Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 25.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и втори юли
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ИРЕНА АПОСТОЛОВА като разгледа
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 8497 по описа за 2018
година и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение от 13.03.2008 г. СРС, Трето
ГО, 144-ти състав, постановено по гр.д.№ 24057 по описа за 2016 г. се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Ю.Б.“ АД, като
правоприемник на дейността на клона на „А.Б.АЕ- А.Б.АД, дружество, учредено и
регистрирано по гръцкото законодателство, със седалище и адрес на управление:
Република Гърция, гр.Атина, ул.“С.“ 040, с фирма „Алфа Банк-Клон България“,
против П.Т.А., иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ
вр. с чл. 101 ЗЗД, че П.Т.А. дължи на „Ю.Б.“
АД, сумата от 15 558,61 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит № от 10.11.2008г., анекс №1 от 04.02.2010г. и анекс №2 от
30.09.2011г., ведно със законна лихва за периода от 25.8.2015 г. до изплащане
на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 06.01.2016 г., по ч. гр.
дело № 50700, по описа на съда за 2015г., 60- ти състав, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД вр. с чл. 101 ЗЗД, с които ищцовото дружество иска да бъде признато за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество възнаградителна лихва в
размер на 3963,46 лв. за периода от
28.2.2013 г. до 10.5.2015 г., мораторна лихва в размер на 1526,03 лв. за периода от 30.3.2013г. до 19.8.2015г., мораторна
лихва в размер на 1201,92 лв. за
периода от 30.3.2013 г. до 19.8.2015г. по договор за потребителски кредит
№202-238/2008 от 10.11.2008г., анекс №1 от 04.02.2010г. и анекс №2 от
30.09.2011г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 06.01.2016 г., по ч. гр.
дело № 50700, по описа на съда за 2015г., 60- ти състав, като неоснователни. В
тежест на ответника /в полза на ищеца/ са възложени разноски в размер на
1 490,08 лв.; в тежест на ищеца /в полза на ответника/-496,55 лв.
Срещу така постановеното решение са подадени:
1- въззивна
жалба от „Ю.Б.“ АД, ищец пред СРС.
Решението се обжалва
в частта, в която претенциите му а отхвърлени по отношение на възнаградителна лихва в размер на 3963,46 лв. за периода от 28.2.2013 г.
до 10.5.2015 г., мораторна лихва в
размер на 1526,03 лв. за периода от
30.3.2013г. до 19.8.2015г., мораторна
лихва в размер на 1201,92 лв. за
периода от 30.3.2013 г. до 19.8.2015г. по договор за потребителски кредит
№202-238/2008 от 10.11.2008г., анекс №1 от 04.02.2010г. и анекс №2 от
30.09.2011г., както и в частта за разноските за сумата в размер на 6,40 лв.
Излагат се доводи
за неправилност на така постановеното решение, изразяващо се в неправилни
изводи досежно съдържанието на договора за банков кредит и по-конкретно, че
същият не съдържал клауза за прекратяване. Такива клаузи имало и в договора за
кредит, и в Анекс №2; това било изрично посочено в исковата молба и в
заявлението по чл.417 ГПК. Сочи, че Банката мотивирала настъпването на
предсрочната изискуемост именно на договорената разпоредба на чл.21 вр. с чл.20
и чл.20 и чл.20.1 от Договора. Именно
клаузата за предсрочна изискуемост на целия дълг представлявала условието,
което води до прекратяване на договора. Затова неправилно СРС бил приел, че
договорът е нищожен.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част.Претендират се
разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от П.Т.А., въззиваем по същата и ответник пред СРС. В течение на
производството излага становище за нейната неоснователност и правилност
на първоинстанционното решение , в отхвърлителната му част.
2-въззивна жалба от
П.Т.А., ответник в производството пред
СРС; поръчител по договора за банков кредит. Излагат се доводи за неправилност на определението от 11.08.2016 г. на
СГС, с което било отменено разпореждането за връщане на исковата молба като
счита, че по този начин се накърнявали правата му. По отношение на обжалваното
решение сочи, че не били взети предвид направените от него в срока по чл.133 ГПК възражения и по-конкретно, че е неправилен извода на съда, че екземпляр от
договора е бил предоставен на потребителя. Последният извод на СРС не
съответствал на фактите по делото. Изрично във възражението било посочено, че
на въззивника не e бил предоставен екземпляр от договора за
потребителски кредит, както и от двата анекса към договора, единият по който А.
