Р
Е Ш Е Н И Е
Номер III-29 23.03.2021г. град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, трети въззивен граждански
състав
На двадесет и трети февруари през две хиляди и двадесет и първа година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен
Парашкевов
ЧЛЕНОВЕ:1.
Йорданка Майска
2. Радостина Петкова
като разгледа докладваното от съдия Р.Петкова
въззивно гражданско дело № 30
по описа за 2021 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по
делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано пред настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на ищеца С.И.М., ЕГН: **********, гр. Б., ж.к. „С.” бл.**, вх.*, ет.*, подадена чрез адв. М. Златарев и адв. М. Георгиева – БАК против решение от 05.11.2020г., постановено по гр. дело № 328/2020 г. по описа на
РС-Бургас, с което първоинстанционният
съд е отхвърлил предявения срещу ответника „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, пл. „Света Неделя” № 7, представляван съвместно от законните си
представители Теодора Петкова и Джакомо Волпи – изпълнителни директори, иск за
осъждането му на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 3000
евро, представляваща възнаградителна лихва, платена
от него без основание за периода от 21.01.2015г. до датата на предявяване
на иска - 20.01.2020г. по сключен помежду им договор за банков
кредит № 055 от 25.02.2008г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от предявяване на иска 20.01.2020г. до окончателното изплащане на сумата и е осъдил ищеца да заплати на ответника
направените в първата инстанция разноски в размер на 150 лв.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като са
изложени твърдения за допуснато нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Въззивникът счита за погрешни и несъобразени
с доказателствата по делото решаващите изводи на районния съд, че процесните
неравноправни клаузи не са нищожни, тъй като в сключения между страните договор
бил заложен минимален ГЛП, под който
лихвата не може да се намалява. Сочи, че съдът не е съобразил постановеното и
влязло в законна сила решение в производството по гр.д. №
276/1015г. по описа на БРС, което е между страните
при същата фактическа и правна обстановка, но за различен период от време.Счита за неправилни решаващите мотиви на първоинстанционния
съд, че договорената между страните възнаградителна лихва е с фиксиран
минимален размер, като заявява, че това следва от препращането в разпоредбата
на чл. 4 от договора за кредит към чл. 10.3 и чл. 10.4 от ОУ, които сочат, че е
налице променлив годишен лихвен процент. По подробно
изложените в жалбата доводи моли за с искане за отмяната на обжалваното решение
и постановяване на ново, с което искът да бъде уважен. В съдебно заседание въззивникът, чрез упълномощения си
процесуален представител поддържа въззивната си жалба и моли за присъждане на
разноските.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемото дружество –ответник „УниКредит
Булбанк“ АД, чрез упълномощения си по делото процесуален представител е
депозирал писмен отговор, в които изложил съображения за неоснователност на
подадената въззивна жалба. Счита, че наведените в нея доводи за порочност на
обжалваното съдебно решение не кореспондират със събраните по делото
доказателства и тълкуването им. Сочи, че предмет на делото не е твърдението, че
ответната банка едностранно е увеличила лихвения процент по кредита по силата
на оспорената като неравноправна клауза, а че не е изпълнила договорното си
задължение за намаляване на лихвения процент, без такива доказателства да има
по делото. Затова предвид липсата на договорна клауза за намаляване на лихвения
процент и наличието на избран начин за
погасяване на кредита на равни анюитетни вноски въззиваемият счита, че не е
налице твърдяното от ищеца неоснователно обогатяване вследствие неизвършено от
банката автоматично намаляване на договорения променлив лихвен процент. Досежно
позоваването от страна на ищеца на приключилото съдебно производство по гр.д. №
276/1015г. по описа на БРС сочи, че в мотивите на въззивното решение по делото
са признати за нищожни клаузите във връзка с договорено потестативно право на
банката едностранно да увеличи уговорения в т. 4.1а от договора лихвен процент
от 6.70%, докато предмет на настоящото производство съобразно твърденията на
ищеца е спор за тълкуването и прилагането на действителните клаузи на договора
за кредит. По подробно изложените в писмения отговор съображения, въззиваемото
дружество моли за потвърждаване на обжалваното съдебно решение. Претендира
присъждане на разноските по делото.
