№ 1153
гр. Варна, 17.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Тони Кръстев
Членове:Десислава Г. Жекова
мл.с. Марина К. Семова
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20233100501254 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба,
подадена от „Фератум България" ЕООД срещу Решение № 851/15.03.2023 г., постановено
по гр.д. № 10180/2022 г. на РС – Варна, с коeто с което е уважен предявеният от Т. А. В. иск
с правно основание чл. 124 от ГПК за приемане на установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях Договор за паричен заем № 1073406 от 09.10.2021 г. за
предоставяне на потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
Във въззивната жалба се посочва, че решението е неправилно, поради което се
настоява за неговата отмяна. Въззивникът счита, че съдът неправилно е приел процесният
договор за нищожен. За неправилно се посочва приетото от съда, че таксата за гарант следва
да бъде включена в годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 1 от ЗПК с мотивите, че тя
не е задължително условие за предоставянето на кредит от кредитора и не подлежи на
включване в годишния процент на разходите по Договора за кредит. Описва процеса на
сключване на договор за кредит между кредитополучателя и кредитната институция, при
който се предоставял избор на потребителя да реши, дали ще се ползва от собствен
поръчител, или ще сключи договор за гаранция с „Фератум Банк" ЕАД. По този начин
подчертава незадължителността на този договор, съответно начисляване на
възнаграждението по него с такса за гарант. По същество, настоява за отмяна на решението,
постановено от ВРС поради неправилност и за отхвърляне на иска. Намира, че посочените
факти за оказване на безплатна адвокатска помощ в чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. не са налице,
поради което искането за присъждане на адвокатско възнаграждение се явява неоснователно
и недоказано и следва да се отхвърли.
Въззиваемата страна Т. В. оспорва жалбата и намира постановеното решение от РС
1
Варна за правилно. Намира, че правилно ВРС е обявил за нищожен Договор за предоставяне
на потребителски кредит, тъй като той не отговаря на всички изисквания на чл. 22 от ЗПК.
Изтъква неспазването на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и съответно липсата на
ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита. За неясен се посочва начинът, по
който е получен размерът на ГПР, кои са неговите компоненти, както и математическият
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Отделно от това,
договорът за потребителски кредит се определя за недействителен и на основание чл.11,
ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като липсвал погасителен план, отговарящ на изискванията на
посочената разпоредба. Договорът бил недействителен и поради заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, с оглед неправилно приложен ГПР и надвишаване на
максимално определения процент на ГПР, което е довело до нищожност на целия договор
съгласно чл. 11, ал.1 т.10 от ЗПК ГПР вр. чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните въззиваемата страна
определя като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите. Позовава се на преюдициално заключение по дело С-
453/10 относно използването на заблуждаващи търговски практики. Счита, че чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД е неприложим към настоящия случай. Отправя искане за потвърждаване на
обжалваното решение и присъждане на съдебно-деловодни разноски, включително
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази следното:
ВРС е бил сезиран с установителен иск от Т. А. В. срещу „Фератум България" ЕООД
за прогласяване нищожност, поради противоречие на закона на Договор №1073406 за
предоставяне на потребителски кредит, сключен между страните, на осн. чл. 26, ал. 1
предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
Ищецът твърди, че Договор № 1073406 бил сключен за сумата от 2000 лева, като
следвало да бъдат върнати 2700 лева на 18 вноски. В процесния договор бил посочен
годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е условия за прилагането му. Не било
посочено какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва
и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се
направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
заемодателя. Приложения към договора погасителен план не отговарял на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Посочена била само общата дължима сума, без да става ясно какво се
включва в нея и как е изчислена. Твърди, че не е ясно как е формиран ГПР и какви
компоненти се включват в същия, поради което са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал.1 вр.
чл. 10, ал.2 и чл. 10а, ал.2 и ал.4 ЗПК. Излага, че не е посочено как ГПР се отнася към ГЛП.
Твърди, че действителният ГПР надвишава максимално предвидения с чл.19, ал.4 ЗПК.
Излага, че невключването на възнаграждението за поръчителство в ГПР е равносилно на
непосочването му договора. Твърди недействителност на договора, поради противоречие с
добрите нрави на клаузата, с която е уговорен ГЛП. Сочи, че недействителността на
уговорката за ГЛП влече недействителност на целия договор. Твърди нищожност на
договора, на основание чл.11, ал.1, т.20 вр. чл. 22 ЗПК.
Ответникът е подал отговор, в който се оспорва основателността на иска. Не се
оспорва сключването на процесния договор за кредит, като се излагат подробни
съображения във връзка с неговата валидност. По отношение на гаранцията се сочи, че
2
същата не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Сочи, че ищецът сам
е избрал да сключи договор за гаранция, като от електронния формуляр е запознат с
дължимите такси по същия. Уговорката се явявала индивидуално договорена. Сумата за
гаранция не била част от договора за кредит, поради което не била включена в ГПР. Моли за
отхвърляне на иска.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно. Същото е
и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора в
рамките на посоченото в жалбата.
