№ 119
гр. ЛЕВСКИ, 24.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и четвърти
август, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Десислава К. Николаева -
Георгиева
при участието на секретаря ВЕЛИНА Т. ЦОНЕВА
като разгледа докладваното от Десислава К. Николаева - Георгиева
Гражданско дело № 20214410100268 по описа за 2021 година
въз основа на данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са от Г.Е.Г. от *****, чрез адв.Р.Р. – ПлАК срещу *******,
кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1,
предл.1, 2 и 3 ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 09.01.2019г. в ***** бил сключен Договор за
потребителски кредит №30034237121 между Д.Т.И., като кредитополучател и
ответника *******, като ищецът Г.Е.Г. подписал същия като солидарен
длъжник. Твърди, че след получаване на отпусната по силата на договора
парична сума кредитополучателят се укрил и не изпълнявал задълженията си
по договора, поради което кредиторът потърсил изпълнение от солидарния
длъжник. Твърди, че до момента от него в качеството му на солидарен
длъжник по договора за кредит била изплатена сумата в размер на 3202,20 лв.
Твърди, че параметрите на договора били както следва: отпусната сума по
кредита 1900 лв., срок на кредита 24 месеца, размер на вноската по кредита
112,29 лв., ГПР 45,23%, годишен лихвен процент - 38,03 %, лихвен процент
на ден – 0,11%, дължима сума по кредита – 2694,49 лв. По избран пакет от
допълнителни услуги се дължало възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 1495,68 лв., размер на вноската по закупен
1
пакет от допълнителни услуги – 62,32 лв. Общото задължение по кредита и
закупения пакет от допълнителни услуги било в размер на 4190,17 лв., а
общият размер на вноската 174,61 лв.
Наведен е довод за нищожност на договора за потребителски кредит на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради това, че не отговарял в значителна
степен на изискванията на глава III, IV, V, VI от ЗПК, накърнявал
равноправието между страните и противоречал на добрите нрави и
принципите на добросъвестност при договарянето.
Изложени са съображения за нищожност на уговорката, с която е
регламентирана възнаградителната лихва като противоречаща на добрите
нрави. Посочено е, че същата не следвало да надхвърля най-високия размер
допустим от закона съгласно чл.10, ал.2 ЗЗД, какъвто в момента не бил
регламентиран. Поради това, критерий за преценка било дали уговорката
накърнява добрите нрави, като се твърди, че съгласно съдебната практика
било прието, че противно на добрите нрави било уговарянето на лихва,
надхвърляща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва била уговорена по обезпечен заем – надхвърляща
двукратния размер на законната лихва. Твърди се, че в процесния случай
уговорената между страните възнаградителна лихва надхвърляла трикратния
размер на законната лихва, формиран от ОЛП на БНБ + 10 %, поради което
била в противоречие с добрите нрави.
Наведен е довод за нищожност на клаузите от договора за
потребителски кредит, с които бил уговорен пакет от допълнителни услуги,
изразяващ се в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски
кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски,
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Посочва се, че услугите нямали характер на
допълнителни такива, тъй като били пряко свързани със самото задължение
по кредита, включително отлагане плащане на погасителна вноска.
Уговорените по тях възнаграждения представлявали забранени такси за
действия, свързани с управлението на кредита, поради което били нищожни.
Таксата била в почти еднакъв размер с кредита, поради което поставяла в
неравноправно положение потребителя и с това противоречала на добрите
нрави. Като допълнителен аргумент е изложено, че възнаграждението по
2
допълнителния пакет се дължало предварително, само за възможността да
бъде ползвано, като било включено в погасителния план като част от
месечната вноска. Наведен е довод, че разпоредбите на т.15, т.15.1, т.15.2 и
т.15.3 от ОУ касаещи пакета от допълнителни услуги били неравноправни по
смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗПотр., поради което били нищожни. Позовава се
на решение на ВАС, съгласно което допълнителните услуги представлявали
агресивна търговска практика.
Иска се от съда да обяви за недействителен Договор за потребителски
кредит №30034237121 от 09.01.2019г., поради противоречието му с добрите
нрави на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22, вр. чл.10, ал.1, чл.10а, ал.2
от ЗПК и да осъди ответника ******* да заплати на ищеца Г.Е.Г. сумата от
1296,20 лв. /след допуснато изменение размера на иска с протоколно
определение от 24.08.2021г./, представляваща платените суми за договорна
лихва и за пакет „допълнителни услуги“, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба.