С
оглед самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и направените
в жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция намира за установено
следното:
Производството пред БРС е образувано по
исковата молба на ищеца С.И.М. за осъждане на ответника„УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, да му заплати сумата от 3000 евро, представляваща платената
от ищеца в полза на банката без основание възнаградителна лихва за периода от 21.01.2015г. до датата на предявяване на
иска - 20.01.2020г. по сключен помежду им договор за банков
кредит № 055 от 25.02.2008г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от предявяване на иска 20.01.2020г. до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че между
страните е сключен договор за ипотечен кредит № 055 от 25.02.2008г. за сумата
от 45 000евро, със срок на погасяване 35 години при следния лихвен план –
1-месечен EUROBOR и надбавка 2.509 %, а именно към момента на сключване на
договора при договорна лихва в размер на 6.70% при стойност на EUROBOR от
4.191%, въз основа на която е изготвен погасителния план. Ищецът сочи, че между
страните било уговорено, че лихвеният процент ще се променя в съответствие с
промяна на стойността на едномесечен EUROBOR. Ищецът твърди, че през последните
години стойността на месечния EUROBOR е намаляла, но въпреки това банката не извършвала
съответно намаляване на лихвения процент по кредита, въпреки уговорката между
страните и въпреки отправените от него искания в този смисъл. С оглед горните
обстоятелства ищецът счита, че банката едностранно и неоснователно е променила договорените
между тях условия, като изисква от него заплащане на лихва, която не е
формирана според уговорките в договора, а е формирана изцяло по решение на УС
на банката. Ищецът счита, че тези действия съставляват както нарушение на
договора за кредит, така и нарушение на Директива № 93/13/ЕО и го поставят в
неравноправно положение по потребител по договора за кредит. Наред с това в
исковата молба се изразява несъгласие с доводите на банката във връзка с
кореспонденция между страните, че лихвеният процент е равен на „минималния
лихвен процент по договора”, под който банката не може да пада, тъй като според
ищеца такива уговорки липсват между страните. Позовава се на воденото между
страните съдебно производство, приключило с влязло в законна сила съдебно
решение по гр.д. № 276/2015г. по описа на БРС, което е частично отменено с решение
№ IV-4/08.02.2016г. по в.гр.д. № 2076/2015г. по описа на БОС, което счита, че е постановено при същата
фактическа и правна обстановка, но за различен период от време, като по съдебен
ред са обявени за нищожни
клаузите на т.11.1.3 и т.11.1.2 от договора за кредит, касаещи условията за
усвояване, обслужване на кредита и т.10.5 от Условията по кредити на физически
лица – ипотечни кредити, част от сключения договор. Счита, че по същите съображения
за нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП следва да се считат и процесните
договорните клаузи, в т.ч. и тази по т. 10.5 от условията по кредити на
физически лица- ипотечни кредити. Предвид изложените в исковата молба доводи и
последващите й уточнения ищецът е заявил, че за исковия период банката се е
обогатила за негова сметка със сумата от 3000 евро, представляваща платената от
него без основание сума по сключения помежду им договор за кредит, съставляваща
разликата между първоначалния размер на уговорената месечна анюитетна вноска и
измененията й, в резултат на едностранно увеличаване от банката на размера на
дължимата от ищеца възнаградителна лихва, поради което претендира осъждане на
ответната банка да му възстанови тази сума като недължимо платена на основание
чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. с чл. 146 от ЗЗП.
В подадения в срока чл. 131 от ГПК писмен
отговор ответникът „Уни Кредит Булбанк” АД е оспорил изложените исковата молба
обстоятелства, като е посочил, че счита, че ищецът неправилно тълкува клаузите
на сключения помежду им договор за ипотечен кредит, поради което непълно и
невярно е представил фактите и обстоятелствата по сключване и изпълнение на
договора. Сочи, че изрично по искане на ищеца е уговорено, че кредитът се
изплаща на месечни анюитетни вноски съгласно погасителния план за периода
25.02.2008г. до 25.02.2043г. при ГЛП от 6.70%, която представлява сбор от
базисния лихвен процент в размер на 4.191% и фиксирана надбавка в размер на 2.509%.