не бил страна, както и от Анекс №2, който бил подписан от А.. При това
положение нарушен бил чл.10, ал.1 ЗПК. Неправилен бил извода на СРС, че от
нормите на чл.1,чл.6, чл.8, чл.10, чл.12 и чл.13 от договора можело да се
направи извод за предоставен от него
екземпляр на потребителя с вписани чиста стойност на кредита, годишен лихвен
процент на разходите, условията на издължаване на кредита от потребителя,
правото на предсрочно погасяване на кредита. На А. не били предоставени
документи с вписан годишен лихвен процент на разходите, общ размер на кредита,
погасителен план с данни за издължаване на кредита, нито информация за правото
на потребителя да получи сведения по чл.11,ал.1,т.12 ЗПК, както и да се откаже
от договора по чл.11,ал.1,т.20 ЗПК. Сочи, че в решението нормата на чл.11, т.23
от ЗПК била вписана с номерацията по отменения закон – чл.7, т.12. Счита, че
установеното по делото противоречие на договора за потребителски кредит с
изискванията на чл.11,т.23 ЗПК било достатъчно да обуслови недействителност по
смисъла на чл.22 ЗПК. Неправилно СРС бил приел за неоснователни възраженията
му, че недействителността на договора за кредит водела до прилагане на
правилата за договора за поръчителство по чл.138, ал.2 ЗЗД. Неправилно СРС бил
приел, че не е налице преклузията на чл.147, ал.1 ЗЗД. СРС бил приел, че
предсрочната изискуемост е настъпила на 24.05.2015 г. с получаването от
длъжника и поръчителя на уведомленията от „Алфа банк-клон България“ АД. Счита, че
СРС следвало да се съобрази, че при недействително задължение, падежът настъпва
от датата на имуществено разместване, т.е. от датата на първоначалния договор
за кредит или от тази на някой от двата анекса; в този смисъл била съдебната
практика на ВКС. При това положение 6-месечния срок бил изтекъл на 30.03.2012
г., т.е. много преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. СРС неправилно бил
приел и сумата в размер на 15 558,16 лв. за чиста стойност на кредита.
Сочи, че в заключението на съдебно-счетоводната експертиза липсвал отговор на
този въпрос. Това, обаче, можело да се изчисли с елементарна аритметика – като
от отпуснатия на Г.А.кредит /според вписването на 11.10.2008 г./ бъдат извадени
всички платени от нея суми или общо остатъчна сума в размер на 8539,36 лв.
Иска се обжалваното
решение да бъде отменено или при условията на евентуалност да бъде присъдена
единствено чистата стойност на кредита. Претендира разноски.
Постъпил е отговор от
въззиваемата страна /по тази въззивна жалба/- „Ю.Б.“ АД, в който се излага
становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното
решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на
материалния и процесуален закон. Счита, че настоящата инстанция не може да се произнесе
по определението, с което е отменено разпореждането за връщане на исковата
молба. Правилно СРС бил приел, че е налице правоотношение между Банката и
ответника-поръчител. Решението било постановено въз основа на събраните по
делото, доказателства. От самата жалба не ставало ясно на какво основание се
твърди нищожност. Неоснователни били твърденията на въззивника за настъпил
преклузивен срок.
По допустимостта на:
1- Въззивната жалба, подадена от „Ю.Б.“ АД, ищец пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 26.03. 2018 г.
Въззивната жалба е подадена на 02.04.2018 г.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
2-въззивна жалба
от П.Т.А., ответник в производството
пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 21.03. 2018 г.
Въззивната жалба е подадена на 04.04.2018 г. /по пощата/.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес
от обжалване.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само
доколкото са посочени в жалбата.
Съгласно
чл.124 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или право, когато има интерес от
това. Ищецът мотивира правния си интерес с твърдението, че ответникът е подал
възражение в срока по чл.414 ГПК, поради
което в срока по чл.415, ал.1 ГПК е предявил искове за установяване на вземанията.
Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК, издадена на 06.01.2016 г. от СРС, Второ ГО, 60 с-в по ч.гр.д.№ 50700
по описа за 2015 г., срещу длъжниците Г.Г.А. и П.Т.А., им е съобщена, както
следва: на длъжника П.Т.А. от СИ с ПДИ / по заповедното производство/ на 15.02.2016
г.
Възражение по чл.414 ГПК е подадено на 29. 02.2016 г. от П.Т.А..
Указанията на СРС по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 01.04.2016 г. Исковата молба е подадена на 28.04.2016 г. , т.е. в
срок.
Образувано е гр.д.№ 24057 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 144 –ти състав.
С разпореждане от 30.06.2016 г. съдът в исковото производство е оставил без
движение исковата молба като са дадени указания ищецът да изложи правен интерес
от предявяване на установителните искове срещу длъжника Г.А., тъй като същата
не е подала възражение по чл.414 ГПК.
С определение от 11.08.2016 г. съдът в исковото производство е върнал
исковата молба като е приел, че указанията му от 30.06.2016 г. не са
изпълнение. Прекратил е производството по делото.
С определение от 09.12.2016 г., постановено по ч.гр.д.№ 14999 по описа за
2016 г., СГС, ТО, VI-18 –ти състав е отменил
определението от 11.08.2016 г. за връщане на исковата молба.
С определение от 11.08.2016 г. съдът в исковото производство е обезсилил
заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, както и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист по отношение на П.Т.А..
С определение № 6400 от 29.04.2020 г. СГС, ТО по ч.гр.д.№ 2428 по описа за
2020 г. е отменил определението от 11.08.2016 г. по гр.д.№ 24057 по описа за
2016 г. на СРС, ГО, 144 –ти, с което е била обезсилена заповедта за изпълнение.
Настоящата инстанция намира, че не може да се произнесе по доводите на
въззивника А. за допуснати нарушения при постановяване на определението от
09.12.2016 г., с което е била върната исковата молба. Доколкото въззивната
инстанция има задължение да провери валидността и допустимостта на решението,
което е предмет на проверка в производството по чл.258 и следв ГПК, съдът
намира, че сме сезирани с редовна искова молба.
С обжалваното решение СРС се е произнесъл срещу ответника А. в рамките на
заявеното с исковата молба.
По отношение на ответницата Г.А.ищецът се е отказал от водене на
производство по чл.422 ГПК. С влязло в сила определение № 177010 от 20.07.2017
г. СРС е прекратил производството по отношение на Г.А., виж л.60 по исковото
производство. В полза на заявителя на 06.01.2016 г. е бил издаден изпълнителен
лист срещу Г.А./л.31 по делото пред СРС/.
При
това положение настоящата инстанция приема, че първоинстанционният
съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба на ответника
пред СРС относно обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по
договора за кредит:
Със заявлението,
подадено на 25.08.2015 г., т.14 се сочи, че е налице просрочие в плащането на
последователни месечни погасителни вноски, поради което кредитът ставал изцяло
предсрочно изискуем. Тази предсрочна изискуемост била настъпила на 11.05.2015
г. За настъпването й длъжниците били уведомени на 14.05.2015 г., лично.
В случая с процесния договор № 202-238/2008 за банков
кредит, т.20 вр. с т.20.1 е уговорено право на банката при просрочие в
плащането на които и да е две последователни месечни вноски, както и при забава
в плащането на дължими такси, комисионни и разноски в сроковете, определени в
договора, да обяви кредита изцяло за предсрочно изискуем и да пристъпи към
принудително събиране на вземанията си по предвидения от закона ред/л.9/.
Съгласно задължителната
практика на ВКС, обективирана
в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост.
Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
В конкретния случай от данните
по заповедното производство /л.22/ се установява, че длъжника Г.А.е уведомена
14.05.2015 г., а длъжникът П.А. – на същата дата/л.25/.
Предсрочната изискуемост на
вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че
прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили
уговорените в договора за банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването
й.
Видно от заключението на вещото
лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза, т.5.2 /л.85 от исковото
производство/ последната заплатена сума е за месечната вноска с падеж
30.11.2012 г. като плащането е сторено на 01.12.2014 г. Няма последвали
плащания за месечни вноски поради което следва да приемем, че са настъпили
уговорените предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост на договора.