На основание чл.131 от ГПК препис от исковата молба е връчен на
ответника, който в законоустановения срок е депозирал писмен отговор.
Наведен е довод за недопустимост на иска поради липса на правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск за признаване за установено
недействителността на договора за кредит. Изложени са съображения, че
правното и фактическо положение на ищеца не би се променило при
евентуално уважаване на исковите претенции и не би се постигнала промяна
в правната му сфера, което обуславяло липса на правен интерес и
недопустимост на иска. Посочено е, че при наличие на платени без основание
на ответника парични суми ищецът разполагал с възможност да предяви
осъдителен иск за тези суми. Липсвал правен интерес от установяване
наличието или не на едно минало правоотношение с установителен иск в
отделно производство, тъй като накърненото материално право можело да се
защити с осъдителен такъв. Навежда довод, че установителен иск е допустим
само ако лицето не може да защити правото си с осъдителен или
конститутивен иск.
По същество са изложени доводи за неоснователност на исковата
претенция. Посочва се липсата на наведени твърдени и доказателства за
порок на волята на кредитополучателя при сключване на договора за кредит.
Твърди се, че преди подписването му от ищеца, в качеството му на солидарен
3
длъжник, на същия били предоставени искане за отпускане на потребителски
кредит, съдържащо заявените от кредитополучателя параметри, стандартен
европейски формуляр и допълнителна преддоговорна информация,
съдържаща всички параметри на продуктите, които дружеството предлагало
на своите потребители. На ищеца и кредитополучателя била предоставена и
допълнителна преддоговорна информация относно допълнителните услуги,
които дружеството предлагало и от които потребителите можели да се
възползват. Наведен е довод, че ищецът бил запознат с параметрите на
договора и цялата преддоговорна информация, включително общите условия
на дружеството, поради което бил направил информиран избор и доброволно
подписал договора.
Изложени са съображения за неоснователност на доводите за
нищожност на уговорения размер на възнаградителната лихва. Посочено е, че
цитираната от ищеца съдебна практика не била актуална, тъй като касаела
период преди приети изменения в ЗПК, уреждащи материята. Навежда довод,
че приложима е разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, в която било въведено
ограничение за максималния размер на годишния лихвен процент, който не
можело да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, а според ал.5, клаузи надвишаващи
този размер били нищожни. Позовава се на разпоредба на ЗПК, в сила от
23.07.2014г., с която бил въведен максимален размер на годишния процент на
разходите, изразяващ се в общи разходи по кредита, включващи в себе си
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, който не можело да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
постановление на МС, което било около 50%. Наведен е довод, че не може да
е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави на размер,
който е позволен от закона с императивна правна норма. Твърди се, че
определените в процесния договор за кредит размер на възнаградителна
лихва и годишен процент на разходите били допустими съгласно
императивните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК. Поради изложените доводи се
иска съдът да отхвърли исковата претенция в тази й част, при условията на
евентуалност, в случай, че съдът обяви за недействителна клаузата за
възнаградителна лихва, да бъде приложена разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД,
като приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент бъде
4
заместена по право от повелителните правила на закона и бъде прието, че се
дължи законната лихва за забава от датата на сключване на процесния
договор за кредит до окончателното му изплащане.
Изложени са съображения за неоснователност на наведения от ищеца
довод за недействителност на споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги. Посочено е, че не е налице хипотезата на чл.10а, ал.2
от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси
и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Позовава се на разпоредбата на т.14 от ДР към ЗЗП, съгласно която услуга
била всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по
независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет
прехвърляне владение на вещ, както и на чл.9, ал.1 от ЗПК, която
предоставяла известна свобода на кредитора да предоставя допълнителни
услуги, изведени от договора за потребителски кредит, поради което
законодателно било допустимо уговарянето на такива. Твърди се, че
поискания и закупен от ищеца пакет от допълнителни услуги не
представлявал дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита.
