№ 978
гр. София, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. И.
Георги Стоев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20221100502937 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от В. Г. И. и М. Ч. И., ищци пред СРС,
срещу решение № 20226236 от 03.01.2022 г. по гр.д.№ 8862 по описа за 2021
г. на СРС, Трето ГО, 88-ми състав с което са отхвърлени предявените от
ищците /пред СРС/, въззивници пред настоящата инстанция искове с правно
основание чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД и чл.59 ЗЗД и в тяхна полза са възложени
разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение,
касаещи приложението на разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Счита, че тази
разпоредба била неприложима за заповедното производство. Това било така
защото не се провеждало исково производство, за да е налице СПН; позовава
се на съдебна практика. Сочи, че съгласно ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС
започването на производство в което длъжникът не участва, не може да
прекъсне давността. Давността се прекъсвала само ако е предявен иск по
чл.422, ал.1 ГПК. Счита, че след като в случая не било подадено възражение
по чл.414 ГПК поради което не било проведено исково производство по
1
чл.422, ал.1 ГПК, то давността започвала да тече от момента на възникване на
задължението. Вземанията на заявителя се погасявали с три годишна
погасителна давност с оглед приетото в ТР № 3/18.05.1012 г. по т.д.№ 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС. При това положение всички вземания до образуване на
изп.дело – 05.02.2019 г. били погасени, тъй като давността не била
прекъсвана.
Иска се от съда да отмени решението и да постанови друго, с което
претенциите на всеки един от ищците да бъдат уважени.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД, ответник пред СРС е подал
отговор по въззивната жалба в който изразява становище за неоснователност
на същата и правилност на така постановеното от СРС, решение. Счита, че не
са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и
процесуален закон.
Твърди, че влизането в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК
има ефекта, сходен със силата на пресъдено нещо на съдебното решение,
защото се преграждала възможността да се оспорва съществуването на
материално право, удостоверено с изпълнително основание като се арг. с
чл.424 ГПК. Затова счита, че нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да се
тълкува разширително. Влязлата в сила заповед за изпълнение формирала
СПН и установявала с обвързваща сила, че вземането съществува към
момента на изтичане на срока за подаване на възражение, така било прието в
съдебната практика, която се цитира. Тази съдебна практика приемала и, че
след влизане в сила на заповедта за изпълнение започва да тече 5-годишна
давност за вземанията на основание чл.117, ал.2 ЗЗД. При неподадено
възражение в срока по чл.414 ГПК, длъжникът можел да оспори вземането
само на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. В
случая давността била прекъсната с молбата за образуване на
изп.производство, която възлагала правомощия на СИ по чл.18 от ЗЧСИ. Това
възлагане по арг. от т.10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС било действие,
което прекъсва давността. Дори да се приемело, че молбата за образуване на
изп.действие не е прекъснала давността, то до датата на разпределянето на
всички суми по изп.д. и прекратяването на същото поради плащането сторено
от ищците /длъжници/, не била изтекла 5-годишната давност, която била
започнала да тече от 25.03.2015 г. Същата могла да изтече на 25.03.2020 г., но
2
сумите били събрани преди това, както и били разпределени и изплатени на
взискателя на 01.03.2019 г. До последната дата давността не била изтекла.
Това означавало, че основанието на което сумите са били събрани не било
отпаднало, тъй като погасителната давност не била изтекла. Претендират се
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 18. 01. 2022 г.,
а въззивната жалба е подадена на 26. 01.2022 г., следователно същите е в
срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден процес и е допустимо:
По делото не се спори, а и от самото изп.дело се установява, че
изп.производство е прекратено поради стореното от длъжниците плащане. В
тази хипотеза ищецът може да защити правата си само с осъдителен иск,
защото само по този начин ще се възстановят неоснователно събраните от
длъжника суми /ако такива са налице/, така и в решение № 99 от 28.06.2012 г.
по т.д.№ 667/2011 г. на ВКС, Второ ТО и решение № 398/22.10.2010 г. по гр.д.
