Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 02.08.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Боряна Воденичарова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4015 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.11.2017 год., постановено
по гр.дело №37136/201 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, е развален на
основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за гледане и издръжка, сключен на 08.11.1991 год. с нотариален акт
№100, дело №13769/1991 год., на първи нотариус при нотариалната служба при
Втори РС – София, по силата на който ищците С.Н.И. и Д.И.И. са прехвърлили на Е.С.Н.
1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: апартамент №26-27, с идентификатор
68134.4356.108.3.25 по КК и КР на гр.София, одобрени със Заповед №РД-18-14 от
06.03.2009 год., находящ се в гр.София, ж.к.“*********, със застроена площ от
89.32 кв.м., ведно с избено помещение №26-27, с площ от 13.05 кв.м. и ведно с
5.514 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото,
като предявения от С.Н.И. и Д.И.И. срещу Е.С.Н. иск с правно основание чл. 87,
ал. 3 ЗЗД е отхвърлен за останалата 1/2 ид.ч. от горепосочения имот;
ответницата Е.С. е осъдена да заплати на ищеца С.Н.И. на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 950.17 лв., а ищецът е осъден
да заплати на ответницата Е.С.Н. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 1 700 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца С.Н.И..
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не бил развалил
процесния договор изцяло. Поетото от ответницата задължение за гледане и
издръжка на двамата прехвърлители било неделимо, поради което тя била длъжна да
го изпълнява едновременно и изцяло, като нейна била и доказателствената тежест
да го установи в процеса. По делото не били ангажирани доказателства, че
приобретателката е изпълнявала задълженията си от сключването на договора до
подаване на исковата молба – 13.02.2013 год. Разпитаната по нейно искане
свидетелка М.А.И. няма преки и близки впечатления как прехвърлителите били
гледани и издържани съгласно уговореното в договора. Необоснован бил изводът на
СРС, че през 2008 – 2009 год. ищците все още можели да се обслужват и
състоянието им не изисквало ежедневни грижи, както и че през 2015 год. ищецът
бил в добро физическо състояние. Първоинстанционният съд не бил посочил какви
конкретни грижи и издръжка са били престирани от ответницата през периода от
2008 – 2009 год., 2015 год. Не били обсъдени представените по делото медицински
документи, от които било видно, че ищецът имал сърдечно заболяване. От
показанията на свидетелите В.С. и К.Н.се установявало, че ищецът ходел
изключително лошо облечен, значително бил отслабнал и се затворил в себе си.,
което се дължало на липсата на грижи от страна на ответницата. Неправилно СРС
бил приел, че ответницата изпълнявала задълженията си от 2008 год. отделно
спрямо ищеца според неговото желание. Ищецът живеел заедно със съпругата си в
процесния апартамент и ответницата не изпълнявала задълженията си по договора.
Неподдържането на исковата молба от Д.И.И. доказвало лошите отношения и факта,
че същата искала да защити дъщеря си – ответницата. СРС бил формирал извода, че
от 2008 год. кредиторите по договора били получавали различни по характер
грижи, че до 2015 год. ищецът пребивавал и в жилището на другата си дъщеря и в
къщата, като пътувал регулярно до Белгия, както и че неделимостта на
престацията била прекратена. Тази
неделимост била прекратена едва през 2015 год. – след завеждане на исковата
молба, когато здравословното състояние на ищеца се било влошило и той имал
нужда от специални грижи. Дори и да се приеме, че ответницата не е изпълнявала
задълженията си само по отношение на ищеца, то било налице неточно и непълно
изпълнение, в който случай можело да се иска разваляне на целия договор за
издръжка и гледане съгласно Тълкувателно решение №30/1981 год. на ВС по гр. д.
№ 2/1981 год., ОСГК. Отделно от това процесният имот бил в режим на съпружеска
имуществена общност. От есента на 2016 год. ищецът трайно се бил установил в
дома на дъщеря си В.С.. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а предявения иск – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Е.С.Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Е.С.Н.. Жалбоподателката
поддържа, че неправилно СРС бил приел, че съпрузите С.И. и Д.И. са необходими
факултативни другари, а не необходими задължителни другари. Поради това като
бил даден ход на делото въпреки, че исковата молба не била подписана от Д.И.,
първоинстанционният съд бил допуснал процесуално нарушение. На следващо място
сочи, че не било налице неизпълнение на задълженията по процесния договор. Въобще
не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетелката В.И. – дъщеря на
ищеца от предходен брак, която била напълно заинтересована от изхода на спора,
както и на свидетеля К.Н., който изобщо не познавал семейството на ищеца.
