О П Р Е Д Е Л Е Н И
Е
№ ……………/…………02.2018 год., гр. Варна
Варненският окръжен съд, гражданско отделение, в
закрито съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН ИВАНОВ
МАЯ НЕДКОВА
разгледа
докладваното от съдията К. Иванов в. гр. дело № 247 по
описа за 2018 г. и
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава ХХ-та ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П.К.С. ***, подадена чрез процесуален
представиле срещу Решение № 5352/20.12.2017 год., постановено по гр. дело №
7341/2017 год. по описа на РС-Варна, с което са отхвърлени предявени от
въззивника П.С. срещу „Параходство Български
морски флот” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна,
бул. „Приморски” № 1, обективно кумулативно съединени искове за осъждането на
ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата 10 265, 12 лева, представляваща
обезщетение за претърпените от него имуществени вреди от оставането му без
работа поради уволнението на ищеца, извършено със Заповед № 207076/13.06.2012
год., издадена от изпълнителния директор на ответното дружество, признато за
незаконно и отменено с влязло в сила решение по гр. дело № 11064/2012 год. по
описа на ВРС, ХХVІ състав, извън присъденото му такова по чл. 225, ал. 1 КТ,
изразяващи се в пропуснати ползи от нереализирана работна заплата за периода
15.12.2012 год. – 17.06.2014 год., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.06.2017 год. до
окончателното й изплащане; сумата
3 082, 31 лева, представляваща сбор от обезщетението за забава върху
главницата от 10 265, 12 лева за периода 02.05.2014 год. – 01.06.2017 год.
включително, както и сумата 10 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпените от ищеца в периода 13.06.2012
год. – 17.06.2014 год. неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили в
резултат от незаконното му уволнение, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.06.2017
год. до окончателното й изплащане.
В жалбата са наведени оплаквания, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено е в нарушение на материалния закон и при
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и че е
необосновано. Жалбоподателят твърди, че при постановяване на решението си съдът
не е извършил преценка за съответствие на нормата на чл. 45 ЗЗД с установените факти
по делото, не е изследвал правната характеристика на нормите на чл. 8, чл. 20а,
чл. 49, чл. 79, ал. 1 и чл. 82 ЗЗД; не е съдействал на въззивника за обективно
и справедливо решение по спора, като не е обсъдил доводите и възраженията му от
гледище на правната доктрина и съдебната практика по въпроса за обезщетението
за неимуществени вреди от договорно неизпълнение и от граждански деликт. Не е
отчетено, че увреждащото деяние на ответника – работодател, изразяващо се в
повторно извършено уволнение на ищеца, признато от съда за незаконно, е
противоправно, като противоправният му характер е установен с факта на
признаването на уволнението за незаконно с влязло в сила съдебно решение. Не са
обсъдени твърденията на ищеца за намерението на работодателя да го увреди с
извършеното второ поред уволнение, непосредствено след отмяната от съда на
първото уволнение с влязло в сила решение, както и ангажираните в тяхна
подкрепа доказателства (на л. 183-185 от делото на РС-Варна); в решението
липсва обективно и всестранно изследване на релевантните за изхода на спора
факти. Неправилно са ценени събраните по делото доказателства в подкрепа на
твърденията на ищеца за причинените му неимуществени вреди, в резултат на което
и изводът на съда, че искът за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди бил недоказан, е необоснован. Наведени са и оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила относно разпределението на
доказателствената тежест в процеса – твърди се, че в доклада на делото съдът не
е указал на ищеца пределите на вменената му доказателствена тежест за
имуществените вреди и за неимуществените вреди, причинени му от незаконното
уволнение, във връзка с наведените от него твърдения и сочените факти.
Въз основа на изложеното въззивникът счита, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, като настоява да бъде отменено и вместо него да се постанови
друго, с което исковете му да бъдат уважени, ведно с присъждане на сторените разноски
в двете инстанции.
В жалбата е направено искане за спиране на производството и за
провеждане на процедура по реда на Глава Петдесет и девета от ГПК – отправяне
на преюдициално запитване до Съда на ЕС по следните въпроси:
1.,Длъжен
ли е запитващият въззивен съд да приложи с предимство правото на ЕС, при наличието на противоречиво
тълкуване на чл. 45
и чл.49 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/ за изключване на право на
присъждане на компенсаторно обезщетение за причинени от деликвента-работодател,
имуществени вреди /пропуснати ползи/ и неимуществени вреди, като пряк и
непосредствен резултат от поредно незаконно уволнение, щом даденото тълкуване
нарушава право на Съюза, не осигурява на пострадалия работник-служител правото
на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза, и
противоречи на задължение на Българската държава, като страна- членка да
осигури спазването на основното право на ефективна съдебна защита, от гледна точка на разпоредбата на чл. 19, пар. 1, ал. 2 ДФЕС и практиката на СЕС,
изразена в Решение на Съда на ЕС, от 03.10.2013 г., Дело № С-583/11 и в Решение на Съда на ЕС от
09.09.2015г., Дело С-160/14, Ferreira da Silva."?
2.
