеството си на директор на
Детска градина № ***„***“, гр. София ищцата е иззела функциите на законния
представител (органът по чл. 61, ал. 2 от КТ) в трудовото правоотношение между
директора и детската градина. Поддържа, че съдът по необясними причини е приел,
че в този вид трудови правоотношения законният представител (кмета на Столична
община) на работодателя има ограничени правомощия по чл. 61, ал. 2 от КТ само
по въпросите за възникването и прекратяването на трудовите правоотношения, но
не и по съхраняването на личните трудови досиета. Поддържа също, че в
истинското лично трудово досие, съхранявано при органа по чл. 61 от КТ такъв
документ никога не е бил представян от ищцата, което е установено от
свидетелските показания на св. И.П., ръководител на отдел „Човешки ресурси“ в Столична
община (СО). Твърди, че по този начин служителят е укрил данни за евентуална
приложимост на закрила по чл.333 от КТ, като в подобна хипотеза служителят не
може да се ползва от закрилата. Твърди още, че по отношение на себе си ищцата
не е осигурила спазването на КТ, укривайки документ, относим към здравословното
й състояние – решението на ТЕЛК. Във въззивното производство поддържа изцяло
всички възражения срещу обективно съединените искове, заявени в отговора на
исковата молба. Иска от съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
обективно съединените искове, като осъди ищцата да заплати на Детска градина № ***„***“,
гр. София разноски пред двете съдебни инстанции.
В открито
съдебно заседание въззивникът Детска градина № ***„***“, гр. София, чрез
представителя си по пълномощие, поддържа въззивната жалба по изложените в нея
съображения. Излага
съображенията си относно съхраняването на личното трудово досие на директор,
трудово правоотношение на когото възниква или се прекратява по чл. 61, ал.1 от КТ.
Поддържа, че представеното становище от Инспекция на труда не е задължително за
съда. Твърди несъответствие между свидетелските показания на двама от свидетелите,
дадени пред първоинстанционния съд. Пледира за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на исковете на ищцата. Представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна М.Г.И., чрез
представителя си по пълномощие – адв. К.Д.Г. от ПАК, в срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК, е представила отговор в който оспорва въззивната жалба, като
неоснователна. Излага подробни съображения, като цитира многобройна съдебна
практика на ВКС по чл. 333, ал. 1 от КТ.
В открито съдебно заседание,
въззиваемата страна поддържа отговора и оспорва въззивната жалба. Моли
първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Претендира направените по
делото разноски, представляваща заплатен адвокатски хонорар. Представя списък
на разноските по чл. 80 от ГПК.
Пред въззивната инстанция не са
събирани нови доказателства.
Софийският градски съд, в настоящия
си състав, като съобрази подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея
оплаквания, както и събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на разгледаните искове, а съдът се е произнесъл именно по исковете
с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора приема
следното:
По делото е безспорно, че между
страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, като ищецът М.Г.И. е
заемала длъжността „директор“ на Детска градина № ***„***“, гр. София по силата
на трудов договор от 19.09.2011 г. Не се спори, че трудовият договор на въззиваемата
е бил прекратен поради налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“ със
заповед № СОА17 – РД 15-12826/15.12.2017 г. издадена от кмета на Столична
община. Заповедта е мотивирана, като са изброени конкретни дисциплинарни
нарушения на норми от КТ, които се твърди да са извършени от заемащата
длъжността „директор“ М.Г.И.. Не се спори, че процесната заповед е редовно връчена
– лично на наказаната на 20.12.2017 г., за което последната се е подписала.
Въззивникът – ответник своевременно е
подал отговор на исковата молба, като е изложил подробни съображения, че ищцата
сама осуетила прилагането на закрилата при болест, тъй като не е представила
решението на ТЕЛК на органа по чл. 61 ал. 2 от КТ, а този документ се намирал
единствено в трудовото досие, което е било под неин контрол, а и решението на
ТЕЛК било обжалвано. Твърдял е също, че наказанието било обосновано с наличието
на тежки нарушения, при това системни и множество, касаещи обществено значима и
ръководна позиция, а сроковете по чл. 194 от КТ не били текли по време на
използваните от ищцата отпуски.
Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение.
Обжалваното решение е правилно, като
въззивният състав на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районния
съд, както относно изложените фактически обстоятелства, така и по отношение на
формираните правни изводи.
Въззивната жалба е неоснователна.
По развитите във въззивната жалба
доводи, настоящата инстанция приема следното:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ:
Процесната заповед № СОА17 – РД
15-12826/15.12.2017 г. на кмета на Столична община е издадена на основание чл. 186
и чл. 188, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 7 и чл. 187, ал. 1, т. 3
и т. 8 и т. 10 от КТ.