Трябвало да бъдат ценени показанията на свидетелката М.И., която познавала
семейството на ищеца от 34 години, била техен съсед – те били ясни,
последователни и кореспондиращи с останалите данни по делото. Полагането на
грижи от ответницата се потвърждавало и
от другия кредитор, който многократно отказвал да подпише исковата молба.
Неправилно СРС бил приел, че с преместването в друго жилище ищецът бил направил
искане за отделно изпълнение. В процесния договор н било определено
местоизпълнението и от естеството на задължението /чл. 68 ЗЗД/ следвал извода,
че задължението е трябвало да се изпълнява във жилището, в което е живеел ищеца
по време на сключването на договора. Следователно същият бил изпаднал в забава.
С решението за разваляне на договора до размер на 1/2 ид.ч. се стигало до това
съпругата да получи половината от тази идеална част, тъй като имотът бил в
режим на съпружеска имуществена общност. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата С.Н.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответницата част.
Конституираната
като страна по делото Д.И.И. счита, че решението на СРС е процесуално
недопустимо, евентуално неправилно в частта му, в която предявеният иск е
уважен.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен
за разглеждане иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд намира, че
решението на СРС е недопустимо в частта му, в която е разгледан иск по чл. 87,
ал. 3 ЗЗД, за който е посочено, че е предявен от Д.И.И., в частта му, в която е
отхвърлен предявения от С.Н.И. иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД до размер на 1/2 ид.ч. /т.е.
4/8 ид.ч./ от прехвърления имот и в частта му, в която този иск е уважен за
разликата над 2/8 ид.ч. до размера от 1/2 ид.ч. /т.е. 2/8 ид.ч./ от прехвърления
имот, поради което и същото на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК следва да
бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено в посочените части,
поради следните съображения:
Ищецът С.Н.И.
претендира развалянето в цялост на процесния договор, като на първо място твърди,
че ответницата не е изпълнявала задълженията си само по отношение на него
/частично неизпълнение/, а на второ място – че според намерението на страните
по договора задълженията на ответницата за издръжка и гледане са поети към две
лица и същата е трябвало да ги изпълнява едновременно и неделимо по отношение
на двамата кредитори, а последните /ищецът и съпругата му Д.И.И./ – да ги получат
общо.
С оглед
указанията, дадени с решение от 01.04.2016 год., постановено по в.гр.дело
№14315/2015 год. по описа на СГС, ГО, ІІ-В с-в, с което е било обезсилено
решението от 10.06.2015 год. по гр.дело №7795/2014 год. по описа на СРС, ГО, 43
с-в, първоинстанционният съд е конституирал като ищец по делото и другия
кредитор/прехвърлител по процесния договор Д.И.И., явяваща се задължителен
необходим другар на ищеца С.Н.И.. Последният е починал в хода на въззивното
производство – на 14.04.2018 год., като е оставил за свои наследници по закон
съпругата си Д.И.И. и дъщерите си В.С.Н., Е.С.С. и Е.С.Н. /ответницата по
делото/.
В
първото съдебно заседание, проведено на 05.07.2017 год. в повторното
пъвоинстанционно производство, Д.И.И. е заявила, че не поддържа предявения иск
Безспорно
е по делото, че на 08.11.1991 год. между съпрузите С.Н.И. и Д.И.И. /които към
този момент са живеели в общо семейство, т.е. били са свързани с общ живот лица/,
от една страна и Е.С.Н., от друга страна, е бил сключен договор за прехвърляне
на процесния недвижим имот – придобит от прехвърлителите по време на брака им, срещу
задължение за гледане и издръжка, като прехвърлителите са си запазили правото
на ползване върху целия имот до края на живота си и безвъзмездно. Този договор
е ненаименован, но по правилото на чл. 9 ЗЗД от него е възникнало валидно
облигационно правоотношение. Договорът е двустранен и възмезден, който се
сключва с оглед личността на съконтрахентите. По него престацията на едната
страна е еднократна – прехвърляне на недвижим имот, а на другата страна – за
постоянно изпълнение; предоставяне на цялостна издръжка и гледане на прехвърлителите,
докато са живи – лично или чрез трето лице, чрез осигуряване на спокоен и
нормален живот и гарантирайки им: квартира, храна, отопление, почистване и
грижи при немощ и болест.
