РЕШЕНИЕ
№ 200
гр. , 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ в публично заседание на осми май
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стоян Г. Хаджиев
при участието на секретаря Надя Анг. Кюмурджиева
като разгледа докладваното от Стоян Г. Хаджиев Гражданско дело №
20251220100027 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Н. Г., ЕГН **********,
с постоянен адрес село Р., община Г., област Бл., срещу „А. Ф.“ АД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. *****, район Тр.,
ж.к. И. В., ул. Б. №**, бл.**, ет.**, представлявано от изпълнителния директор
Ц. П. К..
Предявен е главен иск за признаване за установено по отношение на
ответника, че Договор за кредит „Б. к.“ от **.**.**** г. е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради липса
на ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита – кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора
ГПР. При условията на евентуалност са предявени следните искове: Да се
признае за установено по отношение на ответника, че клаузите на договора за
кредит „Б. к.“, сключен между ищеца и ответника на **.**.**** г., посочени в
чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от същия договор, са нищожни поради
противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, предложение 1 от ЗЗД.
Евентуално, клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора са
нищожни поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД. Евентуално, клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора
1
са неравноправни на основание чл. 146, във връзка с чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за кредит „Б.к.“ на
**.**.**** г., по силата на който ответникът е предоставил револвиращ кредит
в размер на **** лв. под формата на кредитен лимит, усвояван чрез
международна платежна карта. Ищецът посочва, че договорът е
потребителски кредит и подлежи на проверка съобразно ЗПК и ЗЗД, както и за
неравноправни клаузи служебно от съда, съгласно практиката на ВКС и
СЕС.Ищецът поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 22
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Основният аргумент е липсата на ясно
разписана методика за формиране на ГПР (годишен процент на разходите),
както и кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият ГПР от 46.18%. Твърди се, че тази неяснота създава предпоставки
кредиторът да кумулира и завишава цената на ресурса, а за потребителя остава
неясно какво и как се погасява. Посочено е, че ГПР следва да изразява всички
общи разходи по кредита за потребителя, но в конкретния договор не е ясно
какво се включва в общите разходи, особено с оглед клаузите на чл. 20 във
връзка с чл. 15, ал. 1 от договора, уреждащи допълнителни възнаграждения.
Според ищеца, тези клаузи водят до надвишаване на максимално допустимия
ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК (петкратния размер на законната лихва), като ГПР
надхвърля 100%, което прави договора недействителен. Евентуално, ищецът
твърди, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора са
нищожни. Чл. 20 (относно неустойка за неосигуряване на обезпечение):
Ищецът счита, че тази клауза противоречи на целта на ЗПК (задължение за
предварителна оценка на кредитоспособността), прехвърляйки риска върху
потребителя и създавайки предпоставки за свръхзадлъжнялост. Освен това,
твърди, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели
неоснователно обогатяване, като на практика кумулира обезщетение за забава
с мораторна лихва, което е недопустимо. Чл. 21, ал. 4 (относно разходи за
действия по събиране на задължения): Ищецът твърди, че тази клауза
заобикаля чл. 33, ал. 1 ЗПК (само лихва за забава), като начислява
допълнително обезщетение над допустимия размер. Чл. 21, ал. 5 (еднократна
такса от *** лв. след предсрочна изискуемост): Ищецът счита, че това е такса
за дейности по управление на кредита, което е забранено по чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Евентуално, ищецът поддържа, че посочените клаузи са неравноправни по чл.
146, ал. 1 във вр. с чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени
2
и задължават потребителя да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка.
Ответникът оспорва изцяло предявените искове като неоснователни. Твърди,
че клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК. Относно недействителността на договора:
Ответникът посочва, че съгласно чл. 22 ЗПК, договорът е недействителен само
при неспазване на минималното изискуемо съдържание на договора. Дори
надвишаването на максимално допустимия ГПР не води до нищожност на
целия договор, а само на надвишаващите клаузи, които се считат за нищожни.
Позовава се на практика на СЕС, според която недействителността на отделни
клаузи не води до нищожност на целия договор, ако той може да се изпълнява
без тях. Относно изчисляването на ГПР: Ответникът твърди, че в чл. 4 от
договора ясно са посочени допусканията, при които е изчислен ГПР, съгласно
изискванията на ЗПК. Заявява, че ГПР е изчислен по определения в
Приложение 1 към ЗПК начин, като са използвани договорените условия, и е
коректен. Подчертава, че ЗПК не вменява задължение за описване на
компонентите, структурата и формирането на ГПР, а само на цифровата му
стойност и допусканията за изчисление. Посочва актуална съдебна практика
на СЕС и ВКС, според която не се изисква посочване на математическа
формула за изчисляване на ГПР в договора.Относно клаузите на чл. 20, чл. 21,
ал. 4 и чл. 21, ал. 5: Ответникът твърди, че претенциите за нищожност на тези
клаузи са неоснователни. Счита, че дори и да бъдат уважени, тяхната
недействителност не следва да влече нищожност на целия договор.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, прие за установено
от фактическа и правна страна следното:
Между страните е сключен Договор за кредит „Б. к.“ от **.**.***** г.
Посоченият договор е потребителски кредит по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на
ЗПК, поради което следва да отговаря на изискванията на ЗПК и ЗЗП.
По главния иск за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК:
Съдът прецени, че предявеният главен иск е неоснователен. Разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
3
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 22 ЗПК, договорът е недействителен, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9. В конкретния случай, съдът констатира, че Договор за кредит „Б. к.“ от
**.**.***** г. съдържа необходимата информация относно ГПР, включително
цифровата му стойност и допусканията, използвани при изчисляването му.