Сочи, че след извършено от ищеца предсрочно погасяване на част от главницата в
размер на 14862.34 евро на 12.04.2011г., и в размер на 6000 евро на
12.01.2012г. между страните е подписан Анекс № 1/13.01.2012г., с който е
уговорен нов срок за погасяване на заема – до 25.06.2028г. Твърди се, че за
процесния период банката не е прилагала друг лихвен процент, освен посочения в
договора размер от 6.70%.Счита, че макар клаузите на т. 11.1.2 и 11.1.3 от
Раздел II „Условия за усвояване и обслужване на кредита“ и т.
10.5 от Условия по кредита за физически лица- ипотечни кредити са обявени за
нищожни като неравноправни съгласно горепосочените съдебни решения, то същите
не следва да обвързват страните по настоящото дело, тъй като се нищожността им
била обявена по друг спор между страните, касаещ твърдения за едностранно увеличаване
на лихвения процент по кредита, въз основа на неравноправна клауза, докато настоящия казус има за предмет
твърденията, че банката не е изпълнила договорните си задължения за намаляване
на лихвения процент съобразно промяната на стойността на EUROBOR, каквато
уговорка банката счита, че няма между страните.Ответникът сочи, че страните не
са уговаряли променлив лихвен процент на възнаградителната лихва по кредита, а изплащане
на кредита на равни месечни анюитетни вноски, дължими всеки месец при точно
определен минимален ГЛП от 6.70%, формиран като сбор от БЛП от 4.191% и фиксирана
надбавка от 2.509%, който не се променя освен, когато пазарните условия водят
до необходимост от увеличаването му с най – малко 1/един/ пункт съгласно т.
4.1а от договора, а в т. 11.1.3 било посочено кога настъпва увеличаването. Ответникът
счита, че именно по повод това увеличение на БПЛ, клаузата на т.11.1.3 и клаузите
по т.11.1.2 от договора за кредит, съответно т.10.2 и т. 10.5 от Условията по
кредита на физическите лица – ипотечни кредити, са признати от съда за
неравноправни, т.е. за нищожни в предходното водено между страните производство,
което счита, че няма обвързваща страните сила на пресъдено нещо, тъй като
настоящия правен спор е различен. Досежно клаузата по т. 4.1а от договора за
кредит ответникът сочи, че между страните няма постигнато договорно съгласие
посоченият ГЛП да се променя ежемесечно, съобразно измененията на месечния
EUROBOR, като заявява, че за процесния период на ищецът е начислявана само
уговорената в договора лихва от 6.70% за процесния период, без каквито и да е
друго добавки.
Районният съд е квалифицирал предявения
иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. с чл. 146 от
ЗЗП, като с обжалваното решение е отхвърлил предявените искове, по съображения,
че в сключения между страните договор за кредит е договорен минимален ГЛП, по
който лихвата не може да бъде намалявана.
След извършена на основание
чл.269 от ГПК служебна
проверка на обжалваното решение Бургаският окръжен съд не установи съществуването
на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че
то е валидно и допустимо. По
същество съдът намира следното:
Съобразно установената в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, която настоящата
съдебна инстанция също възприема, е безспорно установено, че между страните е
сключен договор за ипотечен кредит от 25.05.2008г., по силата на който
банката-кредитор е предоставила в заем на ищеца сумата от 45 000 евро,
която последният се е задължил да й върне при условията на договора, заедно с
начислените върху него лихви на равни анюитетни месечни погасителни вноски в
срок до 25.02.2043 г.съгласно погасителния план, представляващ неразделна част
от договора. В чл.4 от договора за кредит, е посочено, че годишният лихвен
процент /ГПЛ/ се определя от сбора от БЛП по т. 10.3 и т. 10.4, определен
съгласно т. 11.1.1 по кредитите на физическите лица и надбавка, като в чл. 4.1а
е посочено, че по редовен дълг по т. 11.1.3 от ОУ ГПЛ се определя като сбор от едномесечния EUROBOR и фиксирана надбавка, които в случая към
датата на договора за кредит възлизат съответно на 4.191 % и 2.509 %, т.е. уговорен е ГПЛ в размер на 6.70 %.Страните
са уговорили, че между тях са валидни Общите условия по кредити на физически
лица – ипотечни кредити. По повод частично предсрочно погасяване на част от
главницата по кредита страните са подписали анекс № 1 от 13.01.2012 г., с който
са извършили промяна в срока на погасяване на договора - до 25.06.2028 г. и са
приели нов погасителен план, като всички останали уговорки по договора са
останали непроменени между тях и са запазили действието си. В т.11.1.1 от ОУ е
посочено, че приложимия БЛП се определя от УС на банката въз основа на
конкретно приложим индекс по т. 10.3 и т. 10.4 от Условията на банката по
кредити на физическите лица. В т.11.1.3 от ОУ към договора за кредит, е
предвидено, че при издължаване чрез анюитетни вноски, каквато е процесната
хипотеза, ГПЛ е фиксиран в размер на
4.1а /т.е. в случая 6.70 %/ и не подлежи на промяна освен, когато
пазарните условия не доведат до необходимост до увеличаването му най-малко с
един пункт. Посочено е, че кредитополучателя дава съгласие на банката за
едностранна промяна на ГПЛ по лихвения план по т. 4.1а, без необходимост от
сключване на допълнително споразумение, в случай на нарастване на БПЛ с повече
от 1 пункт от размера, определен в деня на сключване на договора за кредит или
от последно определения от му по след извършена промяна от кредитора по
предходната точна размер, за което кредитора следва да уведоми кредитополучателя.