На
първо място, въззивният съд приема, че когато задълженията за издръжка и
гледане са поети към повече от едно лице и когато не е било уговорено
разграничение на задълженията към всяко едно от тях по вид и обем – както е в
разглеждания случай, то волята на съдоговорителите и намерението на
прехвърлителите са били приобретателят да изпълнява едновременно и неделимо
задълженията по издръжката и грижите по отношение на всички правоимащи, а
последните – да ги получат общо, да се ползват едновременно и неразграничено от
тях, В този случай задължението на приобретателя е неделимо, като неделимостта
се основава на намерението на договарящите – чл. 128, ал. 1 ЗЗД. Такова
намерение у договарящите има, когато при сключване на договора прехвърлителите
са живели в общо семейство – както е и в частност, или най-малкото в общо
домакинство. Неизпълнението на неделимо задължение по отношение само на един от
кредиторите, е основание за разваляне на целия договор, в случай че кредиторът
има интерес от това /частично разваляне обаче не може да бъде отказано от съда/
– когато неизпълнението не е незначително, дори и по морални съображения то
може да обуслови основание за разваляне на договора, тъй като с оглед неговото
естество, несъобразяване с правилата на добросъвестността и на морала има
съществено значение; частичното изпълнение на неделимо задължение е лошо
изпълнение – виж Тълкувателно решение №30 от 17.06.1981 год., ОСГК на ВС, Решение № 35 от 23.03.1999 г. на ВКС по
гр. д. № 966/98 г., II г. о. и Решение № 317 от
11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1737/2011 г., III г. о., ГК.
Прекратяване
на целия договор поради неизпълнение по отношение на някой от кредиторите може
да се иска само докато съществува неделимостта и то при участието на всички
страни по договора /в т.ч. и бенефициерите/, но не и против волята на тези
кредитори, които искат запазването на договора. Уговорената неделимост на
задължението обаче е в интерес на кредиторите, от което следва, че всеки от тях
може да иска отделно изпълнение /например при напускане на общото жилище на
един от кредиторите, при фактическа раздяла или развод на съпрузите-кредитори и
др. подобни/. Ако някой от кредиторите поиска отделно изпълнение, неделимостта
се прекратявана и нито той може да иска разваляне на целия договор, нито някой
от останалите кредитори може да иска развалянето по отношение на поискалия
отделно изпълнение.
В т. 3
от Тълкувателно решение №30 от 17.06.1981 год., ОСГК на ВС, е прието, че задължението
за издръжка и гледане се прекратява със смъртта на прехвърлителя
/прехвърлителите/ и/или смъртта на бенефициера, като прекратяването засяга и
неделимостта на задълженията. Наследниците на починалия кредитор могат да
претендират, всеки според неговия наследствен дял, съответната част от
останалото дължимо на техния наследодател или разваляне на съответната част от
договора само за техния наследодател – виж Решение №346 от 04.10.2011 год. на
ВКС по гр. д. №341/2010 год., ІV г. о., ГК
Следователно
в разглеждания случай макар задължението на ответницата да е възникнало като
неделимо и независимо от това, че тази неделимост е била прекратена поради
това, че след 2008 год. ищецът е поискал отделно изпълнение – факт, установен
въз основа на събраните и кредитирани от първоинстанционния съд гласни
доказателства и който на практика не е спорен между страните във въззивното
производство /във въззивната жалба на първоначалния ищец се съдържат оплаквания
за необоснованост на изводите на СРС, изградени при обсъждане на събраните
гласни доказателства, във връзка с това дали договорът е бил изпълняван от
ответницата/, само по себе си обстоятелство, че другият кредитор Д.И. заявява
изрично желание процесният договор да бъде запазен, тъй като спрямо нея приобретателката
е изпълнявала договорните си задължения /а и в исковата молба няма фактически
доводи за неизпълнение и по отношение на другия прехвърлител/, е достатъчно, за
да бъде отречено правото на С.Н.И. да развали договора в частта му, която има за
предмет разпореждането на другия прехвърлител, т.е. за останалата 1/2 ид.ч. Ето
защо в посочената част решението на СРС се явява процесуално недопустимо и
подлежи на обезсилване.
