Решение по адм. дело №186/2025 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба от Н. А. Я., [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], [улица], чрез адв. Н. Е. Т., АК-[област], с адрес за призоваване: [населено място], [улица], против Решение № 1040-20-86/16.06.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - [населено място].

В жалбата се твърди, че оспореното решение е немотивирано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на закона. Според жалбоподателката Н. А. Я. директорът на ТП на НОИ - [населено място] е направил неправилен извод, че същата няма право на парично обезщетение за безработица в [държава]. Не се спори, че държавите, в които Н. А. Я. е осъществявала трудова дейност, са В. и [държава], както и че държавата по последната й заетост е [държава], но местопребиваването й е в [държава]. Затова счита, че на основание член 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Моли да се отмени оспореното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица и преписката се върне на административния орган за ново произнасяне.

В съдебно заседание, жалбоподателката Н. А. Я., редовно призована, не се явява и не се представлява. В представена по делото молба надлежно упълномощеният й процесуален представител адвокат Т. поддържа жалбата. Излага съображения за незаконосъобразност на оспорваното решение и моли същото да се отмени и преписката се върне за ново произнасяне от административния орган, както и да се присъдят направените по делото разноски, включително и платения адвокатски хонорар.

Ответникът по жалбата - Директора на ТП на НОИ - [населено място], редовно призован, не се явява и не се представлява. В постъпило по делото писмено становище надлежно упълномощеният му процесуален представител юрисконсулт Ч. оспорва жалбата. Излага съображения за законосъобразност на оспорваното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица и моли жалбата срещу него да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.

Смолянският административен съд, в настоящия съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

Със заявление от 19.12.2023 г., подадено в дирекция „Бюро по труда“ - [община], жалбоподателката Н. А. Я. е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). В последствие на 08.01.2024 г. същата е подала заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 - В. и [държава]. Поискано е удостоверяване на периоди във В. за времето от 20.05.2019 г. до 18.12.2019 г., от 28.05.2020 г. до 01.11.2020 г., от 01.06.2021 г. до 29.10.2021 г., от 09.05.2022 г. до 14.10.2022 г. и от 21.05.2023 г. до 27.10.2023 г., и удостоверяване на период във [държава] за времето от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г., като това е и последната й заетост.

С Разпореждане № 202-02-447-1/02.01.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място], образуваното производство по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, до получаване на потвърждение/отговор от компетентната институция (КИ) на друга държава - членка на ЕС или на държава, с която [държава] има международен договор за придобития осигурителен стаж и осигурителен доход на жалбоподателя.

На 15.01.2024 г. е изпратено искане (U001CB) до КИ на [държава] за издаване на СЕД U017 за периода от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г., вкл. На 15.01.2023 г. е изпратено искане за информация за заплатата (U003) до институцията на [държава] за издаване на СЕД U004 за периода от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г. вкл.

На 10.06.2024 г. са постъпили от КИ на [държава] СЕД U0017 и СЕД U004. Със СЕД U017 е удостоверен осигурителен период за времето от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Дата на изтичане на договора“. Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г. вкл. в размер на 1401,26 евро.

На 15.01.2024 г. е изпратено искане за осигурително досие (U001) до КИ на В. за издаване на СЕД U002 за периодите от 20.05.2019 г. до 18.12.2019 г. вкл., от 28.05.2020 г. до 01.11.2020 г. вкл., от 01.06.2021 г. до 29.10.2021 г. вкл., от 09.05.2022 г. до 14.10.2022 г. вкл., от 21.05.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл. На 05.03.2024 г. е постъпил от КИ на В. СЕД U002, с който са удостоверени осигурителни периоди за времето от 20.05.2019 г. до 18.12.2019 г. вкл., от 28.05.2020 г. до 01.11.2020 г. вкл., от 01.06.2021 г. до 29.10.2021 г. вкл., от 09.05.2022 г. до 14.10.2022 г. вкл., от 21.05.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл.

На 15.05.2024 г. жалбоподателката Н. Я. декларирала започване на трудова дейност, считано от 18.05.2024 г., а на 17.10.2024 г. декларирала прекратена трудова дейност във В., считано от 12.10.2024 г.

На 05.11.2024 г. жалбоподателката е подала заявление за удостоверяване на осигурителни периоди в друга държава на ЕС със СЕД U002, като е поискала удостоверяване на придобит осигурителен период във В. за времето от 18.05.2024 г. до 11.10.2024 г. вкл.