Относно
спазване на срока по чл.147 ЗЗД:
Съгласно чл. 147 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на
шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят
изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.
Според приетото в т.4 б от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не са налице основанията за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от
документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по
чл.147, ал.1 ЗЗД. Тъй като този срок е преклузивен и с изтичането му се
погасява самото поръчителство, съдът следи служебно за прилагането му.
В Тълкувателно решение № 8/2017
г. от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, като възможност на кредитора да иска
изпълнение на задължението си. Предсрочната изискуемост на вземането по
договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й.
Ако Банката е реализирала правото си и е обявила кредита за
предсрочно изискуем, то от обявяването на предсрочната изискуемост започва да
тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за всички непадежирали вноски, тъй
като от този момент настъпва изискуемостта за целия дължим остатък от кредита с
ненастъпил падеж и за кредитора възниква възможност да иска плащането му от
длъжника, както и от поръчителя. Ако в шестмесечния срок кредиторът не предяви
иск срещу длъжника за непадежиралите вноски, то отговорността на поръчителите за
задължението на длъжника за тези вноски отпада, поради прекратяване на договора
за поръчителство.
Въззивната инстанция приема, че
предсрочната изискуемост е настъпила на 14.05.2015 г., а по арг. от чл.422,
ал.1 ГПК, искът се счита предявен от датата на подаване на заявлението, което е
станало на 25.08.2015 г.
При това положение правилно СРС
е приел, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД не е изтекъл.
Начинът
по който въззивникът А. изчислява срока по чл.147, ал.1 ГПК не съответства на
конкретното правоотношение и особеностите на съдебното производство- не сме
сезирани с иск за неоснователно обогатяване.
Относно дължимостта на
предявените за установяване по реда на чл.422 ГПК, вземания:
За
да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че между Банката и
кредитополучателя – Г.А.е сключен договор за потребителски кредит по чл.430,
ал.1 и ал.2 ТЗ. Страните по него имали качеството на кредитор и потребител по
смисъла на чл.5,ал.2 и 3 от Закона за потребителския кредит /ЗПК, отм./; същият
не попадал сред изключенията на чл.3, ал.3 ГПК, отм. Затова и неговата
валидност и последиците от това следвало да се съобразят с изискванията на ЗПК
в редакцията релевантна за периода; СРС се е позовал на определение № 351 от
22.04.2016 г. на ВКС по т.д.№ 3026/2015 г., Първо ТО. Тъй като се касаело и до
търговска сделка, то процесния договор попадал и в приложното поле на ЗЗП –
чл.143-146 ЗЗП.
Във
връзка с доводите на ответника за нищожност СРС е приел, че следва да разгледа
същите в следната поредност: първо по ЗЗП и след това по чл.26, ал.1 ЗЗД според
тежестта им, степенувано като се започне от най-тежкия порок – невъзможен
предмет, а след това по отношение на формата.
Въз
основа на отразеното в договора за потребителски кредит № 202-238/2008 г. от
10.11.2008 г. и двата анекса към него, съответно от 04.02.2010 г. и 30.09.2011
г., СРС е достигнал до извода, че същите отговарят на изискванията на чл.6 ЗПК,
отм. – договорът бил сключен в писмена форма и на потребителя били предоставени
екземпляр от него, както и от всички изменения и допълнения към него; същите
били подписани. Въз основа на уговореното в клаузите на чл.1.1, чл.6, чл.8,
чл.10, чл.12 и чл.13 от договора, СРС е приел, че същият отговаря на
изискванията на чл.7, т.4-11 ЗПК, отм. и затова възраженията на ответника в
този смисъл били неоснователни. Договорът, обаче, не съдържал клауза за
прекратяването му, нито препращал към ОУ за това. Това била нарушение на
императивните изисквания на чл.7, т.12 ЗПК, отм. поради което на основание на
специалната норма на чл.14, ал.1 ЗПК, отм. договорът не можел да породи
целените с него последици поради неговата недействителност. В тази хипотеза
потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихви и
други разходи по кредита. Прието е още, че ответникът А. има качеството на
потребител по смисъла на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП, но с оглед приетото
нарушение на разпоредбите на ЗПК, отм., то съдът не бил длъжен да разгледа
довода на ответника по чл.143,т.9 ЗПК.