С
влязло в законна сила съдебно решение № IV-4/08.02.2016г. по в.гр.д. № 2076/2015г.
по описа на БОС, с което е отменено частично решение № 1658 от 29.10.2015г. по
гр.д. № 276/2015г. по описа на БРС ответната банка е осъдена на основание чл.
55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД да заплати на настоящия ищец сумата от 4495.01
евро, представляваща заплатена без основание по сключения помежду им договор за
ипотечен кредит от 25.02.2008г. разлика между първоначалния размер на
договорената месечна анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на
едностранно увеличаване от страна на банката на размера на дължимата от
кредитополучателя възнаградителна лихва, с която сума банката се е обогатила
неоснователно за периода от 21.01.2010г. до 20.01.2015г. поради нищожност на
клаузите на т. 11.1.3 и т. 11.1.2 от Условията на банката за усвояване и
обслужване на кредита и т. 10.5 от Условията по кредити на физическите лица –
ипотечни кредити, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане. В решаващите си мотиви съдът е приел, че клаузите на
т. 11.1.2 вр. с т. 11.1.3 и т. 10.5 от общите условия на банката са
неравноправни, тъй като с тях е уговорената
възможност само за едностранно увеличаване на лихвения процент противоречи на
чл. 143 от ЗЗП, но не и за намаляването на ГЛП при понижаване на БЛП.
Досежно обхвата
на СПН на решението на съда по предходно водено между страните гр.д. №
276/2015г. по описа на БРС, настоящата съдебна инстанция констатира, че
независимо, че същото е касаело спор относно правото на банката да увеличава
едностранно ГЛП по кредита за предходен период, клаузите на т. 11.1.2 и т.
11.1.3 и т. 10.5 от ОУ са обявени за неравноправни не само в мотивите, но и в
диспозитива на съдебните актове. Затова съдът счита за неоснователно
възражението на ответника, че за валидността на тези клаузи между страните няма
формирана СПН.
В тази връзка
следва да се отбележи, че задължителната съдебна
практика приема, че не е налице пречка нищожността на договорни клаузи да бъде
установена само в мотивите на съдебното решение, като що се касае до в случаите
на нищожност поради неравноправни клаузи, какъвто е процесния, съдът дължи служебно произнасяне при
констатиране на такава нищожност, дори и да не е сезиран с такова оплакване, в
мотивите на своето решение. Затова в случая въпреки, че изричен иск за
прогласяване нищожността на горепосочените клаузи не е бил предявен, тъй като
ищецът се е позовал на нищожността, а и независимо от позоваването съдът следи
служебно за неравноправни клаузи, при уважаване на осъдителния иск по чл. 55,
ал. 1, предл. първо от ЗЗД изрично в диспозитива на съдебните актове е
посочено, че претендираните вземания са присъдени като недължимо платени именно
поради неравноправност на клаузите на т. 11.1.2 и т. 11.1.3 и т.
10.5 от ОУ, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване на ГЛП от
банката, без възможност за реципрочно
намаляване в случаите на намаляване на БЛП.