Липсата на изрично разписана методика на формиране на ГПР (кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият ГПР) не
представлява нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което да
води до недействителност на целия договор. Законодателят е предвидил
посочване на ГПР като цифрова стойност и допусканията, а не разписване на
математическия алгоритъм. Съдебната практика, включително решения на
ВКС и СЕС, е константна в смисъл, че задължението за посочване на ГПР се
изчерпва с посочването на цифровата му стойност и условията, при които е
изчислен. Не се изисква включване на математическата формула. Аргументите
на ищеца за недействителност на договора поради неясна методика за
формиране на ГПР са неоснователни.
По евентуалните искове за нищожност на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл.
21, ал. 5 от договора.
По нищожността на чл. 20 от договора (неустойка за неосигуряване на
обезпечение):
Съдът намира, че клаузата на чл. 20 от договора за кредит е нищожна поради
противоречие със закона и с добрите нрави. Съгласно чл. 16 от ЗПК,
кредиторът е длъжен да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя преди сключването на договора. Разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48/ЕО целят предотвратяване на безотговорно кредитиране и
свръхзадлъжнялост. Уговорка, която предвижда неустойка за неосигуряване
на обезпечение след вече отпуснат кредит, на практика прехвърля върху
потребителя риска от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени
кредитоспособността преди сключване на договора. Тази клауза противоречи
на основните принципи на потребителското кредитиране и представлява
заобикаляне на императивни разпоредби на закона. Освен това, такава
неустойка, която се кумулира с други плащания и не е свързана с реални
4
вреди, излиза извън присъщите й функции и цели неоснователно обогатяване
на кредитора, което е в противоречие с добрите нрави, съгласно Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК.
По нищожността на чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора (разходи/такси за
събиране на задължения):
Съдът намира, че клаузите на чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора за кредит
са нищожни поради противоречие със закона. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Уговорки, предвиждащи
допълнителни такси и разходи за извънсъдебно събиране на просрочени
задължения (вкл. таксата от **** лв. след предсрочна изискуемост), имат за
цел заобикаляне на тази императивна разпоредба. Тези такси по същество
представляват допълнително обезщетение за забава, надхвърлящо законово
допустимия размер. Освен това, съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, е изрично
забранено да се изискват такси и комисиони за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита. Дейностите по уведомяване на
длъжника за забава, администриране и търсене на доброволно плащане са
част от обичайната дейност по управление на кредитния риск и са
ценообразуващ елемент на възнаградителната лихва, а не отделна услуга, за
която може да се начислява такса. Предвид тези съображения, клаузите на чл.
21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора са нищожни поради противоречие с
императивни норми на ЗПК (чл. 33, ал. 1 и чл. 10а, ал. 2 ЗПК).
По неравноправния характер на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5
(по чл. 146 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП):
След като съдът е приел, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от
договора са нищожни поради противоречие със закона и/или добрите нрави,
не е необходимо да разглежда евентуалните искове за техния неравноправен
характер по ЗЗП, тъй като по-високата степен на недействителност
(нищожност поради противоречие със закона/добрите нрави) вече е
установена и обхваща всички по-ниски основания.
Предвид изложеното, съдът намира, че главният иск за недействителност на
целия договор за кредит е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Евентуалните искове за нищожност на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21,
ал. 5 от договора са основателни и доказани.
5
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца
направените по делото разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
Тъй като ищецът е претендирал установяване на нищожност на целия договор
(главен иск) и евентуално на отделни клаузи, исковете за нищожност на
отделните клаузи (чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5) са уважени. Общият
материален интерес на иска е свързан с действителността на договора и
отделните клаузи. Предвид обстоятелството, че основният иск (за
недействителност на целия договор) е отхвърлен, но са уважени евентуалните
искове за нищожност на конкретни клаузи, което засяга значима част от
договора и предотвратява събирането на допълнителни суми от потребителя,
съдът счита, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца част от
направените разноски в размер на **** лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Н. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес село
Р., община Г., област Бл., главен иск срещу „Ак.Ф.“ АД, ЕИК**********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. ****, район Тр., ж.к. И.В., ул. Б.
№**, бл.** ет.***, представлявано от изпълнителния директор Ц. П. К., за
признаване за установено, че Сключеният между страните договор за кредит
„Б. к.“ от **.**.**** г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка
с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „А. Ф.“ АД, ЕИК ******,
че клаузата на чл. 20 от Договор за кредит „Б.к.“ от **.**.****г., сключен с Н.
Н. Г., ЕГН **********, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предложение 1
от ЗЗД във връзка с чл. 16 ЗПК и противоречие с добрите нрави.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „А. Ф.“ АД, ЕИК
********, че клаузата на чл. 21, ал. 4 от Договор за кредит „Б. к.“ от **.**.****
г., сключен с Н. Н. Г., ЕГН **********, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предложение 1 от ЗЗД във връзка с чл. 33, ал. 1 ЗПК и чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „А.Ф.“ АД, ЕИК ******,
че клаузата на чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Б. к.“ от **.**.**** г.,
сключен с Н. Н. Г., ЕГН **********, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
6
предложение 1 от ЗЗД във връзка с чл. 33, ал. 1 ЗПК и чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
ОСЪЖДА „А. Ф.“ АД, ЕИК ******, да ЗАПЛАТИ на Н. Н. Г., ЕГН
**********, сумата от ***** лева, представляваща направени по делото
разноски, съобразно уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Благоевград в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Гоце Делчев: _______________________
7