Позовава се на тълкуване на понятията такса за усвояване на кредит и такса
за управление на кредит, дадени в мотиви към законопроекта за изменение и
допълнение на ЗПК в частта му относно забраната за събиране на такива
такси и комисионни. Изложени са подробни съображения за същността на
уговорените предоставяни от кредитора допълнителни услуги по процесния
договор и доводи, че по своето естество същите не представляват разходи на
кредитора за това, че отпуска кредит, които разходи следва да са включени в
самия кредитен продукт, поради което допълнителното им събиране е
забранено. Сочи се, че възнаграждението за поискан и закупен пакет от
допълнителни услуги не е еднократно при извършване на действието,
допълнителните услуги давали възможност на ищеца да извършва еднократна
промяна в погасителния план, поради което възнаграждението не било за
неизбежни административни дейности по кредита. Давала се възможност за
получаване на допълнителни услуги, свързани с желанието, нуждата и
конкретното финансово състояние на ищеца. Същите не били задължителни, а
били възможност, която потребителят получавал с оглед спокойствие и
възможност да се справи с неблагоприятна ситуация. Договорът за кредит се
отпускал и без закупен такъв пакет, споразумението за предоставяне на
5
допълнителни услуги било в резултат на свободна воля и индивидуалното
желание на ищеца. Възнаграждението по сключеното допълнително
споразумение не представлявало разход по смисъла на чл.19, ал.1, т.1 от ДР на
ЗПК, поради което не се подчинявало на предвидените императивни
изисквания за максимално допустим размер. Свързано било с промяна в
първоначалния погасителен план по кредита, като вноските можело да бъдат
отлагани или намалявани, да бъде променяна датата на плащане. Кредиторът
от своя страна следвало да гарантира, че по време на действие на договора
потребителят ще може да се възползва от избраните услуги, което изисквало
поддържане на администрация за своевременно обработване исканията на
потребителя и подготвяне на нов погасителен план, както и бил в
невъзможност да прогнозира получаване на плащане по договора. Услугата
била свързана и с улеснена процедура по получаване на допълнителни
парични средства, което задължавало кредиторът да не изисква допълни
документи от потребителя, което обаче не отменяло отговорността му по
чл.16 от ЗПК относно проверка кредитната способност на потребителя.
Поради изложените съображения се твърди, че възнаграждението за
допълнителните услуги не представлявало разходи на кредитора за това, че
отпуска потребителски кредит. Възможностите, които кредиторът бил
предоставил и се бил задължил да предоставя в бъдеще не представлявали
забранени от закона или заобикалящи го, а възнаграждението за
предоставянето им не представлявало лихва за кредитора, дължима за
ползването на паричната сума. Иска се от съда да се произнесе с определение,
с което да прекрати производството по делото като процесуално
недопустимо. При условията на евентуалност, да отхвърли изцяло
предявените от ищеца искове, като неоснователни и недоказани.
В проведеното по делото открито съдебно заседание ищецът се
представлява от пълномощника адв.Р.Р. – ПлАК, който поддържа исковете и
моли да бъдат уважени. Представя писмени бележки с доводи относно
тяхната основателност и доказаност.
Ответникът, редовно призован не се явява и не се представлява в
съдебно заседание.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по
делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа страна:
6
Не е спорно между страните и се установява от представения Договор за
потребителски кредит Профи кредит стандарт *******, ведно с погасителен
план към него, че ответникът ******* е отпуснал потребителски кредит на
длъжника Д.Т.Т., в размер на 1900 лв. със срок на погасяване 24 месеца, като
ищецът Г.Е.Г. е подписал договора и се е задължил по него като солидарен
длъжник.
Установява се от клаузите на договора, че страните са уговорили
параметри, както следва: вноска по кредита в размер на 112,29 лв., ГПР
45,23%, годишен лихвен процент: 38,30%, лихвен процент на ден:0,11%,
дължима сума по кредита – 2694,49 лв. Съгласно клаузите на договора
параметрите на избран пакет от допълнителни услуги са както следва:
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: 1495,68 лв., размер
на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги: 62,32 лв. Общо
задължение по кредита и по пакет от допълнителни услуги: 4190,17 лв., общ
размер на вноската: 174,61 лв., дата на погасяване: 25 ден от месеца.
