№ 214
гр. София, 13.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ивета М. Антонова
Членове:РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело
№ 20211100507615 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от А. „П..И“ срещу решение №
20063976/10.03.2021г. постановено по гр.д. № 47046/2019г. по описа на Софийския
районен съд, с което спрямо въззивника е признато за установено по реда на чл.422 от
ГПК, че дължи на ЗК „Л. И.“АД сумата от 146,40 лв., представляваща регресна
претенция за платено застрахователно обезщетение за причинени вреди на лек
автомобил „Рено Лагуна“ с рег. № ******* въз основа на застрахователен договор по
имуществена застраховка „Каско” при настъпване на 17.04.2014г. на
пътнотранспортно произшествие, поради попадане в необезопасена дупка на пътното
платно на републикански път – главен път I-3, км.198, при пътен възел гр. Враца,
ведно със законната лихва върху главницата от считано от подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане.
В жалбата се твърди, че твърди, че не е установен механизма на ПТП,
алтернативно – налице е съпричинявяне от страна на водача на лекия автомобил, който
е нарушил разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП,оспорва се обстоятелството, че ищецът
е извършил плащане по покрит застрахователен риск и действително съществуващо
застрахователно правоотношение, както и че претендирания размер отговаря на
реалните вреди.
Въззиваемата страна „Л. И.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в
който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и
неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното-
постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и
1
законосъобразни изводи, поради което счита, че същото следва да потвърдено.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от
легитимирано лице, при наличие на правен интерес, поради което е допустима и
редовна и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Досежно правилността обжалваното решение № 20008442/12.01.2021г. съдът
намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 213, ал.1 КЗ
/отм/ - в настоящият случай е приложима уредбата на гл.ІV на КЗ /отм/ предвид &22 от
ДР на КЗ, предвид датата, на която е настъпило твърдяното застрахователно събитие –
ПТП на 17.04.2014г.
В чл. 213, ал.1 КЗ /отм/ е уредено едно специално суброгационно право в
отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното
събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки
застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на
което по силата на чл. 213, ал.1 КЗ/отм/ встъпва в правата на увредения срещу
причинителя на вредата. Но когато причинител на вредата е лице, комуто е възложено
някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и
възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по
повод нейното изпълнението. Макар че в правната норма, регламентирана в чл. 213,
ал.1 КЗ, не е предвидена правната възможност заплатилия по имуществено
застраховане обезщетение застраховател да встъпи в правата на увредения срещу
носещия гаранционна, обезпечителна отговорност възложител на виновното лице за
причиняване на вредоносния резултат, в т. 15 от Постановление № 7/1978 г. на
Пленума на ВС се приема, че суброгацията на застрахователя включва и правната
възможност той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49
ЗЗД, когато са налице основания за нея.
От фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е
предявил спорното регресно право, основавайки го на виновното поведение на
определени физически лица, които е следвало да изпълняват и осигуряват
осъществяването на задълженията на АПИ и да поддържат в изправност
републиканската пътна мрежа и носи отговорност за бездействията на тези лица.
АПИ носи само обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД, като
2
възложител, за вредите, причинени виновно от съответни физически лица при или по
повод на изпълнение на възложената им от работа, във връзка със задълженията си по
чл.30 от ЗП, като по реда на чл.154 ал.1 от ГПК ответникът не установи липсата на
материалната си легитимация, поради направено възражение, че процесния пътен
участък е част от общинска пътна мрежа, напротив, несъмнено се установява от
описанието на местпроизшествието, че е част от републиканската пътна мрежа.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в
Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС юридическите лица отговарят по чл. 49
ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на
възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е
причинил тези вреди.
За да бъде уважена предявената регресна претенция в полза на застрахователя
по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени
виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, е неодбоходимо
същия да установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. наличие на
действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца по
имуществена застраховка относно увредения автомобил към датата на ПТП; 2. за
увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
възложителя по реда на чл.49 от ЗЗД поради виновно поведение на определно
физическо лице по смисъла на чл.45 ал.1 от ЗЗД при или при повод на изпълнение на
възложената работа и 3. застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил
застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск собственика на
застрахованата вещ.
От представените писмени документи - застрахователна полица – л.14 от
първоинстанционното дело, анекс – л-.15 от същото и общи условия – л.16-26, се
установява, че между ищеца и собственика на лек автомобил Рено Лагуна“ с рег. №
******* е съществувал договор за имуществена застраховка със съдържание описано
в общите условия, и действала към дата 17.04.2014г.
По делото е представена декларация от водача на застрахования автомобил, с
която уведомява ищеца за настъпило застрахователно събитие и описва механизма на
ПТП и настъпилите на управлявания от него лек автомобил.
От материалите по преписка по щета, че при ищеца е била образувана щета за
причинени имуществени вреди на лек автомобил Рено Лагуна“ с рег. № ******* като
от заключението по ССчЕ се установява, че обезщетението е изплатено на собственика
К..А. и сметката му е заверена със сумата от 346,28 на 21.04.2016г.