На 08.11.2024 г. чрез ЕЕ881 е изпратено искане за осигурително досие (U001) до КИ на В. за издаване на СЕД U002 за периода от 18.05.2024 г. до 11.10.2024 г. вкл. На 13.01.2025 г. е постъпил от КИ на В. СЕД U002, с който е удостоверен осигурителен период за времето от 18.05.2024 г. до 11.10.2024 г. вкл.

С Разпореждане № 202-02-447-3/21.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С Разпореждане № 202-02-447-4/31.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Изложени са следните мотиви:

„В случая е налице стабилна/дългосрочна заетост във В. в периода от 28.05.2017 г. до 27.10.2023 г. вкл. - 7 периода на заетост, краткотрайна заетост в [държава] от 01.03.2023 г. до 19.05.2023 г. вкл. и последна заетост във [държава] от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г. вкл. Поради липса на стабилна/дългосрочна заетост в [държава] в периода от 05.12.2018 г. до 04.12.2023 г. вкл. и наличие на стабилна/дългосрочна заетост във В. в периода от 28.05.2017 г. до 27.10.2023 г. вкл. е налице хипотеза, че пребиваването на лицето не е в [държава]. Към компетентната институция на В. е отправено запитване чрез СЕД Н005 (Искане за информация за пребиваване) и е получен отговор със СЕД Н006 (Отговор на искането за информация за пребиваване), чрез който е удостоверено, че към 05.12.2023 г. (датата на прекратяване на заетостта във [държава]), лицето е с предварително уреден статут на уседналост във В.. В този случай [държава] не е нито държава по последна заетост, нито държава по пребиваване за лицето и липсва законово основание за предоставяне на парично обезщетение за безработица от НОИ и съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004, НОИ не е компетентната институция по отпускането на парично обезщетение за безработица.“

С жалба вх. № 1012-20-91/14.05.2025 г. жалбоподателката Н. А. Я. е обжалвала Разпореждане № 202-02-447-4/31.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място].

С Решение № 1040-20-86/16.06.2025 г., което е предмет на обжалване в настоящото производство, Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е оставил в сила Разпореждане № 202-02-447-4/31.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от Н. А. Я. като неоснователна.

За да остави в сила Разпореждане № 202-02-447-4/31.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място] и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - [населено място] въз основа на получения СЕД U002 е приел, че от КИ на В. са потвърдени осигурителни периоди на жалбоподателката Н. Я. за времето от 20.05.2019 г. до 18.12.2019 г. вкл., от 28.05.2020 г. до 01.11.2020 г. вкл., от 01.06.2021 г. до 29.10.2021 г. вкл., от 09.05.2022 г. до 14.10.2022 г. вкл., от 21.05.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл. Приел е, че със СЕД U017 от КИ на [държава] е удостоверен осигурителен период за времето от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Дата на изтичане на договора“. Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г. вкл. в размер на 1401,26 евро. Административният орган е приел, че Я. в петгодишния период от 05.12.2018 г. до 04.12.2023 г. вкл. е придобил във В. осигурителни периоди, както следва: от 20.05.2019 г. до 18.12.2019 г. вкл., от 28.05.2020 г. до 01.11.2020 г. вкл., от 01.06.2021 г. до 29.10.2021 г. вкл., от 09.05.2022 г. до 14.10.2022 г. вкл., от 21.05.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл. По законодателството на [държава] е придобит от Я. осигурителен период от 13.11.2023 г. до 04.12.2023 г. вкл. Органът е приел, че за Я. в периода от 05.12.2018 г. до 04.12.2023 г. вкл. са налице няколко прекъсвания. Налице е прекъсване в трудовата дейност във В. и [държава], както следва: - от 05.12.2018 г. до 19.05.2019 г. вкл. - 5 месеца и 15 дни; -от 19.12.2019 г. до 27.05.2020 г. вкл. - 5 месеца и 9 дни; - от 02.11.2020 г. до 31.05.2021 г. вкл. - 6 месеца и 29 дни; - от 30.10.2021 г. до 08.05.2022 г. вкл. - 6 месеца и 9 дни; - от 15.10.2022 г. до 20.05.2023 г. вкл. - 7 месеца и 6 дни; - от 28.10.2023 г. до 12.11.2023 г. вкл. - 16 дни. Приел е, че Н. Я. е получавала парично обезщетение за безработица в [държава], през периода от 22.11.2018 г. до 21.03.2019 г. вкл., след прекратена трудова дейност във В. и се основава основно на осигурителни периоди, придобити във В.. Налице е прекъсване на трудовата дейност за време над 6 месеца, за времето от 02.11.2020 г. до 31.05.2021 г. вкл., - 6 месеца и 29 дни, от 30.10.2021 г. до 08.05.2022 г. вкл. - 6 месеца и 9 дни и от 15.10.2022 г. до 20.05.2023 г. вкл. - 7 месеца и 6 дни. Директорът на ТП на НОИ [населено място] е приел, че в информационната система на НОИ за времето от 01.01.1997 г. до момента е налична информация за упражнявана трудова дейност в [държава] от Я. за два кратки периоди - от 06.04.2018 г. до 27.05.2018 г. вкл. (1 месец и 22 дни) и от 01.03.2023 г. до 19.05.2023 г. вкл. (2 месеца и 19 дни). Приел е, че в случая със Я. макар да са налице прекъсвания над 6 месеца, те са с продължителност малко над шест месеца и в случая решаващо е липсата на трудово правна връзка с [държава] за продължителен период от време, както и придобития временен статут на уседналост във В.. Органът е приел, че съгласно данните от информационната система на НОИ, лицето е осигурявано по българското законодателство в [възраст] период от 05.12.2018 г. до 04.12.2023 г. вкл. за два месеца и деветнадесет дни, като няма осигуряване в [държава] и за времето след 04.12.2023 г. до момента, което обстоятелство потвърждава, че Я. няма стабилна трудовоправна връзка с [държава] не само до края на заетостта във В. и [държава], но и за времето след края на заетостта във [държава] (след подаване на заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на 19.12.2023 г.). Приел е, че предвид липсата на трудово правна връзка на Я. с [държава], се обосновава извод, че центърът на жизнените интереси не е в [държава], съответно пребиваването не е в [държава]. Поради изложеното, българската осигурителна институция в лицето на НОИ не е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица на Н. Я. и правилно е постановен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.

Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ съдържаща се в чл. 1, пар. 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Приел е, че критерии за установяване на пребиваването по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 са въведени в чл. 11 от Регламент (ЕО) №987/2009 г. Пребиваването се определя въз основа на центъра на интересите на лицето, като се извършва оценка на релевантните факти, между които продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки, естеството на упражняваната дейност и мястото, където обичайно се упражнява, семейното положение на лицето и др. Административният орган е приел, че регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост. Приел е, че българското гражданство, както и наличието на постоянен адрес в [държава], който имат всички български граждани, не оказват влияние и не предопределят [държава] като държава по пребиваване. Органът е приел, че договорът за функциониране на ЕС, съответно и координационните регламенти не разграничават лицата въз основа на гражданството. В трайната си практика, Съдът на ЕС изрично посочва, че наличието на адресна регистрация в дадена държава само по себе си не определя същата като държава по пребиваване. От друга страна следва да се има предвид, че значителен брой роднини и социални контакти в държавата по произход ([държава]) е наличен за българските граждани и тогава, когато установяването им в друга държава е с постоянен характер. Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че не е спорно по делото, че жалбоподателят е [държава] и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. Приел е, че съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че с оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава - членка. Приел е, че в случая е налице „стабилна/дългосрочна“ заетост извън [държава], защото в [възраст] период е налице краткотрайна заетост в [държава] - 2 месеца и 19 дни. Приел е също, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в [държава]. Административният орган е приел, че при тези данни не може да се приеме, че жалбоподателя попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. Приел е, че за да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава не е [държава]. Органът е приел, че при това положение, не може да се приеме, че завръщайки се в [държава] жалбоподателя се е завърнал в държавата си по пребиваване, защото след приключване на заетостта, Н. Я. се е завръща в държавата си по произход, но не и по пребиваване. Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че с оглед тълкуването на Съдът на ЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на Н. Я. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата на произход, след прекратяване на трудовата дейност във [държава], където е налице пребиваване във връзка с дейността си. Приел е, че чл. 65, § 5 гласи, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Органът е приел, че са налице и съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № 112/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход. Административният орган е приел, че в оспорваното разпореждане законосъобразно, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, правилно е прието, че не българската държава е държавата на пребиваване и от там, че българската институция не е компетентна да предостави исканото парично обезщетение за безработица. Приел е, че в случая са събрани достатъчно доказателства, с които е установено, че [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. Приел е също, че когато по време на последната заетост (в случая във [държава]) държава на пребиваване не е [държава], следва да бъде отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, защото компетентна държава по отношение на отпускане на парично обезщетение за безработица не е [държава] (респективно НОИ).