В процесния
случай по настоящия иск за неоснователно обогатяване ищецът твърди, че за
исковия период от три години преди подаване на настоящата искова молба е
надплатил недължимо на банката сумата от 3000 евро, представляваща възнаградителна
лихва поради ненамаляване от банката на размера на дължимата по договора за
кредит договорна лихва в съответствие с намаляване на стойността на EUROBOR.
Ответникът счита, че в договора за кредит не е предвидено намаляване на
договорната лихва, тъй като същата с фиксиран, а не променлив размер, като с
оглед избора на ищеца същият се е задължил да изплаща кредита чрез равни
месечни анюитетни вноски, като всяка промяна на лихвата ще доведе до промяна на
вноската.
По делото
страните не спорят, поради което и правилно първоинстанционния съд е приел, че
договорът за кредит, вкл. и последващия анекс не е сключен при индивидуално
уговорени между страните условия, което означава, че в случая са приложими разпоредбите на чл.143 и сл. от ЗЗП.
В
първоинстанционното производство по делото е извършена съдебно-икономическа
експертиза, която е дала заключение, че за исковия период прилагания от банката
лихвен процент по кредита е уговорения в договора 6.70 % /при посочения в
договора размер на EUROBOR
и надбавка/, като платените от ищеца за този период суми за възнаградителни лихви
възлизат в размер на 4902.33 евро. Вещото лице е изчислило, че при прилагане на
метода посочен по т. 4.1а от договора за кредит /при съобразяване на т. 11.1.1
от общите условия/ чрез отчитане на двата компонента едномесечен EUROBOR и
надбавката при задължително съобразяване с едномесечната промяна на EUROBOR
размерът на възнаградителната лихва за исковия период възлиза на 1631.32 евро.
С
оглед гореустановената фактическа обстановка и в обхвата на наведените в жалбата оплаквания, съдът намира следното:
На първо място
настоящата съдебна инстанция намира за неоснователни възраженията на
жалбоподателя, че при постановяване на обжалваното решение районният съд не е
съобразил СПН между страните по предходно воденото помежду им производство.
Напротив в решението си БРС е изключил приложението на обявените за
неравноправни клаузи на т. 11.1.2 и т. 11.1.3 и т. 10.5 от ОУ, в частта им досежно
уговорената възможност банката да увеличава лихвата, поради обстоятелството, че
такава реципрочна възможност не е предвидена и за намаляване на лихвата. Следва
да се отбележи, че независимо, че фактическата обстановка и по настоящото и
предходното дело са сходни, предявените искове, макар да изхождат от един и същ
юридически факт, касаят различни обстоятелства. В настоящия случай се твърди,
че банката неоснователно не е намалила лихвения процент под уговорения в
договора, докато по предходното дело, въз основа на същия договор за кредит
искът е основан на неоснователно увеличаване на лихвения процент.
На следващо място съдът намира за неоснователни и
оплакванията в жалбата за неправилност и необоснованост на извода на районният
съд, че лихвения процент по договора за кредит е фиксиран, като в тази връзка
въззивникът твърди, че е налице противоречие на изводите на съда в обжалвания
акт с обстоятелството, че клаузата на т. 4.1а препраща към обявената за неравноправна
клауза на т. 11.1.3, в т.ч. и разпоредбите на т. 10.3 и т. 10.4, които според
жалбоподателя сочат на договорка за променлив ГЛП. Съдът не споделя доводите в жалбата, че препратката на чл.
