Р Е Ш Е Н И Е № 260137
29.09.2020г., град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД - VII-ми граждански
състав
На 10.08.2020г.
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
Секретар:
Ангелина Костадинова
като
разгледа докладваното от съдия Ст.Михова
в.гр.дело № 1103 по описа за 2020г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба ,
подадена от Д.Я.Д., ЕГН **********, против решение № 416/ 07.02.2020 г., постановено по
гр. д. № 2338/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив,в частта, с която
жалбоподателката е осъдена да предаде на Г.С.Д., ЕГН ********** и Я.И.Д., ЕГН **********,
като притежатели на вещно право на ползване, следния недвижим имот: масивна
жилищна сграда със застроена площ от 86 кв.м., разположена в УПИ XIX-2102, от кв. 93 по плана на гр. Стамболийски, одобрен
със заповед № 413 от 18.07.1996г., адрес: гр. С., ул. ***, със съседи: УПИ XX-2101, I-2100, IV-2097,
XVIII-2103 и улица, заедно със 175/500
ид.ч. от УПИ XIX-2102, от кв. 93 по плана на
гр. С., одобрен със заповед № 413 от 18.07.1996г., адрес: гр. С., ул. ***, със
съседи: УПИ XX-2101, I-2100, IV-2097, XVIII-2103 и
улица.
Във въззивната жалба се излагат
доводи за неправилност на обжалваното
решение, като се
иска отмяната му в обжалваната част и отхвърляне
на исковата претенция като неоснователна.Оспорват се изводите на съда, че между
страните е налице договор за заем за
послужване , прекратен от ползвателите с подадената искова молба.
Жалбоподателката поддържа, че упражнява фактическа власт по отношение на вещта на годно правно основание -
договор за наем срещу ремонт вместо плащане. Така сключения между
страните възмезден договор не може да бъде
развален от ползвателите , с оглед стойността на извършените от жалбоподателката подобрения в имота, поради
което същата се намира в имота на годно
правно основание и незаконосъобразно е
осъдена да го предаде на ищците, негови ползватели.
Въззиваемите Г.С.Д., ЕГН ********** и Я.И.Д., ЕГН **********,
изразяват становище за правилност на решението в обжалваната част и настояват
за неговото потвърждаване.
Пловдивският окръжен съд, след
като провери обжалваните решения съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в
срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явяват процесуално допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Производството
пред РС-Пловдив е образувано по предявени
искове с правна квалификация чл. 108 ЗС
във вр. с чл. 56 ЗС от Г. и Я. Д. срещу Д. С..
Ищците твърдят в исковата си молба, че притежават
правото на ползване върху жилищна сграда с площ от 86 кв.м. и 175/500 ид.ч. от
дворното място, цялото с площ от 500 кв.м., находящо се в гр. С., ул. ***,
представляващо УПИ XIX-2102, от кв. 93 по плана на града. Твърдят, че
ответницата ги лишила от възможността да ползват собствеността си през пролетта
на 2018г. и искат да
бъде осъдена да им предаде фактическата власт върху имота.
Ответницата оспорва иска , като поддържа,
че живее и ползва имота на годно правно основание.Твърди,че ищците са й предоставили правото на ползване
възмездно, вместо необходимия ремонт, който тя е поела да направи в имота,
както и срещу задължение да им
осигури самостоятелно жилище с баня и тоалетна.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът установява следното:
От фактическа страна e безспорно между страните и документално установено по
делото, че с договор за покупко-продажба от 29.12.2009г., обективиран в
нотариален акт №72, том IV,рег.№6540, нот.д.№626/29.12.2009г. , ищците са прехвърлили на ответницата правото на собственост върху масивна жилищна
сграда, със застроена площ от 86 кв.м., заедно с 175/500 ид.ч. от УПИ XIX-2102, от кв. 93 по плана на гр. С., като са си
запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване. Носителите на правото на
ползване признават в исковата си молба,
че са прехвърлили правото на собственост
върху имота на първородната си дъщеря с
идеята , че същата като медицинско лице ще полага грижи за тях и ще живеят
заедно в имота. Липсва спор между страните, че след сключване на възмездната
сделка и към настоящия момент
ответницата живее в имота. От приетите и
неоспорени от страните писмени доказателства,
по делото е установено също, че отношенията на страните са силно влошени,
като по почин на ищците е било
образувано и производство за защита от домашно насилие по реда на ЗЗДН и по жалба на ответницата производство по
чл.148 НК. След придобиване на правото
на собственост , ответницата е
започнала ремонтни работи в имота, а
ищците са заживели в построения в
дворното място гараж.