Относно
наличието на валидно задължение за поръчителство СРС е приел, че е необходимо
наличие на действителен главен дълг. Предметът и обемът на отговорността се
определяли от обема на главното задължение. По принцип обявяването на договора
за недействителен водело до погасяване на поръчителството, но в случая макар и
договорът да е приет за недействителен, с оглед изричната и специална
разпоредба на чл.14,ал.2 ЗПК, отм. потребителят оставал задължен за чистата
стойност на кредита. Затова и договорът за поръчителство не бил недействителен
поради невъзможен предмет. Неоснователен бил и довода за липса на форма, тъй
като договорът за поръчителство бил сключен в писмена форма. При това положение
ответникът бил задължен само за главницата в размер на 15 808,98 лв., което
било установено от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
След
като липсвали доказателства за плащане от страна на ответника по отношение на
главния дълг, то искът по чл.422 ГПК за главния дълг бил основателен.
Акцесорните вземания са приети за неоснователни и затова са били отхвърлени от
СРС.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция приема следното:
Противно
на приетото от СРС, настоящият състав счита, че доводите в отговора по исковата
молба следва да бъдат разгледани в следната последователност: първият въпрос,
който следва да бъде изяснен е налице ли е валидно облигационно отношение между
Банката и ответника А. по договор за поръчителство и едва след това дали това
правоотношение отговаря на изискванията на ЗЗП и ЗПК.
Относно действителността на
договора за поръчителство:
Поръчителството
е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредитора на трето лице да
отговаря за изпълнението на задължението на това трето лице /чл. 138, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД/. Касае се за лично обезпечение, чрез което се гарантира
изпълнението на чужд дълг - този на главния длъжник. Поръчителят обещава същия
резултат, който главният длъжник трябва да осъществи - и дължи това, което
последният дължи /"каквото и колкото дължи главният длъжник, това и
толкова дължи и поръчителят"/ - освен ако не е уговорено друго или друго
следва от естеството на дължимата престация. Отговорността му е акцесорна - в
генетична и функционална зависимост от главния дълг /обуславя се от
съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/ - но и относително
самостоятелна /поръчителството може да бъде дадено при по-леки условия/. Тя е
солидарна - длъжникът и поръчителят са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях
кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си /чл. 141 ЗЗД,
Тълкувателно решение № 4/18.06.14 по тълк.д. № 4/13, ОСГТК на ВКС, т. 5в/.
Съгласно
чл. 138 ЗЗД договора за поръчителство трябва да бъде извършен в писмена форма.
Следователно
по силата на чл. 138, ал. 1 от ЗЗД поръчителството трябва
да е уговорено писмено, като тази форма на договора е за действителност
на съглашението или изявлението.
Видно
от съдържанието на отговора по исковата молба, чийто възражения се поддържат и
пред настоящата инстанция, ответникът А., въззивник пред настоящата инстанция е
направил довод за неспазена форма на договора, както и за
недействителност /нищожност/ поради невъзможен предмет – чл.26,
ал.2,предл.1 ЗЗД.
В договора за потребителски
кредит № 202-238/2008 от 10.11.2008 г., на чиято предсрочна изискуемост ищецът
/пред СРС/ предявява за установяване вземания по реда на чл.422 ГПК, изрично
посочени страни по договора са банката /праводател на ищеца/ и
кредитополучателя – Г.Г.А., виж л.6 по делото пред СРС. Частта, оформяща
поръчителството не е попълнена, нито договора е подписан от П.Т.А.. Анекс № 1 от 04.02.2010 г. е сключен между
същите страни –Банката и Г.Г.А..
От данните по делото се
установява, че А. е подписал Анекс № 2 от 30.09.2011 г./л.13 – 15 по делото
пред СРС/.
Съгласно чл.6 от анекса,
посоченият като поръчител – А. се е задължил да отговаря солидарно с
кредитополучателя при условията на чл.138 и следв. от ЗЗД за изплащане на целия
размер на кредита и лихвите съгласно този анекс.
В решение № 152 от 05.01.2018
г. по т.д.№ 2512 по описа за 2016 г. на ВКС, ТК, Първо ТО, постановено по
аналогично оформени праваотношения, е прието, че последващото подписване на
анекси към договора за поръчителство и анекси към договора за банков кредит,
които променят клаузи от основен /неподписан от лице като поръчител/ договор за поръчителство, респ.