№ 598/2010 г. на ВКС, Второ ГО.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по
делото е спорен въпроса от кой момент започва да тече погасителната
давност, както и изтекла ли е същата до момента на събиране на сумите, за
които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 63676
по описа за 2014 г. на СРС, Второ ГО, 70 състав. Според първоинстанционния
съд било приложимо правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД, тъй като правните
последици от влизане в сила на заповедта за изпълнение били аналогични на
последиците на влязло в сила съдебно решение. Установеното с влязлата в
3
сила заповед за изпълнение, задължение, не подлежало на пререшаване, освен
чрез извънредните способи, лимитативно очертани в чл.423 ГПК и чл.424
ГПК, аналогични на чл.303, ал.1,т.1 и т.5 ГПК, които били приложими
досежно съдебното решение. В този смисъл била и съдебната практика на
ВКС, вкл. и осъвременената такава. В случая заповедта за изпълнение била
влязла в сила в хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК, считано от 25.03.2015 г.
От този момент започвала да тече и 5-годишната давност на основание чл.117,
ал.2 ЗЗД. Давностният срок бил прекъснат с подаване на молбата за
образуване на изп.дело, която молба съдържала възлагане по чл.18 ЗЧСИ. В
този смисъл били мотивите на т.10 от ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Дори
да се приемело, че молбата за образуване на изп.действие не е прекъснала
давността, то до датата на разпределянето на всички суми по изп.дело и
прекратяването на същото поради плащането сторено от ищците /длъжници/,
не била изтекла 5-годишната давност, която била започнала да тече от
25.03.2015 г. Същата могла да изтече на 25.03.2020г., но сумите били събрани
преди това, както и били разпределени и изплатени на взискателя на
01.03.2019 г. До последната дата давността не била изтекла. Това означавало,
че основанието на което сумите са били събрани не било отпаднало, тъй като
погасителната давност не била изтекла. Също така не било налице спестяване
на разходи на взискателя за такси по ТТРЗЧСИ, тъй като разноските по
изпълнението били за сметка на длъжника като СРС се е аргументирал с
чл.79, ал.1 ГПК. От това следвало извод, че е било налице основание за
плащане на сумите по изп.производство, тъй като вземанията към датата на
плащане не били погасени по давност. Затова и разноските били в тежест на
длъжниците.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното от фактическа и правна страна:
За издадената на 01.12.2014 г. по ч.гр.д.№ 63676 по описа за 2014 г. на
СРС, Второ ГО, 70 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК всеки един длъжник е уведомен на 10.03.2015 г.
Възражение по чл.414 ГПК не е било подадено от нито един длъжник.
Затова и с разпореждане от 19.06.2015 г. СРС е разпоредил издаване на
изпълнителен лист в полза на заявителя „Топлофикация София“ ЕАД.
Изпълнителният лист е бил издаден на 25.06.2015 г.
4
На 05.02.2019 г. е подадена молба за образуване на изп.дело. Такова е
било образувано под № 20198380400535 по описа на ЧСИ М.Б..
Действително, в молбата се съдържа изявление за възлагане по чл.18 ЗЧСИ.
На 13.02.2019 г. ЧСИ е приел постановление за разноските в
изп.производство.
На 13.02.2019 г. са били изпратени запорни съобщения до банките за
които при проучване на имущественото състояние на длъжниците, е
установено, че длъжниците имат открити сметки в лева и във чужда валута.
От данните на л.53 и следв. от изп.дело се установява, че запорните
съобщения са достигнали до задължените лица на 14.02.2019 г.
На 22.02.2019 г. е била вписана и възбрана.
От данните на л.57 и следв. от изп.дело се установява, че е налице
пълно плащане на сумите за събирането на които е било образувано изп.дело.
Последното плащане е с дата 28.02.2019 г.
На 01.03.2019 г. от ЧСИ е било издадено постановление за
разпределение на събраните по изп.дело суми /л.79 от изп.д./. Липсват данни,
а и твърдения разпределението да е било обжалвано.
На 01.03.2019 г с разпореждане ЧСИ е приключил изп.дело на
основание чл.433, ал.2 ГПК спрямо длъжниците /ищци пред СРС/. Липсват
данни, а и твърдения разпореждането да е било обжалвано.
ЧСИ е разпоредил вдигането на запорите, виж съобщенията на л.76 и
следв. от изп.дело. Липсват данни, а и твърдения разпореждането да е било
обжалвано.
Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането
на който законът свързва определени последици- преграждане на
възможността за събиране на вземането по съдебен ред.
При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя
съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
5
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването
на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, изготвяне на справки, набавяне на
документи, книжа и др., назначаване на експертиза, извършване на
разпределение, плащане въз основа на влязло в сила разпределение и др.
Според установената от ВКС константна съдебна практика по
приложението на чл. 116, б. "б. " ЗЗД погасителната давност се счита
прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане -
кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или
респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство.