„Принципът за лоялно сътрудничество в областите, обхванато от върховенството на
правото на ЕС, по чл. 4, &3, ал. 2 ДЕС, тълкуван във вр. чл. 2 и чл. 19,&2, ал. 1 ДЕС, изисква ли национална
разпоредба на Българската държава-членка, като разглежданата в главното
производството по чл.45 и чл.49 от Закона за задълженията и договорите, да
допуска право на иск за присъждане на компенсаторно обезщетяване на имуществени
вреди от незаконно уволнение, установено от националните съдебни власти в
предходно съдопроизводството за което е било присъденото обезщетяване по чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда, на
вредите за оставяне без работа за срок от 6 месеца, и за обезщетяване на
останалите имуществени вреди като пропуснати ползи от незаконното уволнение,
през което уволненото лице фактически е останало без работа за периода над 6
месеца до възстановяването му на работа, поради нарушаване на
принципа за справедливост и наложено от съда непропорционално ограничение в
правото на ищеща-жалбоподател за достъп до съд, според общите принципи на
правото на ЕС, изразени в Решение на Съда на ЕС, по Дело Andrea Francovich v.
Italian State (C-6/90 и C-9/90), и Решение на Съда на ЕС, по Дело Kobler v.
Austria (С-224/01)\т. 50. "?
3.
„Принципът за лоялно сътрудничество в областите, обхванато от върховенството на
правото на ЕС по чл. 4, &3, ал. 2 ДЕС, тълкуван във вр. чл.2
и чл. 19, & 2, ал.1 ДЕС, изисква ли
национална разпоредба на българската държава-членка, като разглежданата в
главното производството по чл. 45
и чл. 49
от Закона за задълженията и договорите, да допуска право на иск за присъждане
на компенсаторно обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно уволнение,
установено от националните съдебни власти в предходно съдопроизводство и за
оставянето му без работа за достатъчно дълъг период от време, когато след възстановяването
му на работа, същото е уволнено за трети пореден път, поради нарушаване на
принципа за справедливост и наложено от съда непропорционално ограничение в
правото на шцеща-жалбоподател за достъп до съд, според общите принципи на
правото на ЕС"?
4.
„Следва ли разпоредбите на чл. 4,
& 3, ал. 2 и чл. 19, & 2, ал. 1 ДЕС да се тълкуват в
смисъл, че не допускат прилагането на национална правна разпоредба, като
разглежданата в главното производство по чл. 45 и чл.49 от Закона за
задълженията и договорите, която не съдържа и не предвижда право на
компенсаторно обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди от
незаконно (повторно) уволнение и накърнено имуществено и неимуществено право,
като несъразмерна форма на правото му на защита и за достъп до обективен и
справедлив съд, според стандарта на Общностното право- съгласно Решение на Съда
на ЕС от 25 юли 2002г., по Дело С-50/00Р, Union de Pequenos Agricultures (UPA), Решение на Съда на ЕС, Дело
Дело Brasserie du Pecheur SA (1996, p 1-1029), и Решение на Съда на ЕС, по Дело
Andrea Francovich v. Ytalian State (C-6/90 и C-9/90), в аспекта за
справедливост, при упражняване правото на ищеца-жалбоподател на достъп до
обективен и справедлив съд "?.
5.
„Разпоредбите на чл. 24,
б. "а"
и б. "б"
от Европейската правна харта, чл.21 от Хартата за основни права на ЕС и чл.7 от
Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000г. за създаване на основна правна
рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, позволяват ли
специфична предварителна закрила срещу неравноправно и дискриминационно
третиране на засегнато лице-работник при предявяване на искове за присъждане на
компенсаторно обезщетение за причинени от работодателя имуществени и
неимуществени вреди от незаконно уволнение пред националния съд на запитващата
юрисдикция, извън хипотезата на чл.225, ал.1 от КТ, с каквото право разполага
друго засегнато лице- служител, по служебно правоотношение, в идентичен случай
за обезщетяване на вредите от незаконно уволнение по чл. 121, ал. 1, пр. З от Закона за държавния
служител?".
6.
„Разполага ли незаконно уволнен работник или служител с друго самостоятелно
право на защита при несправедливо и необективно прилагане на национална
разпоредба, като разглежданата в главното производство по чл. 45 и чл. 49 от Закона за задълженията
и договорите, по иск за присъждане на компенсаторно обезщетяване на имуществени
и неимуществени вреди от незаконно уволнение, изведено от общите принципи на
правото на ЕС и чл. 4, & 3, ал. 2 ДЕС и чл. 47 от Хартата на основните
права на гражданите на Европейския съюз /ХОПЕС/ и чл. 14 от Международния пакт за
граждански и политически права за право на ефективна правна защита, щом
разпоредба на национален специален закон – Кодекса на труда (чл.225, ал.1 от КТ), въобще не предвижда право на обезщетяване на неимуществени вреди от
незаконно уволнение, както и не предвижда право на обезщетяване на
имуществените вреди от уволнението, за период над установения в закона срок от
6 месеца, за обезщетяване на останалите имуществени вреди като пропуснати ползи
от незаконното уволнение, през което уволненото лице фактически е останало без
работа, до възстановяване му на
работа, пред въззивна и/или касационна съдебна инстанция за упражняване на
надзор за законност, и щом се нарушава изискването за ефективно вътрешно правно
средство за защита по чл. 47
от Хартата за основни права на ЕС, от гледна
точка на изискването на чл. 2 , ал. З ДЕС, и общите принципи на
правото на ЕС, и практиката на Съда на ЕС, изразена в Решение на СЕС от 25 юли
2002г., по Дело С-50/00Р, Union de Pequenos Agricultures (UPA) "?