На второ
място, следва да се посочи, че конституирането по реда на чл. 216, ал. 2 ГПК на
Д.И.И., т.е. задължителното й участие в процеса, като предпоставка за неговата
допустимост, не произтича от необходимостта от съвместно упражняване от двамата
прехвърлители по процесния договор на правото на иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, тъй
като при активната солидарност, каквато е налице в частност, всеки един от
кредиторите може да иска разваляне на договора изцяло поради неизпълнение, а и
естеството на собствеността при съпружеската общност не налага съвместна
процесуална легитимация, а следователно и задължително необходимо другарство по
искове, предявени от съпрузите за собственост или други вещни права върху вещи,
придобити в режим на съпружеска имуществена общност, както и по искове за
потестативни права, предизвикващи промяна в принадлежността или обременеността
на такива общи за съпрузите вещи – виж Тълкувателно решение № 3/2016 год. на
ВКС по тълк. дело № 3/2016 год., ОСГК /както вече бе посочено, налице е отказ на
Д.И. да се присъедини като ищец към първоначалния ищец по делото, което не би
следва да представлява пречка за последния да реализира правото си на защита/. Тази
необходимост следва от това, че предявяването на иск за развалянето на договор
в неговата цялост засяга еднакво правата на всички страни по договора, поради
което те като участници в едно и също материално правоотношение са задължителни
необходими другари и решението, с което договорът се разваля или искът се
отхвърля трябва да бъде еднакво спрямо всички. Следователно Д.И. има процесуалното
качество на ответник, каквото и в действителност е упражнявала в настоящото
дело /в този смисъл и на основание чл. 253 ГПК въззивният съд оттегля протоколното
си определение от 29.05.2018 год. за конституирането по реда на чл. 227 ГПК на Д.И.
като жалбоподател-ищец по делото/. При това положение първоинстанционното
решение в частта му, в която е разгледан иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за който е
посочено, че е предявен от посочената прехвърлителка, се явява процесуално
недопустимо.
Само за
пълнота следва да се посочи, че дори и да се приеме, че Д.И.И. е следвало да
бъде конституирана по реда на чл. 216, ал. 2 ГПК като задължителен необходим
другар на ищеца, то предметът на първоинстанционното производство, пренесъл се
и пред въззивната инстанция, включва и спор относно вътрешните отношения между
нея и ищеца С.И., породен от исканията им за постановяване на различно решение
по делото, предвид твърденията им за различното им материалноправно положение.
Прехвърлителката по процесния договор Д.И. разполага със самостоятелни права по
процесния договор, за които твърди, че не са били нарушени от приобретателката
и в този смисъл има интерес решението да бъде постановено в нейна полза, поради
което настоящият съдебен състав приема, че същата не би могла да има
процесуалното качество на ищец в процеса /каквото и качество не може да бъде
принудена да заеме/, а се явява насрещна страна – арг. от мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на
ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК.
В
контекста на изложеното и доколкото прехвърлителят С.И. е бил процесуално
легитимиран да иска разваляне на договора поради неизпълнение до размер на 1/2
ид.ч. от прехвърления имот, то след неговата смърт това право е преминало върху
наследниците му според наследствените им дялове. СГС приема, че процесуално
легитимирани да претендират разваляне поради неизпълнение са правоприемниците
му по закон – дъщерите му В.С.Н. и Е.С.С.. Ответницата Е.С.Н., въпреки
качеството си на наследник на прехвърлителя, не може да претендира разваляне на
договора, по който е длъжница. В този случай качеството на ищец и ответник се
сливат, като идентична последица настъпва и по отношение на насрещната страна Д.И.,
която също е универсален наследник на прехвърлителя, поради което искът по чл.
87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора по отношение на техните дялове от
наследството от общо 2/8 ид.ч. /по правилата на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН
те са наследили по равни части, т.е. всяка една от тях по 1/8 ид.ч./ се явява
недопустим.