Установява се, че между клиента, солидарния длъжник и кредитора е
подписано Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
съгласно което по искане на кредитополучателя кредиторът се задължава да
предостави на него и солидарния длъжник една или всички от посочените
услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна
на датата на падежа, улеснена процедура за предоставяне на допълнителни
парични средства. Съгласно клаузите на споразумението кредитополучателят
и солидарният длъжник имат правото да се възползват от всяка една от
изброените услуги при изпълнение на специфични условия за всяка от тях,
уговорени в Общите условия към договора за потребителски кредит, срещу
задължението им да заплатят на кредитора уговореното в ДПК
възнаграждение за допълнителния пакет от услуги. Уговорено е
възнаграждението за пакета от допълнителни услуги да бъде разсрочено за
срока на договора на равни месечни вноски и добавено към месечните вноски
за погасяване на главницата. Уговорено е, че клиента има право, но не е
длъжен да поиска фактическото предоставяне на всяка една от посочените
услуги през цялото време на изпълнение на договора, като изпълни
изискванията за осъществяване на всяка една от услугите, договорени и
7
описани в общите условия.
Установява се, че неразделна част от договора за потребителски кредит
са Общи условия към него, представени по делото, които са подписани от
всички страни.
Установява се, че длъжникът Д.Т.Т. е подписал декларация от
09.01.2019г., съгласно която длъжникът и солидарният длъжник са запознати
с Общите условия, които са им предадени при подписването на
индивидуалния договор и приемат, както и стандартен европейски формуляр
относно преддоговорната информация, която им е разяснена заедно с
основните характеристики на договора, разяснен им е пакета от допълнителни
услуги, които кредиторът може да предостави на клиента и солидарния
длъжник по искане на клиента, както и правата и задълженията на страните
по тях. Установява се, че декларацията е подписана и от останалите страни по
договора за кредит.
От изготвеното заключение и допълнително заключение на вещото лице
по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, които се кредитират от съда,
като компетентни и обосновани, се установява, че по процесния кредит
ищецът Г.Е.Г. е заплатил в качеството си на солидарен длъжник сума в общ
размер на 3196,20 лв. Установява се, че в ГПР /годишният процент на
разходите/ не е включено възнаграждението за допълнителни услуги,
включена е единствено възнаградителната лихва. Вещото лице е направило
изчисление, че годишният процент на разходите, в случай, че в него е
включена сумата за закупен пакет допълнителни услуги, би бил в размер на
145,15 %. Съгласно заключението към датата на сключване на договора за
кредит размерът на законната лихва е 10 процентни пункта.
С оглед на така установеното по делото от фактическа страна,
съдът достигна до следните правни изводи:
Исковете, с които е сезиран РС-Левски са процесуално допустими.
Налице е правен интерес от предявяване на процесния установителен иск, тъй
като със същия се иска със сила на присъдено нещо да бъде установена
недействителността на процесния договор за кредит. Изложение от ответника
доводи за липса на правен интерес биха били относими в случай, че е
предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземането по
договора за кредит, какъвто не е процесния случай. За длъжника е налице
правен интерес от установяване недействителността на договора, с оглед
8
връщане на недължимо платените суми по него, както и предвид
установяване недължимостта на останалата, неизплатена част от дължимата
сума по договора.
Разгледани по същество, предявените искове са основателни, поради
следните съображения.
Безспорно установено по делото е, че между ответното дружество, в
качеството му на кредитодател, и ищеца, в качеството му на солидарен
длъжник, е сключен договор за кредит. Процесният договор има характера на
потребителски кредит по смисъла на ЗПК, поради което за него са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на
потребителите. Съгласно константната съдебна практика съдът следи
служебно за нищожност на договора или клауза от него, поради
противоречието й с императивни разпоредби на ЗПК, както и поради нейната
неравноправност и поради противоречие с добрите нрави.
В разпоредбата на чл.22 от ЗПК е предвидено, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от
ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй
като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съдът намира, че в процесния случай са спазени изискванията на чл.10,
ал.1 от ЗПК.
По отношение на императивните изисквания относно съдържанието на
договора, предвидени в посочените разпоредби на чл.11 ЗПК, както и относно
наведените с исковата молба доводи за недействителност на клаузи от
договора, съдът намира следното:
Относно валидността на клаузата за договорна лихва.
По правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, с
което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на
кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се
9
дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя
от размера на дадения в заем капитал /парична сума/ и времето на ползването
му. Волята на страните е валидна, само ако тя не надвишава най-високия
размер, допустим от закона според чл.10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е
регламентиран. В приложимия по отношения на процесния договор
специален закон – ЗПК, е предвидена разпоредба относно максималния
размер на годишния процент на разходите /ГПР/, който е допустимо да бъде
уговарян по договори за потребителски кредит – същият не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Не е налице съответна разпоредба обаче по отношение
на размера на възнаградителната лихва, която е част от ГПР, предвид
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, съгласно която ГПР включва лихвите, както
и други преки и косвени разходи, комисионни, възнаграждения. Предвид на
това, по отношение на възнаградителната лихва меродавно е изискването на
чл.26, ал.1 от ЗЗД, съгласно което при договаряне между страните не следва
да се накърняват добрите нрави, поради което следва да се приеме, че именно
те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми
на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна
част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват
с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
В процесния случай уговореният с договора размер на ГПР – 45,23 % не
противоречи на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва към датата на сключване на
договора за кредит - 50%: 5х10,00%, съгласно заключението на вещото лице.
Размерът на фиксираната годишна възнаградителна лихва по процесния
договор – 38,30%, представляваща нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора, за това, че е предоставил свои парични
средства за ползване от потребителя, не е в противоречие с добрите нрави,
съобразно изведените в практиката критерии за еквивалентност на
престациите, при отчитане стойността на отпуснатия кредит, срока, за който е
10
уговорено връщане на отпуснатата сума, необезпеченост на кредита.
Относно възнаграждението за пакет допълнителни услуги:
Съгласно чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл.22 ЗПК,
във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР
на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в
действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат
тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те
следва да получават адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът
за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед
осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и
определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.
Предвид посочените цели на Директивата следва да се приеме, че
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по
смисъла на чл.22 от ЗПК на договора за потребителски кредит ще е налице не
само, когато в него изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия
ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В процесния случай от ищеца са наведени доводи за третата от
11
посочените по-горе хипотези, нарушаващи чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно,
че уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги
представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такъв следва
да бъде включен в ГПР, респективно, че с него се въвеждат допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно ГПР надхвърля законоустановения размер в чл.19, ал.4 ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира така изложените доводи за
основателни. Посоченият в договора за потребителки кредит годишен
процент на разходите – 45,23 % не отговаря на действително приложимия
между страните в процесния случай ГПР.
Както бе посочено по-горе, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В този смисъл е и съображение 20
от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за
потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва,
комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит, с изключение на нотариални разходи. В чл.19, ал.3 ЗПК е
посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включват разходите: 1.които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2.различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се
извършва в брой или чрез кредит; 3.за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването
или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването
на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в
друг договор, сключен с потребителя. В същия смисъл са и разпоредбите
на чл.19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай с процесния договор за кредит за солидарните
12
длъжници възниква задължение за заплащане на сумата в размер на 1495,68
лева, представляваща възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, което
възнаграждение също е разсрочено на 24 месечни вноски и е включено в
общата дължима от кредитополучетеля сума в погасителния план. Видно от
приложението споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, допълнителните услуги, за които кредитополучателят, респективно
солидарният длъжник, заплаща, са следните: 1) приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; 2) възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски; 3) възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; 4) възможност за смяна на дата на
падеж; 5) улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
средства. Така описаните допълнителни услуги попадат в приложното поле
на разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, а именно - възможността кредиторът да
събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани
с договора за потребителски кредит. В настоящия казус услугата по т.1 е за
действие по ускоряване усвояването на кредита, а услугите по т.2, 3 и 4
представляват дейности по усвояването на кредита. Възнаграждението по т.5
от своя страна представлява уговорено такова за дейност на кредитора, която
не е осъществена - получаване на допълнителни парични средства. Въпреки
това, съгласно клаузите на допълнителното споразумение, както и тези на
договора за потребителски кредит, където изрично е предвидено заплащането
на възнаграждението, същото е дължимо от датата на подписване на договора
и споразумението, във фиксиран размер от 1495,68 лева , който представлява
над 75% от отпусната в заем парична сума от 1900 лв., дължи се изцяло без да
се държи сметка дали и коя от допълнителните услуги е била ползвана от
кредитополучателя, като стойността на възнаграждението е разсрочено и
включено в погасителните вноски, дължими по кредита. Посоченото води до
извод, че страните са уговорили възнаграждение по усвояването и
управлението на кредита, като тази уговорка заобикаля разпоредбата на чл.19,
ал. 4 ЗПК и реално води до скрито увеличаване на възнаграждението на
кредитора.