от основен договор за банков кредит /между други лица като страни/ не
обосновава извод за наличие на валидно поето от третото лице задължение спрямо
банката да отговаря като поръчител за изпълнение на задължението на
кредитополучателя по договор за банков кредит.
В същото решение е прието с
оглед липсата на валидно сключен договор за поръчителство, че не може да се
ангажира отговорността на ответника, посочен като поръчител и такъв иск е
неоснователен.
Настоящият състав споделя
изложеното в решение № 152 от 05.01.2018 г. по т.д.№ 2512 по описа за 2016 г.
на ВКС, ТК, Първо ТО, още повече, че се касае до аналогичен казус.
Въззивната инстанция приема, че
в конкретния случай с подписването на Анекс № 2 от 30.09.2011 г. А. е встъпил в
дълг- в задължението на кредитополучателя Г.А.по договора за банков кредит.
Съгласно чл. 101 ЗЗД
трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение
с кредитора или с длъжника. Независимо от това с кого е сключено съглашението,
встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на
задължението. При встъпването в дълг, без да се променя самото облигационно
отношение, т.е. при запазване на правния характер на съществуващия дълг и
неговите модалитети; на възраженията по съществуващото задължение и при
запазване на неговите обезпечения и без кредиторът да загубва своя стар
длъжник, към него се присъединява още един длъжник.
Встъпването в дълг, когато е
резултат от договор между кредитора и новия длъжник, разкрива характеристики,
подобни на поръчителството. но встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на
същото правно основание, на което дължи първоначалния длъжник и солидарно с
него.
Поръчителят отговаря на
собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи на същото правно
основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с
него.
В конкретния случай уговорките
в Анекс № 2 са неясни доколкото в чл.6.С е налице препращане към договора за
поръчителство /какъвто приехме, че не е сключен/, а в чл.6.1 С се урежда
отговорността на солидарен длъжник /хипотеза на чл.101 ЗЗД/.
С оглед константната съдебна практика, съдът, който
следва да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на
страни по договор, трябва да установи вида на същия. Той се определя от
действителното му съдържание -действителната обща воля на страните. Във всички
случаи на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на
постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, съдът е
длъжен да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните.
Когато уговорките са неясни, непълни и неточни и щом пораждат съмнение,
тълкуването се извършва по критериите на чл. 20 ЗЗД, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 213 ОТ 06.01.2017 Г.
ПО ГР. Д. № 5864/2015 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Първоинстанционният съд не е
изследвал действителното съдържание на съглашенията между страните по спора,
както и не е установил вида на Анекс №2, сключен между Банката /праводател на
ищеца/ и ответника-А..
В т.1 от Анекс № 2 от
30.09.2011 г. е посочено, че вземането на Банката, включва редовна главница, просрочена
главница, наказателна лихва върху просрочена главница, която по силата на този
анекс се трансформира в редовна главница. В т.5 е посочено, че всички останали
условия на договора за кредит и всички останали анекси и допълнителни
споразумения договорени между страните към него запазват своето действие.
Видно от съдържанието на
сключения на 30.09.2011 г. Анекс № 2, т.2.1 погасяването на кредита се извършва
съгласно изготвен от банката погасителен план, който се предоставя на
кредитополучателя след подписване на Анекса и представлява неразделна част от
него. Погасителен план с дата на съставяне -10.11.2008 г., т.е. датата на
подписване на договора за кредит е представен с исковата молба и представлява
л.16-18 по делото пред СРС; същият е скрепен с подписа на клиента /кредитополучателя/–
Г.А.. Представен е и погасителен план с дата 03.10.2011 г./л.19-21/, т.е.
съставен след сключване на Анекса № 2, който също е скрепен с подписа на
клиента/кредитополучателя/.
Основателен
е довода на въззивника А., че неправилно и несъответно на фактите по делото е
прието от СРС, че на А. е бил предоставен екземпляр от договора за
потребителски кредит, както и от двата анекса към договора, по единият от които
А. не е страна, както и от Анекс №2, който е подписан от А..
Въззивната
инстанция констатира, че изводите на първоинстанционният съд биха съответствали
на установеното по делото, ако ответник беше кредитополучателя – Г.А..