Решението
в останалата обжалвана част е правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба на ответницата Е.Н. е
необходимо да се добави и
следното:
Съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответницата е било да установи по
несъмнен и категоричен начин какво е изпълнила по договора. Кредиторът не е
длъжен да посочва в какво се състои неизпълнението. Той е изпълнил задължението
си да прехвърли правото на собственост, с което установява съществуването на
задължението на приобретателя да предоставя уговорените издръжка и грижи. Ако
приобретателят твърди, че се е освободил от задължението си, той трябва да
докаже своето изпълнение /виж Решение
№ 82 от 5.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2009 г., IV г. о., ГК/.
В
случая e налице волеизявление на
съдоговорителите досежно конкретния обем на уговореното задължение – както вече
бе посочено, постигнато е съгласие приобретателката да осигурява цялостна
издръжка и гледане на родителите си – лично или чрез трето лице, да им осигури спокоен
и нормален живот, гарантирайки им: квартира, храна, отопление, почистване и
грижи при немощ и болест. Релевантно при преценката изпълнявани ли са поетите
от Е.Н. задължения е и обстоятелството какъв е бил обичайния живот на С.И. – от
значение е стандартът му на живот към момента на сключване на договора и налице
ли е промяна в нуждите му след този момент.
Безспорно
е по делото, че С. Наков /роден през 1933 год./, с оглед напредването на възрастта
си в годините след сключване на договора се е нуждаел от спокойна и нормална
атмосфера на живот, добри взаимоотношения, помощ при водене на домакинството,
както и осигуряване на медицинска помощ, която несъмнено е възниквала с оглед данните
по делото.
Длъжникът
по договор за гледане и издръжка поема задължение, което изисква от него трайно
поведение – гледането и издръжката трябва непременно да продължат до смъртта на
прехвърлителя – кредитор. Следователно престацията, която се дължи, взета в
своята цялост, е продължителна. Изпълнението
трябва да е ежедневно, непосредствено и непрекъснато, а не епизодично /Решение № 633/01.07.2002 г. на ВКС по гр.д. №
944/2001 г., на ІІ г. о., ГК, Решение №
293/24.06.2009 г. на ВКС по гр.д. № 491/2008 г., на I г. о., ГК, Решение № 165/01.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 71/2009 г., на
III г. о., ГК/.
Задължението е неделимо, поради което е недопустимо да се дели по обем и на
периоди /Решение №
412/30.04.2009 г. на ВКС по гр.д. № 1512/2998 г., на I г. о., ГК; Решение № 95/12.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 699/2009 г., на
IV г. о., ГК/.
Освен
това длъжникът по задължението за гледане и издръжка трябва да достави на
кредитора непосредствено задоволяване на неговите нужди, или дължи гледане и
издръжка в натура. Натуралната престация
на приобретателя включва всички действия по осигуряване на нормален бит и
домакинство, за здравословното състояние и личната хигиена на прехвърлителя,
както и такава с нравствен елемент – уважение, внимание. Обемът на задължението
за издръжка зависи от нуждите на прехвърлителя, тя се дължи в пълен обем,
независимо от това, че прехвърлителя разполага и със свои средства и би могъл
да се издържа от тях. И това е така, тъй като дължимата издръжка по алеаторния
договор не се подчинява на правилата за издръжката, уредени в Семейния кодекс.
Противоположен извод би противоречал на възмездния характер на алеаторния
договор и би се стигнало до това приобретателя да получи недвижим имот без да
престира нищо от своя страна.
В процесния договор не е уговорено задължение за
допълване на издръжката или за подпомагане на С.И. в издръжката му, а е поето задължение за
цялостна издръжка. Обемът на задължението за грижи зависи единствено от нуждата
на прехвърлителя от грижи и от възможността му
да се справя сам, т.е. не се дължат грижи, които
последният е в
състояние да положи сам за себе си и за своето домакинство.
Задължението на приобретателя да предоставя издръжка и да полага грижи е лично
и е корелативно свързано с правото на прехвърлителя да го изисква и получи. Кредиторът обаче е господар на
своите права и той може свободно да се разпорежда с тях, като решава да ги
упражни или не. Ако прехвърлителят е
в състояние да се грижи за бита си и има желание да води свой самостоятелен
живот, не може да се изисква от длъжника да натрапва ежедневните си лични
грижи.