Съгласно §1, т.1 от ДР към ЗПК в общия разход по кредита се включват
всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
каквито са и уговорените "допълнителни услуги". Предвид на това,
възнаграждението следва да бъде включено в годишния процент на
13
разходите, което не е направено в процесния случай. Поради това,
посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния. Съгласно
заключението на неоспорената от страните и приета по делото съдебно-
счетоводна експертиза, сумата от 1495,68 лева, дължима като възнаграждение
за избран и закупен пакет от допълнителни услуги, не е включена в посочения
в договора размер на ГПР 45,23 %. Дадено е заключение, че след извършени
изчисления с конкретно посочените параметри и съобразно определената
методика по ЗПК, годишният процент на разходите с включено
възнаграждение за закупения пакет от допълнителни услуги е в размер на
145,15%, което надхвърля законово допустимия размер на ГПР, визиран в
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК. От изложеното следва извод, че
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора и разходите по кредита, които ще
направи - нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Налице е разминаване между
посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което както вече
бе посочено по-горе представлява една от трите хипотези на нарушение
по чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водеща до недействителност на
договора. Предявеният установителен иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е
недействителен, се явява основателен на основание чл.26, ал.1, предл.1 от
ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да
бъде уважен от съда.
При извод за недействителност на договора на основание
разпоредбата чл.23 ЗПК потребителят дължи да върне само чистата стойност
на кредита, а именно сумата в размер на 1900 лева. Съгласно заключението на
вещото лице ищецът е заплатил по договора за кредит сума в общ размер на
3196,20 лв. По изложените съображения, платената от длъжника сума в
размер на 1296,20 лв. - над чистата стойност на кредита от 1900 лв. по
признатия за недействителен договор, се явява недължимо платена и следва
да бъде върната на длъжника на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен, като основателен и
доказан, като ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата
от 1296,20 лв., представляваща платените суми за договорна лихва и за пакет
„допълнителни услуги“, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба.
14
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от последния
разноски в общ размер на 351,41 лв., от които 51,41 лв. за държавна такса и
300 лв. за възнаграждение на вещо лице, съгласно представения списък по
чл.80 от ГПК. Съдът констатира, че по делото не е внесен пълния размер на
дължимата се държавна такса по кумулативно съединените искове – 167, 61
лв. по установителния иск и 51,85 лв. по осъдителния иск, съобразно цената
на всеки от исковете, изчислени на основание разпоредбите на чл.69, ал.1, т.4
и т.1 от ГПК, или сума в общ размер на 219,45 лв. С предявяване на исковата
молба ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лв., предвид на което
на основание чл.77 от ГПК и с оглед изхода на спора, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Левски останалата
дължима се държавна такса в размер на 169,45 лв.
В производството по делото ищецът е бил защитаван от адвокат на
основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, поради което и предвид изхода на правния
спор в полза на процесуалния представител на ищеца – адв.Р.Р. – ПлАК
следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение в общ
размер на 800 лв., на основание чл.38, ал.2 от ЗА, във вр. чл.7, т.1 и т.2 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните
Г.Е.Г., ЕГН:**********, с адрес:*****, ******* и *********, със седалище и
адрес на управление: *********, че Договор за потребителски кредит
*******, сключен между Д.Т.Т., ЕГН:********** - кредитополучател, Г.Е.Г.,
ЕГН:********** - солидарен длъжник и ******* – кредитор, е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД *********, със
седалище и адрес на управление: ********* да заплати на Г.Е.Г.,
ЕГН:**********, с адрес:*****, ******* сумата в размер на 1296,20 лв.,
представляваща недължимо платени суми за договорна лихва и за пакет
„допълнителни услуги“, ведно със законната лихва върху главницата, считано
15
от датата на подаване на исковата молба – 09.04.2021г. до окончателното
изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *********, със седалище и
адрес на управление: ********* да заплати на Г.Е.Г., ЕГН:**********, с
адрес:*****, ******* сумата в размер на 351,41 лв. за направени деловодни
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА *********, със седалище и
адрес на управление: ********* да заплати на адв.Р.Р., АК-Плевен, със
съдебен адрес: *****, *****, сумата в размер на 800 лв., представляваща
адвокатски хонорар за процесуално представителство по настоящото дело.
ОСЪЖДА на основание чл.77 ГПК *********, със седалище и адрес на
управление: ********* да заплати по сметка на Районен съд – Левски
държавна такса в размер на 169,45 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
16