4.1а от договора към обявената за нищожна клауза на т. 11.1.3 води до извод, че
щом тази клауза не съществува, не е налице фиксиран лихвен процент и, че
размера на лихвата лихвата следва да определя в съотвествие с промяната на
EURIBOR, чиято стойност за исковия период безспорно е намаляла. Следва да се
отбележи, че видно от данните по делото страните са постигнали уговорка
базисният лихвен процент по договора да се определя по т.10.3 и т.10.4 от
Условията за кредити на физически лица, като е посочено, че за приложим е този,
който е утвърден от Управителния съвет на банката или оторизирани от него
органи или служите на банката. Съгласно т.10.2 от посочените условия на банката
дължимите лихви се начисляват на база приложимия БЛП и надбавка по договора,
които са определени в зависимост от стойността на кредитния ресурс на
кредитните пазари, вида, срока на кредита, обезпеченията и други обстоятелства,
отчитащи кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от него кредитен
риск. От тази формулировка следва, че за определянето на БЛП, респективно ГЛП
от значение са множество фактори, а не само EURIBOR. В случая при сключване на договора страните са съгласили кредитирането да се
извърши при посочените условия – при ГЛП в размер на 6,70 %. С обявяване на
клаузата на т.11.1.3. за нищожна като неравноправна е отречена само възможността
за неговото увеличаване именно поради липса на реципрочна клауза за нейното
намаляване. Същевременно обаче липсата на уговорка за намаляване на ГЛП води до
извода, че дължимата от кредитополучателя лихва е единствено тази, посочена в
т.4.1а от договора, тъй като въпреки, че последната част от клаузата на т.11.1.1.3, предвиждаща едностранно увеличение на лихвата е нищожна, същата не води до нищожност на препращащата към нея основна договорна клауза на т.4.1а от договора, според която лихвата се фиксира в
определен размер, тъй като последната не е неравноправна. Тази
клауза може да може бъде изменяна само по волята на страните, в която воля
съдът не би могъл да се намеси, нито за замени или допълни в случая, че
въвеждане в
съдържанието на договора на възможност за намаляване на годишния лихвен процент
при намаляване на този индекс. Аргументи
в тази насока се намират в практиката на СЕС - съгласно решение на съда от
14.06.2012 г. по дело С-618/10 (Banco Espanol de
Credito SA срещу Joaquin Calderon Camino), като видно от текста на
параграф 1 от чл.6 от Директива 93/13, националните съдилища са длъжни
само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Това означава, че договорът
трябва по принцип да продължи да действа, без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност
така да се запази договорът. Съдът приема, че това тълкуване кореспондира с
целта и общата структура на Директива 93/13, като тези постановки са залегнали
в практиката на националните съдилища.
По горните съображения настоящата съдебна инстанция напълно споделя мотивите на БРС, към които
препраща на основание чл. 272 от ГПК, като приема, посочената в договора
лихва от 6.70%, формирана на базата на индекса по т. 10.3 и т. 10.4 от
Условията на банката е фиксирана и не
подлежи на намаляване при спадане на БЛП, тъй като такава възможност и
съответен механизъм за това не са уговорени в договора. Това означава, че страните са обвързани от този размер в т. 4.1а
от договора за кредит, който съответства на волята им и няма данни впоследствие
да е налице съглашение помежду им за промяната му, в т.ч. по гореизложените
съображения съдът не може да замества липсващата воля на страните по този
въпрос. Тъй като по
делото е установено, че за исковия период банката е начислявала на ищеца ГЛП
именно в уговорения фиксиран в размер на 6.70 %, като в т.ч. не се доказаха
твърденията в жалбата за включване в ГПЛ на каквато и да е премия като
допълнителен трети компонент при формиране на лихвата с цел да не се намали
БЛП, неоснователно се явява твърдението на жалбоподателя, че банката е получила
от него недължимо, при начална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1,
пред. първо от ЗЗД каквато и да е сума, в т.ч. и в исковия размер от 3000 евро в
повече от уговореното по договора, вследствие на неравноправна договорна
клауза. Тъй като по делото не се доказа
твърдяното от ищеца неоснователно разместване на блага, предявеният иск по чл. 55, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД вр. с чл. 146 от ЗЗП се явява неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
Поради съвпадане на крайните изводи
на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционният съд, съдът намира въззивната жалба за неоснователна, а решението като правилно и
незаконосъобразно следва да бъде
потвърдено.
На основание чл.78, ал. 3 вр. с чл. 80 от ГПК поради потвърждаване на
обжалваното решение, в полза на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените по делото пред въззивната
съдебна инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 650
лв.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
05.11.2020г., постановено по гр. дело № 328/2020 г. по описа на
РС-Бургас.
ОСЪЖДА С.И.М., ЕГН: **********, гр. Б., ж.к. „С.” бл.**, вх.*, ет.*, чрез адв. М. Златарев
и адв. М. Георгиева – БАК, ДА
ЗАПЛАТИ на „УНИКРЕДИТ
БУЛБАНК” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.София, пл.
„Света Неделя” № 7, представлявано
съвместно от законните си представители Теодора Петкова и Джакомо Волпи –
изпълнителни директори на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 650
лв., представляваща направените
пред въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.