Предмет на производството в случая е да се установи дали след
влизането в сила на заповедта за изпълнение е изтекъл изискуемият се
давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства, водещи до
неговото спиране или прекъсване.
Въззивната инстанция приема, че при приложението на правилото на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД, погасителната давност за вземанията за които е издадена
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, е петгодишна, който срок в случая
СРС правилно е приел, че не е изтекъл. Без значение в случая е
обстоятелството, че вземанията за които е издадена заповедта за изпълнение
представляват „периодични плащания“ по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, които се
погасяват с изтичането на три годишен давностен срок, съгласно приетото в
ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Не се спори, а и от данните по заповедното производство се установява,
че длъжниците срещу които е издадена заповедта за изпълнение по чл.410
ГПК не са подали възражение и заповедта за изпълнение е влязло в сила на
25.03.2015 г., когато е изтекъл срокът по чл.414, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 414 от ГПК определя действията, които длъжникът
в заповедното производство трябва да предприеме, за да защити правата си,
като последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл. 416 от
ГПК и чл. 424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че в случаите,
6
когато длъжникът не подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК,
заповедта за изпълнение влиза в сила, освен в случаите, когато се намерят
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено
значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до
изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се
снабди в същия срок - аргумент от нормата на чл. 424 от ГПК.
От датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение - 25.03.2015 г. ,
по отношение на всеки един от длъжниците се счита, че давността е
прекъсната /правилото е, че давността се прекъсва с изтичането на срока за
възражение по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече нова 5-годишна давност
за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на
принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение,
изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в
момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С
влизането в сила на заповедта за изпълнение - чл. 416 ГПК, се получава
ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да
релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на
чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането - арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД - срокът на новата давност е всякога пет
години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се
приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.
116, б. "а" ЗЗД - целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия,
доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора - в този смисъл са
решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 194/2010 г., II ТО, решение
№ 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV ГО. Аргумент за
противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се
развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма
възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение,
доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това, обаче,
7
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода
на производството - чрез подаване на възражение, като в този смисъл е
осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се
пренебрегне. Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3
ГПК определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр. д. № 1528/2018 г., ІV
ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира
сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.
Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове
на ВКС - решение № 37 от 24.02.2021 г., на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV
ГО; определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч.гр. д. № 221/2010 г., IV
ГО, определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015 г., II
ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч.гр. д. № 4647/2015 г., IV
ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч.гр. д. № 2566/2013 г., IV
ГО.
Споделим ли тезата на въззивниците, това би означавало, длъжниците,
които не са подали възражение по чл.414 ГПК да имат повече права от тези,
които са сторили това. Бездействието да се подаде възражение по чл.414, ал.1
ГПК не може да се тълкува в полза на тези длъжници /въззивници пред
настоящата инстанция/.
В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от
влизането в сила на процесната заповед за изпълнение на посочените по-горе
дати по отношение на всеки един от длъжниците е започнала да тече нова
петгодишна давност за всички вземания.
Към 05.02.2019 г., когато е подадена молбата за образуване на изп.дело,
давността не е била изтекла.
Наложените запори и възбраната, както беше вече посочено по-горе
също представляват действия, които прекъсват давността. От извършването
им започва да тече нова 5-годишна давност, която не е изтекла нито към
момента на разпределението, нито към прекратяване на изп.дело.
При това положение правилно СРС е приел, че претенциите на ищците
8
по чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД са неоснователни и като такива са отхвърлени.
Решението е правилно и следва да бъда потвърдено.
При този изход на спора по отношение претенциите на ищците по чл.55,
ал.1,предл.3 ЗЗД и при приложение на правилото на чл.79 ГПК относно
тежестта за разноските, правилно СРС е отхвърлил и претенцията по чл.59
ЗЗД относно платените от длъжниците в изпълнителното производство такси
и разноски.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно поради което ще
бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора първоинстанционното решение е правилно в
частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивниците разноски не се следват.
Въззиваемата страна претендира разноски и такива се присъждат- за
процесуално представителство. Съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК
юриск.възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20226236 от 03.01.2022 г. по гр.д.№ 8862 по
описа за 2021 г. на СРС, Трето ГО, 88-ми състав, изцяло.
ОСЪЖДА В. Г. И., ЕГН **********, гр.София, ж.к.“**** и М. Ч. И.,
ЕГН **********, същия адрес, съдебен адрес : гр.София, ул.“****, кантора
№ 3- адв.М., да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, сумата
в размер на 100 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10