Страните не спорят по следните установени в производството пред ВРС факти:
Между страните е сключен от разстояние договор за предоставяне на потребителски
кредит № 1073406/09.10.2021 г., по силата на който ответното дружество е предоставило на
ищеца заем в размер на 2000 лева, който е следвало да бъде върнат на 18 вноски, съгласно
погасителен план към договора. В договора е посочен лихвен процент в размер на 35 % и
ГПР от 49.66 %. Съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank, Малта, в полза на „Фератум България" ЕООД, като с
одобряване на обезпечението от кредитора, предоставеното обезпечение не може да се
отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на кредита. Представен е
договор за гаранция (поръчителство), сключен между Т. А. В. и Фератум Банк – Малта, и
погасителен план към него. Видно от същия, договореното възнаграждение в полза на
гаранта е в размер на 1980 лева, като същият отговаря солидарно с кредитополучателя по
договора за потребителски кредит № 1073406/09.10.2021 г.
От заключението по допуснатата СТЕ се установява, че „Фератум България" ЕООД е
предоставило на ищеца чрез e-mail следните документи: Преддоговорна информация
(Стандартен европейски формуляр); Договор за потребителски кредит № 1073406/09.10.2021
г.; Общи условия, уреждащи отношенията между „Фератум България" ЕООД и неговите
клиенти, по повод предоставяните от дружеството кредити. При кандидатстване за кредит
от „Фератум България" ЕООД, заявка може да се подаде и с личен гарант. През 2020 г.
дружеството има разгледани и одобрени заявки за кредит, по които други кредитоискатели,
различни от ищеца, са кандидатствали с личен гарант. Ищецът е потвърдил договора и
условията по него чрез изпращане на SMS към номер 1917.
Основният спорен въпрос, пренесен и във въззивното производство, е дали таксата за
гарант (възнаграждение за поръчител) следва да бъде включена в годишния процент на
разходите (ГПР) по кредита, респ. дали договорът за кредит е нищожен на осн. чл. 22 от
ЗПК поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и поради противоречие с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, съгласно който годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въззиваемата
страна поддържа и всички заявени в исковата молба основания за недействителност на
договора за кредит.
Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, като не са налице
данни то да е действало като професионалист, респективно кредитополучателят се явява
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, процесният договор за кредит попада в
приложното поле на Закона за потребителският кредит и общата императивна
потребителска закрила. Наред с това договорът е сключени от търговско дружество, което
3
предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална и търговска
дейност, като приложението на ЗПК, е признато и от кредитора с представянето на
длъжника на преддоговорна информация.
Видно от приетите по делото писмени доказателства, съдържанието на договора
формално отговаря на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.1-9 и т.11, т.12 ЗПК –
сключен е в предписаната от закона форма, съдържа дата и място на сключването, вид на
предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на
кредита и начин на усвояването му, размер на лихвен процент, информация относно
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и пр.
Параметрите и условията на договора са описани в предоставените на заемателя ОУ и
Стандартен европейски формуляр.
В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/ съобразно изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, който не надвишава допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя изразени като годишен процент от общия размер
на кредита. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“
С приетата по делото СТЕ е установен начин за кандидатстване и сключване на
договора за кредит, при който кредиторът е въвел като задължително изискване за отпускане
на процесния кредит, обезпечаване на задължението за погасяването му с договор за
поръчителство/гаранция, било то чрез личен поръчител или чрез професионален такъв
предложен от кредитодателя. При избор на личен гарант, т.е. посочен от кредитополучателя
такъв, не се дължи допълнителна такса. Сключването на договора за поръчителство се
извършва през интернет страницата на „Фератум България“ ЕООД. В случай че
потребителят избере да се договори с „Фератум Банк“ ЕАД, той може да види
възнаграждението, което ще дължи на гаранта. При избор на „Фератум Банк“ ЕАД,
потребителят получава с електронно съобщение договора, заедно с вноските, дължими за
възнаграждението на „Фератум Банк“ ЕАД. След като получи договора за кредит и договора
за гаранция, потребителят получава и код за потвърждение, който може да въведе на
страницата на „Фератум България“ ЕООД, за да се обвърже с Договора (чл. 6.3. от Общите
условия). Срокът за въвеждането на този код е 48 часа (чл. 6.4. от Общите условия).
Договорът за гаранция е сключен между кредитополучателя и „Фератум Банк“ ЕАД.
Въззивникът не оспорва, че „Фератум Банк ЕАД и „Фератум България“ ЕООД са свързани
лица. Банката е кредитна институция, лицензирана в Малта, която предоставя услуги на
територията на Република България по силата на свободата на предоставяне на услуги,
съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е вписана под № *** в
нарочния регистър на БНБ като Multitude Bank PLC (предишно наименование до 30.09.2022
Ferratum Bank Plc). Между „Фератум Банк“ и ищеца е сключен договор за гаранция
(поръчителство), по силата на който „Фератум Банк“ ЕАД се е задължило да изплати
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит.