В
разглеждания случай по искане на страните са събрани гласни доказателства чрез
разпита на свидетелите К.А.Н.и В.С.Н. /по искане на ищеца/ и М.А.И. /по искане
на приобретателката/. По отношение на съществения за спора факт, свързан с
изпълнението на поетите с процесния договор задължения от страна на ответницата,
показанията на свидетелите следва да бъдат обсъждани като бъдат разграничени
два периода, а именно: 1/ от сключването на договора до 2008 год. – 2009 год. и
2/ след 2008 – 2009 год.
На
първо място въз основа на взаимно подкрепящите се показания на всички свидетели
се установява, че ответницата е започнала да живее с прехвърлителите в едно
домакинство от 2008 год. – 2009 год., като преди това е живяла в дома на
свекървата си.
За
първия от горепосочените периоди се установява въз основа на показанията на
свидетелката М.И., че прехвърлителите са можели да се обслужват сами,
здравословното им състояние е било добро, като ответницата ги посещавала, грижела
се за тях, готвела и пазарувала, а ищецът С.И. изглеждал винаги спретнат и
споделял, че е добре гледан. Отношенията между страните били нормални и
спокойни. Настоящият съдебен състав, че
показанията на посочената свидетелка следва да бъдат кредитирани като ясни,
убедителни, житейски логични и неопровергани от останалия доказателствен материал
по делото, за което съобразява на първо място обстоятелството, че свидетелката
е съсед на прехвърлителите, общувала е често с тях и има преки наблюдения
относно начина им на живот, поради което може да се приеме, че е била в по-близки отношения с тях, който
извод е обусловен от съдържащата се в показанията й информация относно събития
от по-личен характер /знания за предходен брак на ищеца С.И., че същият е бил
офицер, къде е живяла ответницата до 2008 – 2009 год. и кога са се родили
нейните деца, в.ч. и каква е тяхната възраст/. На второ място, съобщеното от
свидетелката се подкрепя от показанията на свидетеля Недялков, според който до
към 2008 – 2009 год. ищецът е бил в добро емоционално състояние, но след това
се затворил в себе си и много занемарил външния си вид и съответно не се оборва
от показанията на посочения свидетел в останалата им част, както и от показанията
на свидетелката Н., тъй като те се отнасят за различни периоди на действието на
процесния договор – свидетелят Недялков заявява, че познава ищеца от 2004 год.,
а свидетелката В.Н. – че преди 2015 год. не е могла да пребивава продължително
в България, тъй като от 1994 год. живее в Белгия, като се е връщала 3-4 пъти
годишно за по една седмица, т.е. през посочения период последната не би могла
да има преки впечатления относно начина, по който ответницата е изпълнявала
задълженията си.
За втория
от горепосочените периоди се установява въз основа на показанията на свидетелите
К.А.Н.и В.С.Н., които при преценка им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да
бъдат ценени като убедителни, последователни и взаимно допълващи се, че след
2008 – 2009 год. до 2015 год. ищецът по собствено желание е започнал да
пребивава както в процесния имот, така и в Белгия при дъщеря си В.И. – два пъти в годината и в нейното
жилището, находящо се в гр.София, на бул.“Александър Пушкин“, за което имал
ключ – веднъж в годината, за около 2 месеца, а отделно от това събота и неделя
отивал да ремонтира къщата си, която се намирала в кв.“Смърдана“ /„Западен
парк“/, която бил купил през 2004 год. Занемарил външния си вид – не се
бръснел, ходел със скъсани дрехи, а отношенията между страните се влошили след
2012 год. Съобщеното от посочените свидетели не се опровергава от показанията
на свидетелката М.И., тъй като последната сочи, че известно време ищецът не бил
живял в процесния имот и като го видяла през 2013 – 2014 год. той й казал, че е
бил при другата си дъщеря.
Установява
се също така от показанията на свидетелите К.А.Н.и В.С.Н., че след 2015 год. състоянието
на ищеца било лошо – бил отслабнал, изтормозен, трудно ходел, споделял, че е „направил
голяма грешка“, а от края на 2016 год. се преместил окончателно да живее при
дъщеря си В.Н..