7.
„Следва ли предвиденото по чл. 47
от Хартата на основните права на гражданите на Европейския съюз /ХОПЕС/ и чл. 14 от Международния пакт за
граждански и политически права за право на ефективна правна защита, в контекста
на изискването за цялостно разглеждане на фактите и правните въпроси и
тълкуването им – да допускат в производство по съдебно присъждане на
компенсаторно обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от незаконно
(повторно) уволнение, за защита на права и законни интереси, отказ да се приложи с
предимство върховенството на правото на Европейския съюз, в съответствие с чл. 256 – 263 ДФЕС ?".
Искането се обосновава със
значимостта на поставния материално правен и процесуален въпрос за присъждане
на компенсаторно обезщетение за имуществени вреди от пропуснати доходи
(нереализирани 17 месечни работни заплати) и за обезщетяване на причинени
неимуществени вреди от уволнение, което е признато за незаконно и е отменено, чийто
предмет е извън размера на присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ,
формиращи предметния обхват на правото на ищеца на съдебна защита в настоящото
съдопроизводство, основано и върху върховенството на правото на Европейския
съюз и на практиката на ЕСПЧ, с оглед недопускане на неправилно приложение на
общностни норми и противоречива съдебна практика в разглеждания случай.
В писмен отговор, подаден в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „Параходство Български морски флот” АД, със седалище
гр. Варна, чрез процесуален представител оспорва жалбата. Излага съображения,
че наведените от въззивника оплаквания и доводи са неоснователни. Счита
първоинстанционното решение за правилно и настоява да бъде потвърдено, видно с
присъждане на сторените разноски. Не изразява становище относно искането на
въззивника за спиране на делото и за провеждане от въззивния съд на
процуедурата, установена в Глава Петдесет и девета от ГПК.
Настоящият състав, като се
запозна с делото намира, че искането за спиране на производството по настоящото
дело и откриване на производство по реда на Глава Петдесет и девета от ГПК е
неоснователно.
По въпроса, поставен в т. 1 не е
налице противоречиво тълкуване на нормите на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД във връзка
с възможността за присъждане на обезщетение за вреди (имуществени и
неимуществени) като пряк и непосредствен резултат от незаконно уволнение, от
друга страна нормата на чл. 19 от ДФЕС,
чието тълкуване се иска, няма отношение към настоящия правен спор.
По въпросите поставени в т. 2, т. 3
и т. 4 липсва необходимост от приюдициално запитване, доколкото разпоредбите на
чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС (според която държавите-членки
съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от
всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза) и чл. 19, § 2, ал. 1 от ДЕС (която урежда структурата,
състава и правомощията на Съдът на Европейския съюз) нямат отношение към
разглеждания случай. По въпроса, поставен в т. 5 също не е налице основание за
отправяне на преюдициално запитване, доколкото въпросът е неотносим към
настоящия спор; освен това позоваването от страна на въззивника на норми от
вътрешното ни позитивно ни право (чл. 121, ал. 1, пр. З от Закона за държавния
служител) с доводи, че е налице неравнопостановеност между
работниците/служителите по трудово правоотношение и държавните служителите по
служебно правооотношение, е некоректно доколкото при отмяна на заповедта за прекратяване
на служебното правоотношение държавният служител има право на обезщетение в
размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на
уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото
време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца – чл. 104, ал. 1 ЗДСл.
По въпросите по т. 6 и т. 7 също не
са налице основания за отправяне на преюдициално запитване, тъй като нормите от
правото на ЕС, чието тълкуване се иска, се отнасят до забраната за
дискриминация и нямат отношение към настоящия правен спор.
По изложените съображения настоящият състав счита че
искането за спиране на производството по настоящото дело и за отправяне на
преюдициално запитване по реда на реда на Глава Петдесет и девета от ГПК е
неоснователно и следва да се остави без уважение.
Водим
от горното съдът
О П Р Е
Д Е Л И:
ПРИЕМА ЗА РАЗГРЕЖДАНЕ, подадената от
П.К.С. *** чрез процесуален представител, въззивна
жалба срещу Решение № 5352/20.12.2017 год., постановено по гр. дело № 7341/2017
год. по описа на РС-Варна;
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ съдържащото се
във въззивната жалба на П.К.С. *** искане за спиране на производството по
делото и за отправяне на преюдициално запитване по реда на Глава Петдесет и
девета от ГПК до Съда на ЕС по въпросите, посочени по – горе;
НАСРОЧВА делото за 12.03.2018 год. от 14, 00 часа, за
която дата и час да се призоват страните, ведно с връчване на препис от
настоящото определение.
Определението не подлежи на
обжалване.
Председател:
Членове:1. 2.