Данните по делото сочат, че всички облигационни отношения предмет на делото,
включително и по сключване на договора за гаранция, се развиват чрез интернет страницата
на кредитора и с неговото пряко участие. От събраните по делото доказателства може да се
4
направи обоснован извод, че предоставянето на кредит, обезпечен чрез поръчителство от
свързано с кредитора дружество, в случая Фератум Банк с актуално юридическо
наименование Multitude Bank p.l.c. със седалище в Малта, цели заобикаляне на
ограничението предвидено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно което годишният процент на
разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. Отпуснатият потребителски кредит е в
размер на 2000,00 лева и е разсрочен на 18 месечни вноски като общото задължение за
лихви е в размер на 700 лева. Дължимото възнаграждение на поръчителя за предоставеното
обезпечение е в размер на 1980,00 лева също разсрочено на 18 месечни вноски с падежи,
които съвпадат с падежите на погасителните вноски по договора за кредит.
Възнаграждението на поръчителя се дължи ежемесечно и е със същия матуритет, с който е и
отпуснатият кредит. Посоченият в договора за кредит ГПР е 49,66 %. В действителност, ако
се прибави възнаграждението за поръчителя, годишният процент на разходите (ГПР)
значително надхвърля 50 %. За да преодолее ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК ГПР и да
получи допълнителен доход в размер на 99 % от главницата по кредита, групата Multitude,
към която принадлежи кредиторът, предлага на пазара финансов продукт, при който
потребителят да заплати този допълнителен доход на свързаното с „Фератум България"
ЕООД дружество Фератум Банк с актуално юридическо наименование Multitude Bank p.l.c.
със седалище в Малта. Така с формално законни средства се постига една противозаконна
цел, което е класически пример за заобикаляне на закона. При това положение, таксата за
поръчителство не може да се разглежда като разход за кредитополучателя, който няма
връзка с договора за кредит и не следва да се включва в общите разходи по кредита за
потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Гореописаните условия по възмездното поръчителство, които отнапред са известни и
се извършват със съдействието на кредитора, и които водят до значително фактическо
оскъпяване на ползвания заем, налагат извода, че въпросното възнаграждение за
професионален гарант, е следвало да се включи при изчисление на годишният процент на
разходите по кредита при условията на чл.19, ал.1 от ЗПК като попадащ в категорията
„разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати“ съгласно легалната дефиниция на § 1, т.
1 от ЗПК. След като процесното оскъпяване на кредита чрез добавяне на възнаграждение на
свързан с кредитора гарант не е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22 от ЗПК договорът за кредит е
недействителен.
Наред с горното, съдът намира, че не е спазено и изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 от
ЗПК, тъй като договорът за кредит не съдържа действителния годишен лихвен процент по
кредита и условията за прилагането му. Не е ясно как е формиран посоченият в договора
лихвен процент в размер на 35 %, доколкото същият явно не съответства на посочения в
преддоговорната информация фиксиран годишен лихвен процент от 41,00 %. Действително,
съгласно договора кредитополучателят се е задължил да изплати лихва, която като
абсолютна стойност е в общ размер на 35 % от предоставената в заем сума, но очевидно
това не е дължимата лихва на годишна база. Този лихвен процент би съответствал на
уговорена годишна лихва само при условие, че кредитополучателят се е задължил да погаси
целия кредит наведнъж (на една вноска от 2000 лева) с падеж 18 месеца след неговото
усвояване. При уговорено разсрочено плащане на главницата на осемнадесет ежемесечни
вноски ефективният годишен лихвен процент е значително по-висок. Непосочването в
договора за кредит на действителния приложим годишен лихвен процент и заместването му
със заблуждаваща потребителя привидно по-ниска стойност е още едно основание за
недействителност на договора съгласно чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
На основание гореизложеното, искът е основателен, а обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
5
С оглед на изхода от спора въззиваемата страна има право на сторените съдебно-
деловодни разноски. На процесуалния представител на въззиваемата страна адв. М. М.
следва да се присъди възнаграждение в размер на .. за оказана безплатно правна помощ на
осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. съгласно представените пълномощно и договор за правна
защита и съдействие, определено съобразно минималния размер, предвиден в чл.7, ал.1, т.1
от Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 851/15.03.2023 г., постановено по гр.д. № 10180/2022
г. по описа на РС – Варна.
ОСЪЖДА „Фератум България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, жк Младост – 3, бл.1, бул. „Александър Малинов" № 51, вх. А, ет. 9,
офис № 20 да заплати на адв. М. В. М., АК – Пловдив, адрес: *************, сумата от
566,50 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за Адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6