В
контекста на изложеното и при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд приема,
че по делото не са събрани несъмнени доказателства за осъществено изпълнение,
отговарящо по обем и качество на уговореното – ищецът не е бил гледан и
обгрижван, съобразно възрастта и здравословното му състояние, включително
психическото му здраве.
Стандартът,
който приобретателят следва да осигури на прехвърлителя в изпълнение на
задълженията си за издръжка, зависи от уговорения в договора обем на
престацията на длъжника. В частност са уговорени храна, отопление, почистване и
грижи при немощ и болест, поради което следва да се приеме, че издръжката
включва дрехи и други според нуждата на прехвърлителя, полагане на грижи за здравето,
хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и възможностите
му да се справя сам. Неблагоприятните изменения в психиката и поведението на
прехвърлителя с напредването на възрастта му /каквито са установени в частност/,
не са основания за неизпълнение и освобождаване от отговорност на длъжника.
Същността на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане изисква преди всичко от длъжника да се приспособи към
кредитора. Заедно с това той трябва да търпи последиците и на физическите и
психическите болезнени прояви, които могат да се проявят с течение на времето у
отчуждителя. Алеаторността на облигационното правоотношение прави неизвестно
при сключването на сделката, както неговата продължителност, така и промяната с
течение на времето на нуждите на прехвърлителя, включително и неговото
физическо, психическо и емоционално състояние. Ето защо приобретателят по такъв
вид договор трябва да е наясно с възможните проявления, които затрудняват общия
живот и дори могат да го направят неприятен – виж Решение № 24 от 18.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5287/2007
г., IV г. о., ГК.
На
следващо място и във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ответницата
следва да се посочи, че мястото
на изпълнение на задължението на приобретателя по договора за издръжка и гледане
е местожителството на кредитора по време на пораждане на
задължението. Ако
той напусне мястото на изпълнение не по вина на длъжника или не оказва
съдействие за изпълнение на задължението по други причини /например не приема
дрехи и предлагани грижи за подобряване на хигиената му/, той се поставя в
забава, като в този случай съгласно разпоредбата на чл. 96, ал. 1 ЗЗД,
длъжникът се освобождава само занапред от последиците на своята забава, но
продължава да бъде в неизпълнение. Неприемането, съответно неоказването на
съдействие от страна на кредитора не освобождава длъжника от задължението за
издръжка, тъй като издръжката може да се осигурява, според обстоятелствата – в
натура или в пари. Ако кредиторът не приема или не оказва необходимото
съдействие за изпълнение на задължението за издръжка в натура, длъжникът трябва
да продължи изпълнението в пари, без да чака решение за трансформация. Нуждата
на кредитора от средства за съществуване, не може да остане неудовлетворена,
докато трае производството за трансформация на задължението за издръжка.
Задължението за полагане на грижи може да бъде изпълнявано само в натура и
затова, ако кредиторът е в забава, то се погасява поради невъзможност, за която
длъжникът не отговаря, т.е. ако кредиторът неоправдано /по своя вина/ не приема
изпълнение или не оказва необходимото съдействие – Решение № 82 от 5.04.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1313/2009 год., IV г. о., ГК и Решение № 178 от 20.06.2012 год. на ВКС по гр. д. №
1542/2011 год., ІІІ г. о. ГК.
В
разглеждания случай длъжницата нито твърди, нито доказва, че е продължила без
прекъсване изпълнението в пари, като е предоставяла на ищеца ежемесечно такава
сума, която е достатъчна да покрие всички негови нужди от храна, режийни
разноски, облекло и други, според потребностите му.
При
наличието на неизпълнение на договорни задължения към момента на завеждане на
исковата молба, приобретателката се явява неизправна страна по договора, като
неизпълнението не е незначително по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, поради което
и договорът следва да бъде развален до размер на 2/8 ид.ч. /отговарящ на наследствените
права на В.С.Н. и Е.С.С. в рамките на прехвърлените
от С.И. права от съсобствения недвижим имот в режим на съпружеска имуществена
общност, прекратена със смъртта му/, до който и релевираната претенция подлежи
на уважаване.