При
тези данни по делото , решаващият състав на съда намира исковата претенция за
основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
56 от ЗС, както и според правната доктрина и съдебната практика,
ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се
ползва вещта според нейното предназначение и правото да се получават добивите,
без тя да се променя съществено. По съдържание под упражняване на вещното право
на ползване от ползвателя следва да се разбира не само постоянното обитаване на
жилището /недвижимия имот/, а всяка форма на фактическо и правно използване на
имота - постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи,
за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.
Освен
това ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под
формата на наем, каквато възможност регламентира чл. 60 от
ЗС, както и под формата на заем за послужване, и това съответно обективира
упражняване на правото му чрез другиго. Няма законово разграничаване или
рестрикция това "друго лице" да бъде родственик на ползвателя, нито
пък съществува забрана то да бъде и самият собственик на имота, тъй като в
действителност в неговия патримониум не се съдържа правомощието
"ползване", понеже то е изцяло във властта на носителя на
ограниченото вещно право. Тълкувателната практика на ВКС еднозначно приема, че
лично ползване се осъществява не само чрез непосредствените действия на
титуляра на правото, но и чрез действията, осъществени и от членовете на
неговото семейство или чрез трето лице, на което той безвъзмездно е предоставил
вещта/имота. Няма изискване това предоставяне на упражняването на правото на
друг да става с изрично волеизявление, още повече, когато това се извършва в
семейството.
В
настоящия случай със сключения между
страните на 29.12.2009г. договор за покупко- продажба на имота и
запазеното от продавачите пожизнено
право на ползване върху него ,
ответницата , като купувач, е придобила само голата собственост върху имота и
е била лишена от всякаква възможност да ползва прехвърлената вещ, макар да е
носител правото да извършва всички разпоредителни действия, включително да
прехвърля собствеността върху вещта, с изключение на правото на ползване. От
своя страна пък ищците са имали широка дискресия в реализирането именно на това
правомощие и през 2009 г. са избрали да го упражнят чрез трето лице.
От
събраните по делото доказателства се налага изводът, че комплексът от
последователно осъществилите се събития – предложение от страна на ищците ответницата
да се нанеса да живее в имота и да не заплаща наем за това, приемането на
предложението и настаняването на ответницата в имота, липсата на противопоставяне от страна
на ищците на започнатите от ответницата
ремонтни дейности– обективира всички белези на договор за заем за послужване по
чл.243 и сл. от ЗЗД. Най-общо съдържанието му се изразява в безвъзмездното
предоставяне от едно лице /заемодател/ на друго лице /заемател/ определена вещ
или имот за временно ползване, която заемателят се задължава да върне след
уговорения срок или след поискване. По правната си същност той е реален договор
– счита се сключен едва когато въз основа на постигнатото съгласие вещта или
имотът бъде предаден, той е безвъзмезден, едностранен и неформален, тоест – за
неговата валидност правната норма не предвижда писмена форма. Неоснователно се поддържа в жалбата, че между страните не е сключен неформален
договор за заем за послужване, а договор за наем, тъй като по делото не са
ангажирани доказателства , за постигнато между страните съгласие за заплащане
от ответницата на наемна цена срещу
предоставеното й от ищците право на ползване на вещта.
Така
е налице пълен аналог между констатираните по делото факти със законовата
новела на чл.243 от ЗЗД, и от 2009г. г. отношенията между страните са се
развивали на плоскостта на договор за заем за послужване, тъй като ответницата
живее и ползвал имота безвъзмездно въз основа на постигнато между нея и ищците
съгласие за това.
С
оглед всичко това е несъмнено, че ищците са титуляри на правото на ползване,
което е възникнало за тях въз основа на годно правно основание – писмен договор
в нотариална форма, то е пожизнено, необременено с условия и се простира върху
процесния недвижим имот. Поведението на ищците не обективира дезинтересиране
или отказ от ограниченото им вещно право, тъй като те го упражняват по избран съзнателно от тях начин
– посредством трето лице чрез предпочетената форма – устен безвъзмезден договор
за заем за послужване.