Нито погасителния план от
10.11.2008 г., нито този от 03.10.2011 г. са скрепени с подписа на ответника А..
Основателен е довода на ответника А., че не му е бил връчен и препис от
подписания от него Анекс № 2- видно от отразеното на л.15 от исковото
производство, последна страница на анекса, същият е изготвен в два
екземпляра, а страните по него са три- банката, кредитополучателят и
подписалият го А..
Противно на твърдяното от
въззивника, ищец пред СРС, това обстоятелство не е доказано по никакъв начин.
Основателен е довода на
въззивника А., че при сключването на Анекс № 2
не е знаел за съществените условия на сделката - размер на
кредита, погасителен план с данни за издължаване на кредита, данни за лихвен
процент и т.н. съществени белези на договора за кредит.
Следва да добавим и, че дори
вещото лице по допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-счетоводна
експертиза не можа да даде категоричен отговор по какъв начин е формирано
задължението. Видно от изложеното в съдебния протокол, обективиращ
процесуалните действия на съда и страните, извършени в о.с.з. на 13.02.2018 г.,
вещото лице Д. е посочила, че се касае до два вида наказателна лихва –
наказателна лихва върху просрочена главница и наказателна лихва върху
просрочена лихва. От ищеца не са били предоставени данни по какъв начин е
определяна тази наказателна лихва- върху какви главници, какъв е бил лихвения
процент, върху какви суми е изчислена.
Основателен е и довода на
въззивника А., че сумата посочена в заключението на вещото лице, изготвило
съдебно-счетоводната експертиза, не представлява т.нар. „чист актив“. Видно от
заключението /л.86 по исковото производство/, тази сума включва усвоена
главница – 17 100 лв., капитализирани лихви с Анекс № 1/04.02.2010 г.-
313,11 лв., капитализирани лихви с Анекс № 2/30.09.2011 г. – 922,27 лв. и
заплатена главница по кредита – 2 526,40 лв.
При липсата на данни относно
индивидуализиращите поне в степен на достатъчна определяемост главния дълг,
параметри, погасителен план и т.н., то обективираният в Анекс № 2 договор, с
който ответника А. е поел задължения да отговаря солидарно с длъжника Г.А., е
такъв с невъзможен предмет, виж в този смисъл решение № 52 от 10.09.2010 г. по
т.д.№ 63/2009 г. на ВКС, ТК, Второ ТО.
Следователно дори да приемем,
че се касае до поръчителство /при каквото твърдение ищеца обосновава
възникването на отговорността на ответника А./, то Анекс № 2 не може да породи
целените с него последици.
Относно възражението за нищожност на основание чл.143,
т.9 ЗЗП:
Съгласно § 13. т. 1 от ДР на ЗЗП по смисъла на този закон:
1. "Потребител"
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Безспорно ответникът А. има
качеството на "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП
и се ползва от защитата, установена в глава шеста от ЗЗП.
Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като:
…
т.9 налага на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора;
Съгласно чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Последното не се твърди от
ищеца по спора.
Налага се извод, че обжалваното
решение в частта, в която е бил уважен иска по чл.422 ГПК се явява неправилно и
като такова ще следва да бъде отменено. Вместо това искът ще бъде отхвърлен.
По
отношение на акцесорните вземания /въззивна жалба на ищеца пред СРС/:
При положение, че се прие по
главния иск, че отговорността на ответника не може да бъде ангажирана, то и
претенциите, които ищцовото дружество иска да бъде признато за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество възнаградителна лихва в
размер на 3963,46 лв. за периода от 28.2.2013 г. до 10.5.2015 г.,
мораторна лихва в размер на 1526,03 лв. за периода от 30.3.2013г. до
19.8.2015г., мораторна лихва в размер на 1201,92 лв. за периода от
30.3.2013 г. до 19.8.2015г. по договор за потребителски кредит №202-238/2008 от
10.11.2008г., анекс №1 от 04.02.2010г. и анекс №2 от 30.09.2011г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 06.01.2016 г., по ч. гр. дело № 50700, по описа на
съда за 2015г., 60- ти състав, също са неоснователни.