С исковата молба ищцата се е позовала
на допуснато от наказващия орган нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, тъй
като към момента на издаване на заповедта М.Г.И. е страдала от исхемична болест
на сърцето, за което имало издадено решение на ТЕЛК, а работодателят не е искал
разрешение за уволнението й от инспекцията по труда, нито мнение от ТЕЛК, с
което е нарушил нормативната закрила.
Според нормата на чл. 333, ал. 1, т.
3 от КТ в случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 работодателят може
да уволни само с предварително разрешение
на инспекцията по труда за всеки отделен случай: работник или служител,
боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването.
С нормата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, законодателят е приел, че работодателят прекратява трудовия договор без
предизвестие, когато: работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен.
Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците,
боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на
труда (Наредбата), издадена от министъра на народното здраве и председателя на
ЦС на БПС, обн., ДВ, бр. 33 от 28.04.1987 г., в сила 01.01.1987 г., лимитативно
изброява болестите, за които е създадена особената закрила. Съгласно чл. 1, ал.
1, т. 1 от Наредбата предварителното разрешение на съответната окръжна
инспекция по охрана на труда е нужно и по отношение на работещите, боледуващи
от исхемична болест на сърцето. С нормата на чл. 1, ал. 2 от Наредбата е
създадено задължение за предприятието да
събира предварителна информация от работниците, които са определени за
уволнение, страдат ли от болести, посочени в ал. 1.
В чл. 2 от Наредбата е прието, че работниците,
които страдат от болестите, посочени в чл. 1, ал. 1, са длъжни при поискване да представят в
предприятието медицински документи (епикриза, медицинско удостоверение и др.)
от лечебно-профилактичните заведения, където се лекуват или се водят на
диспансерен учет.
От приетите пред първата инстанция
доказателства, включително и от заключението на съдебномедицинската експертиза,
се установява, че и към 20.12.2017г. въззиваемата е страдала от исхемична
болест на сърцето (лист 299-336, том ІІ от делото на СРС). Съдът изцяло
кредитира заключението на вещото лице, като обективно и безпристрастно дадено, което
е подробно обосновано и мотивирано, напълно кореспондиращо с експертно решение
№ 1376 от зас. 077/22.04.2016г. на ТЕЛК за общи заболявания при І-ва МБАЛ –
София (лист 115, том І от делото на СРС). Нито пред първата съдебна инстанция,
нито във въззивното производство са събрани доказателства, които да оборят този
извод на съда, поради което следва, че към релевантния момент заемащата
длъжността „директор“ М.Г.И. е страдала от исхемична болест на сърцето, което
заболяване е вписано в чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредбата. В този случай, за да
бъде осъществено законосъобразно уволнението на въззиваемата е било необходимо
установяване на предварително дадено разрешение от Инспекцията по труда. Не се
твърди и не се установи да е било искано и респ. да е дадено такова разрешение
от инспекцията по труда преди издаване на процесната заповед.
Пред съда не са ангажирани
доказателства от които да се приеме, че преди издаване на процесната заповед
ищцата е била поканена да предостави информация пред органа по уволнението за
болестите за които боледуващите работници/служители, имат особена закрила
съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ. След като от ищцата не е поискано да предостави информация
и/или медицински документи за заболяванията от които страда, то и не са налице
основания за отпадане на закрилата по чл. 333, ал. 1 от КТ. В този смисъл съдът
приема, че след като органът по уволнението не е проявил дължимата активност да
изпълни съществуващото за него задължение предварително
да събере сведения относно наличие на някоя от болестите (съгласно чл. 1,
ал. 2 от Наредбата), за които е създадена особената закрила, то не може да се
обоснове извод за укриване на такава болест от ищцата. Само ако своевременно бъде
поискана такава информация и тя бъде умишлено укрита от работника/служителя
(напр. като затаи истината), то едва в този случай би отпаднала закрилата по
чл. 333, ал. 1 от КТ.
След като ищцата се е ползвала от
закрила, която не е преодоляна чрез разрешение от инспекцията по труда, нито закрилата
е отпаднала (поради умишлено укриване на заболяването), то следва, че извършеното
уволнение е незаконно и съгласно императивната норма на чл. 344 ал. 3 от КТ
съдът следва да отмени заповедта за уволнение като незаконна само на това
основание, без да разглежда трудовия спор по същество, т.е. без да установява
дали твърдените в заповедта дисциплинарни нарушения са реално допуснати от
наказаното лице. В този смисъл и останалите доказателства не следва да се
обсъждат, тъй като се установи, че заповед № СОА17 – РД 15-12826/15.12.2017 г. на
кмета на Столична община е незаконна и съдът я отменя. Настоящият съдебен
състав напълно споделя многобройната и постоянна съдебна практика на ВКС по
приложението на чл. 333, ал. 1 от КТ в изложения смисъл, която е цитирана и в
отговора на въззивната жалба.