Липсват данни по делото за датата, на която е съобщено Решение № 1040-20-86/16.06.2025 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място] на жалбоподателката. Жалбата срещу решението е подадена по пощата на 25.06.2025 г., директно пред Административен съд - гр. [област] - л. 25 от делото.

Установява се от показанията на разпитания по делото свидетел К., че С. основно живее в [населено място], в [държава], но ходи сезонно от 4-5 години, по за 4-5-6 месеца в А., за да си заработва някакви доходи, тъй като няма работа в общината. Не притежава движимо или недвижимо имущество в чужбина. В [държава], в [населено място] притежава къща, селскостопанска постройка, ниви и ливади, които обработва. Живее със съпругата си, която е б. (*) и се г. за нея и затова не може да ходи никъде другаде на работа. Има деца, внуци. Вече няма намерение да напуска държавата.

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО от надлежна страна, следователно е процесуално допустима.

При разглеждането й по същество, съдът взе предвид следното:

Оспореното Решение № 1040-20-86/16.06.2025 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място] и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място], са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - [населено място] е мотивирано, в съответствие с изискването на чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, като в него са изложени фактическите основания, поради които жалбата срещу разпореждането за отпускане на обезщетение за безработица е отхвърлена. Посочени са обстоятелствата, които според административния орган обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания, мотивирали директора на ТП на НОИ - [населено място] да издаде решението си.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица по отношение периода, през който жалбоподателката е работила по трудово правоотношение на територията на [държава].

[държава] е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателката е работила във [държава], както и [държава] е държава-членка на ЕС. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая доколкото последната трудова заетост на жалбоподателката (за която няма спор, че е български гражданин) е била във [държава], относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между [държава] и [държава] са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 19.12.2023 г., поради което при преценка основателността на претендираното от Н. Я. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. [държава] е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото Н. Я. е посочила, че последната й заетост е във [държава] и същата е прекратена, считано от 05.12.2023 година.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган по отношение приетото място на „обичайно пребиваване“ на жалбоподателката.

В периода на заетост във [държава] жалбоподателката действително не е била на територията на [държава], но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 19.12.2023 г. няма спор, че жалбоподателката Н. Я. е напълно безработно лице. Същата е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно - във [държава]. Безспорно се установява, че след прекратяване на заетостта си, жалбоподателката не продължава да пребивава във [държава], нито се е върнала в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е била подчинен, съответно същата не се е регистрирала (т.е. не се е поставила на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост), дерегистрирала се е във [държава], регистрирана е с постоянен адрес в [държава], където се е завърнала трайно и където обичайно пребивава, в семейното жилище в [населено място], където живее, видно от приложените на л. 10-20 от делото удостоверения за постоянен и настоящ адрес и декларации по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти.

При така установеното съдът намира, че обичайното пребиваване на жалбоподателката е в [държава], а пребиваването й във В. и във [държава] има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Оттук следва, че приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателката, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на [държава], съответно [държава] се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателката следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Безспорно е установено за жалбоподателката, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на Европейския съюз и изразено намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, съответно има подадена Декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на Европейския съюз. Претендираното парично обезщетение за безработица от Н. Я. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане № 202-02-447-4/31.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество от съда, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - [област], за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

При този изход на делото и с оглед своевременно направеното от пълномощника на жалбоподателката искане за присъждане на разноски, съдът намира, че на жалбоподателката следва да се присъдят разноски по производството. Действително направените от жалбоподателката разноски са в общ размер на 510 лв., от които 10 лв. заплатена държавна такса за разглеждане на делото и 500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат. От ответната страна е направено възражение за прекомерност, което съдът намира за неоснователно. Съдът, като взе предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която предвижда възнаграждение в размер на 500 лв. за дела по Кодекса за социално осигуряване и с оглед положения труд от пълномощника на жалбоподателя намира, че изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. не е прекомерно. Предвид изложеното, следва да се присъдят разноски в общ размер 510 лв., платими от ответната страна.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 1040-20-86/16.06.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - [населено място], и оставеното в сила Разпореждане № 202-02-447-4/31.03.2025 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място], по оспорването на Н. А. Я..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. № 202-02-447/19.12.2023 г. от Н. А. Я., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт [населено място] да заплати на Н. А. Я., [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], [улица], разноски по делото в размер на 510 лв. (петстотин и десет лева).

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.