Ето
защо решението на СРС следва да бъде обезсилено в частта му, в която е разгледан
иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за който е посочено, че е предявен от Д.И.И., в
частта му, в която е отхвърлен предявения от С.Н.И. иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД до
размер на 1/2 ид.ч. /т.е. 4/8 ид.ч./ от прехвърления имот в частта му, в която
този иск е уважен за разликата над 2/8 ид.ч. до размера от 1/2 ид.ч. /т.е. 2/8
ид.ч./ от прехвърления имот, а производството по делото – прекратено в
посочените части. Първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено и в обусловената
частт, в която ответницата Е.Н. е осъдена да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 475.09 лв.
В
останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищците В.С.Н. и Е.С.С. /конституирани по реда на чл. 227 ГПК
на мястото на починалия в хода на въззивното производство първоначален ищец С.Н.И./
следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата Е.Н. неприсъдената част от
направените разноски в производството по гр.дело №7795/2014 год. по описа на
СРС, ГО, 43 с-в и в производството по в.гр.дело №14315/2015 год. по описа на
СГС, ГО, ІІ-В с-в, за възнаграждения за един адвокат в размер на 850 лв., както
и направените разноски в настоящото въззивно производство за държавна такса в
размер на 50.05 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. с
частта, в която искът се явява недопустим и първоинстанционното решение се
обезсилва.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 13.11.2017 год., постановено по
гр.дело №37136/201 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, в частта му, в
която е разгледан иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за който е посочено, че е предявен
от Д.И.И., в частта му, в която е отхвърлен предявения от С.Н.И.
/починал в хода на
въззивното производство и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си по
закон В.С.Н. и Е.С.С./ иск по чл. 87,
ал. 3 ЗЗД до размер на 1/2 ид.ч. /т.е. 4/8 ид.ч./ от прехвърления имот, в
частта му, в която този иск е уважен за разликата над 2/8 ид.ч. до размера
от 1/2 ид.ч. /т.е. 2/8 ид.ч./ от прехвърления имот, както и в частта му,
в която ответницата Е.С.Н. е осъдена да заплати на С.Н.И. /починал в хода на
въззивното производство и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си по
закон В.С.Н. и Е.С.С./ разноски по
делото за разликата над 475.09 лв. до размера от 950.17 лв., като ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в посочените части.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.11.2017 год., постановено по
гр.дело №37136/201 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, в частта му, в
която е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор за прехвърляне на
недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен на 08.11.1991
год. с нотариален акт №100, дело №13769/1991 год., на първи нотариус при
нотариалната служба при Втори РС – София, по силата на който С.Н.И. е
прехвърлил на Е.С.Н. 2/8 ид.ч. от следния недвижим имот: апартамент №26-27, с
идентификатор 68134.4356.108.3.25 по КК и КР на гр.София, одобрени със Заповед
№РД-18-14 от 06.03.2009 год., находящ се в гр.София, ж.к.“*********, със
застроена площ от 89.32 кв.м., ведно с избено помещение №26-27, с площ от 13.05
кв.м. и ведно с 5.514 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на
строеж върху мястото, както и в частта му, в която ответницата Е.С.Н. е
осъдена да заплати на С.Н.И. /починал в хода на въззивното производство и
заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си по закон В.С.Н. и Е.С.С./ разноски по делото в размер на
4575.08 лв., а ищецът С.Н.И. /починал в хода на въззивното производство и
заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си по закон В.С.Н. и Е.С.С./ е осъден да заплати на ответницата Е.С.Н.
разноски по делото в размер на 1 700 лв.
ОСЪЖДА В.С.Н. с ЕГН **********, с адрес: *** и Е.С.С. с
ЕГН **********, с адрес: *** /конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото
на починалия в хода на въззивното производство първоначален ищец С.Н.И./, да
заплатят на Е.С.Н. с ЕГН **********,
с адрес: ***-27, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК направените разноски в производството
по гр.дело №7795/2014 год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в и в производството по
в.гр.дело №14315/2015 год. по описа на СГС, ГО, ІІ-В с-в, за възнаграждения за
един адвокат в размер на 850 лв., както и направените разноски в настоящото
въззивно производство за държавна такса в размер на 50.05 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/