Следва, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен,
както е основателен и акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. С отмяната на
обжалваната заповед за уволнение на ищцата, последната следва да бъде възстановена
на длъжността „директор“ на Детска градина № ***„***“, гр. София.
Изцяло неоснователни са изложените във
въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение.
Не се споделя твърдението на представителя на въззивника, че
първоинстанционният съд не е възприел доводите на ответника, изложени в
отговора на исковата молба.
Относно възражението за дублиране на
трудовото досие настоящият съдебен състав, на основание чл. 272 от ГПК, препраща
към мотивите на районния съд, които са изчерпателни и съответни на събраните
доказателства. Само за пълнота следва са се отрази, че след като законът не урежда изрично, че
работникът/служителят е длъжен, без да му е поискано, да представя на
работодателя информация относно наличие на някоя от болестите, за които е
предвидена закрила, то е без правно значение за спора дали решението на ТЕЛК е
било или не в трудовото досие на наказаната М.Г.И.. Такова задължение не е
предвидено и с договора за заемане на длъжността „директор“, длъжностната
характеристика или какъвто и да е друг акт на наказващия орган. Съдът съобрази
също, че закрилата по чл. 333 от КТ е обективна, т.е. достатъчно е работникът/служителят
да страда от някое от изброените в наредбата заболявания към релевантния момент
– издаване на обжалваната заповед, като не е необходимо това заболяване да е
било предварително удостоверено. Дори да не е имало издадено решение на ТЕЛК
или същото да не е било приложено нито в досието при работодателя, нито при наказващия
орган, закрилата не отпада. И именно поради обективния характер на дадената закрила,
законодателят е предвидил изрично, че органът по уволнението следва да е активен
и да изпълни съществуващото за него задължение предварително да събере сведения
относно наличие на някоя от болестите, за които е създадена особената закрила.
Неоснователно е и възражението на
въззивника, че не са преценени правилно показанията на разпитаните в
първоинстанционното производство свидетели И.П. и И.Т.. Видно от обективираните
в съдебния протокол показания на тези свидетели (лист 412-414, том ІІ от делото
на СРС), същите касаят установяване на факти относно действия на експерти от СО
по извършваните проверки на дейността на ищцата, но не се установява да е
изпълнено изискването за събиране сведения относно наличие на някоя от
болестите, за които е създадена особената закрила. Св. И.П. изрично е заявила
пред съда, че не й е било известно „дали ищцата е била болна от нещо до момента
на уволнението й“. Св. И.Т. Иванов заявява в показанията си, че познава ищцата
от деня на нейното уволнение, от което следва, че той не би могъл да даде
обективни сведения за своевременно
(преди издаване на процесната заповед) изпълнение на задължението на наказващия
орган за събиране на сведение за болестта на ищцата. Доколкото съдът изложи
мотиви, че закрилата по чл. 333 от КТ е обективна, респ. не е необходимо заболяването
да е било предварително удостоверено, то следва, че тези свидетелски показания
не променят правните изводи за незаконосъобразност на обжалваната заповед.
Въззивният съд не установи да е
допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване на
оспореното първоинстанционно решение.
Поради пълното съвпадане на крайните
правни изводи на въззивния и първоинстанционния съд, то въззивната жалба е
изцяло неоснователна, а обжалваното съдебно решение следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК,
право на разноски има само страната, в полза на която е постановен съдебният
акт. С оглед потвърждаване на първоинстанционното решение, то на въззивника не
се дължат разноски.
Въззиваемата страна своевременно е
заявила искане за присъждане на разноски, като е представила доказателства за
реалното заплащане в брой на претендираното адвокатско възнаграждение от 1 500
лева (съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 22.02.2019г.
– лист 17 от делото), което е посочено и в списъка по чл. 80 от ГПК (лист 18 от
делото). Не е въведено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК - за прекомерност на
заплатеното от въззиваемата страна възнаграждение за адвокат, поради което настоящият
съдебен състав присъжда разноски на въззиваемата страна, в претендирания и
доказан размер от 1 500 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 34653 от 08.02.2019г., постановено по гр. дело № 11013/2018г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 148 състав.
ОСЪЖДА Детска градина № ***„***“, гр. София, ЕИК *****, адрес: гр. София, кв. *****, ул. „*****да заплати на М.Г.И., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 1 500 (хиляда и петстотин) лева, разноски по въззивно гр.д. № 3975/2019г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България с касационна жалба, в едномесечен срок от връчване препис на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.