Само
за пълнота на изложението ще отбележим, че сумата 3 681,25 лв. по
заключението на вещото лице Д., както самата тя е посочила при изслушването си,
представлява сбор от всички наказателни лихви- наказателна лихва върху
просрочена главница и наказателна лихва върху просрочена лихва.
Налага
се извод, че в частта, в която претенциите на ищеца са отхвърлени, решението е
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
В заповедното производство:
С оглед изхода
на спора разноски на заявителя не се следват.
Пред
първата съдебна инстанция:
Разноски на ищеца не се следват.
Ответникът е направил разноски, поради
което такива му се следват. СРС е присъдил разноски в размер на 496,55 лв. при
направени разноски в размер на 1 400
лв. Затова и на ответника ще бъдат присъдени разноски в размер на още
903,45 лв.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивникът
„Ю.Б.“ АД разноски не
се присъждат.
На въззивникът П.Т.А. разноски се следват и такива са сторени, както
следва: държавна такса в размер на 311, 17 лв. и адв.възнаграждение в размер на
950 лв. или общо сумата в размер на 1 261,17 лв.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от
13.03.2008 г. СРС, Трето ГО, 144-ти състав, постановено по гр.д.№ 24057 по
описа за 2016 г. , в частта, в която
се:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от „Ю.Б.“ АД, като правоприемник на дейността на клона
на „А.Б.АЕ- А.Б.АД, дружество, учредено и регистрирано по гръцкото
законодателство, със седалище и адрес на управление: Република Гърция,
гр.Атина, ул.“********с фирма „Алфа Банк-Клон България“, против П.Т.А., иск с
правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 101 ЗЗД, че П.Т.А.
дължи на „Ю.Б.“ АД, сумата от 15 558,61
лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № от
10.11.2008г., анекс №1 от 04.02.2010г. и анекс №2 от 30.09.2011г., ведно със
законна лихва за периода от 25.8.2015 г. до изплащане на вземането, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 06.01.2016 г., по ч. гр. дело № 50700, по описа на
съда за 2015г., 60- ти състав, както и в
частта, в която тежест на ответника /в полза на ищеца/ са възложени разноски в размер на 1 490,08 лв.;
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „Ю.Б.“ АД, ЕИК********, като правоприемник на дейността на
клона на „А.Б.АЕ- А.Б.АД, дружество, учредено и регистрирано по гръцкото
законодателство, със седалище и адрес на управление: Република Гърция,
гр.Атина, ул.“********с фирма „А.Б.-Клон България“, със седалище и адрес на
управление:***, съдебен адрес:***-адв.В.П., срещу П.Т.А., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.П., иск с правно основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, да бъде признато за установено, че П.Т.А. дължи на „Ю.Б.“
АД, сумата от 15 558,61 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № от 10.11.2008г.,
анекс №1 от 04.02.2010г. и анекс №2 от 30.09.2011г., ведно със законна лихва за
периода от 25.08.2015 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 06.01.2016 г., по ч. гр. дело № 50700, по описа на съда за 2015г., 60-
ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 13.03.2008 г. СРС, Трето ГО, 144-ти състав, постановено по
гр.д.№ 24057 по описа за 2016 г. , в
частта, в която се: ОТХВЪРЛЯТ предявените
искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД
вр. с чл. 101 ЗЗД, с които ищцовото дружество иска да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество
възнаградителна лихва в размер на 3963,46
лв. за периода от 28.2.2013 г. до 10.5.2015 г., мораторна лихва в размер на
1526,03 лв. за периода от
30.3.2013г. до 19.8.2015г., мораторна лихва в размер на 1201,92 лв. за периода от 30.3.2013 г. до 19.8.2015г. по договор за
потребителски кредит №202-238/2008 от 10.11.2008г., анекс №1 от 04.02.2010г. и
анекс №2 от 30.09.2011г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 06.01.2016 г., по
ч. гр. дело № 50700, по описа на съда за 2015г., 60- ти състав, като
неоснователни.
ОСЪЖДА
„Ю.Б.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, съдебен адрес:***-адв.В.П.,
да заплати на П.Т.А., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***- адв.П., сумата в
размер на 903,45 лв. , представляваща доприсъдени разноски за производството пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, съдебен
адрес:***-адв.В.П., да заплати на П.Т.А.,
ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.П., сумата в размер на 1 261,17 лв., представляваща разноски за производството
пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.