Също
така въззивният съд намира, че към момента на предявяване на иска и досега,
вещното право на ищците не е изгубило действието си.Законодателят е уредил
хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите
на чл.
59 ЗС - правото на ползване се погасява най-напред с изтичане на срока, ако
е учредено като срочно, със смъртта на ползвателя - физическо лице, с
прекратяването на ползвателя - юридическо лице, погасява се при сливане на
качеството на ползвател и това на собственик, при погиване на вещта или ако не
се упражнява за период по-дълъг от 5 години. Приведени към настоящия случай, никоя
от горните хипотези не намира своето пълно проявление, следователно може да се
признае съществуването на правото на ищците в техния патримониум.
За да
се даде обаче и търсената петиторна защита, ищците следва да докажат наличието
в кумулативна даденост и на останалите две предпоставки, заложени в
разпоредбата на чл.
108 от ЗС, вр. чл.
111 и чл.
56 от ЗС – че имотът, предмет на ограниченото им вещно право, се владее от
ответницата и това е без основание.
Настоящият
въззивен състав счита, че е установено наличието и на тези предпоставки , чрез събраните по делото доказателствени
средства. Фактическото пребиваване на ответницата в имота , върху който ищците
имат вещно право на ползване, не се оспорва по делото и е установено с
показанията на всички разпитани по делото свидетели.Действително при нанасянето
на ответницата в имота , тя е разполагала със съгласието и одобрението на
титулярите на вещното право на ползване. Независимо от съображенията, довели до
предоставяне на правото й на ползване на
имота, това фактическо положение не е
преуредило за постоянно и занапред правата на двете страни. Щом уговорката за правото на ползване на имота от
ответницата , не е била свързана с
конкретен срок, то ищците разполагат с възможността да поискат възстановяване
на предходното положение по всяко време – тоест – да прекратят договора за заем за послужване с
едностранно волеизявление, което от достигането си до ответницата, поражда за
нея задължението да върне държането на имота.
Искова молба на ищците представлява искане за връщане
на вещта и след нейното получаване правото на ответницата да ползва имота е
отпаднало. Прекратяването на правоотношението е настъпило
в хода на процеса и следва да бъде взето предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. След като ответницата не установява правото основание за ползването на
имота, същата следва да бъде осъдена да го върне на ищците, които са титуляри
на вещното право на ползване.
Ето
защо искът по чл.
108 вр. чл.
56 от ЗС е доказан и основателен, поради което следва да бъде уважен и
ответницата следва да бъде осъдена да предаде ползването на имота, върху който
ищците разполагат с пожизнено и безвъзмездно ограничено вещно право на
ползване.
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, и е уважил
предявения иск, районният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва
да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора в настоящата съдебна
инстанция , жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемите Г.Д.
и и Я.Д. сторените по делото разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер от общо 1200 лева. Неоснователно
е възражението за прекомерност на заплатеното и претендирано адвокатско
възнаграждение, тъй като то е по- ниско от минималния размер, регламентиран с
разпоредбата на чл.
7, ал. 2,т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, и освен това е заплатено общо от двамата
въззивници.
Водим от горното, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 416/ 07.02.2020
г., постановено по гр. д. № 2338/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив,в
частта, с която Д.Я.Д., ЕГН **********, е осъдена да предаде на Г.С.Д., ЕГН **********
и Я.И.Д., ЕГН **********, като притежатели на вещно право на ползване, следния
недвижим имот: масивна жилищна сграда със застроена площ от 86 кв.м.,
разположена в УПИ XIX-2102, от кв. 93 по плана на гр. С., одобрен със
заповед № 413 от 18.07.1996г., адрес: гр. С., ул. ***, със съседи: УПИ XX-2101, I-2100, IV-2097, XVIII-2103 и улица, заедно със 175/500 ид.ч. от УПИ XIX-2102,
от кв. 93 по плана на гр. С., одобрен със заповед № 413 от 18.07.1996г., адрес:
гр. С., ул. ***, със съседи: УПИ XX-2101, I-2100, IV-2097,
XVIII-2103 и
улица.
Решението в останалата част,като необжалвано, е
влязло в законна сила.
ОСЪЖДА
Д.Я.Д., ЕГН
**********, да заплати на Г.С.Д., ЕГН ********** и Я.И.Д., ЕГН **********,
сумата от 1200 лева- разноски в производство.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.