Във връзка с направените възражения от ответника за липса на възникнало
задължение за ищеца за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, съдът
съобрази следното:
Ответникът възразява, че е платено обезщетение от ищеца на собственика на
застрахованото имущество по риск, който не е включен като застрахователно събитие.
Тълкуването на ответника на разпоредбата от договора за имуществено застраховане,
представен от ищеца е буквално и съдът счита, че не отговоря на действителния
смисъл на клаузата, поради което възражението е неоснователно. Несъмнено
попадането в необезопасена дупка и нарушена цялост на настилката на пътното платно
е „препядствие по пътното платно”, вследствие на което настъпва щета, като
3
изброяването в цитираната разпоредба от Общите условия за застраховка „Каско” е
примерно, а не изчерпателно, при което съдът намира, че посочената причина за
настъпването на щета на лекия автомобил застрахован по имуществената застраховка
при ищеца е част от покритите рискове по същата, тъй като е налице ПТП вкл. и по
смисъла на §6 т.30 от ДР на ЗДвП .
Относно наличие на възникнало вземане в полза на собственика на автомобила
на деликтно основание:
По делото е представен протокол за ПТП, който е официален свидетелстващ
документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с обвързваща съда материална
доказателствена сила относно обективираните в него обстоятелства за датата, мястото,
причинените вреди на автомобила, пътна обстановка т.е. извършените от съответното
длъжностно лице действия и констатирани лично от него обстоятелства. В тази връзка
протокола за ПТП няма официална удостоверителна сила относно описания механизъм
на ПТП, тъй като съставителя не е присъствал и възприел фактите относно начина на
настъпване на ПТП, а същия е отразил и възпроизвел механизма въз основа на данни и
описание на водача на лекия автомобил. В тази връзка съдът счита, че наличието на
изровена пътна настилка и дупка на посочения пътен участък от републиканската
пътна мрежа, както и механизма на ПТП се установява безпротиворечиво както от
цитирания протокол за ПТП, така и от свидетелските показания, събрани по делото.
От заключението по САТЕ, което съдът цени като обективно и компетентно се
установява, че след оглед на процесния участък, изяснените обстоятелства относно
настъпването на ПТП от писмените документи по делото, се установява, че е налице
причинно – следствена връзка между механизма на ПТП описан в исковата молба с
настъпилите увреждания на автомобила и констатирани по образуваната при него
щета.
В случая, за разлика от договора за задължителна застраховка „гражданска
отговрност” виновното поведение на водача на увредения автомобил не е основание за
отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, в изключение на случаите на
умишлено причиняване на вреди, за което ангажирани доказателства, поради което
дори и да се приеме, че водача в нарушение на разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП се е
движел върху платно, като не е съобразил препядствието по пътното платно, то това е
ирелевантно за възникване на отговорността на застрахователя да заплати
застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди.
На следващо място, не би възникнало задължение за заплащане на
застрахователно обезщетение респ. основания за отказ за изплащане на такова ще е
налице в случаите по чл.211 от КЗ /отм/. Независимо от предвиденото в общите
условия на застрахователния договор, разпоредбата на чл.211 т.2 от КЗ /отм/
предвижда, че застрахователят може да откаже плащане „при неизпълнение на
задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на
застрахователя и е било предвидено в закон или в застрахователния договор”.
Предвид изложеното, съдът приема, че е установен механизма на ПТП, описан в
исковата молба вкл. и наличие на необезопасена и несигнализирана дупка на пътното
платно в процесния пътен участък.
Ответникът въпреки указаната му доказателствена тежест по реда на чл.146 ал.1
т.5 от ГПК с доклада по делото не установи при условията на пълно и главно доказване
което и да е от обстоятелствата, които биха били основание да се приеме, че е налице
съпричиняване на вредите от страна на водача на застрахования по имуществена
4
застраховка лек автомобил.
От заключението по САТЕ, неоспорено от страните и прието от съда като
обективно и компетентно, се установява, че при управление на лекия автомобил с
разрешената скорост, водачът не би могъл да избегне дупката, за която е нямало
обозначение и сигнализация. Освен това следва да се има предвид, че от свидетелските
показания се установява, че автомобила е управляван и в тъмната част от денонощието.
При така изложените и приети за установени факти, съдът счита, че е налице
фактическият състав обуславящ ангажиране на обезпечително-гаранционна
отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител - за вредите, причинени виновно от
съответни физически лица при или по повод на изпълнение на възложената им работа,
въпреки че не е установено кои точно лица са извършили противоправното действие
/бездействие/.
От неоспореното заключение по тройната САТЕ се установява, че пазарната
стойност на поправянето на щетите на лекия автомобил е в размер на 152,20 лв..
Според чл. 273, ал.2 пр. първо КЗ/отм/, при вреди на имущество обезщетението
не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди.
При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчита
уговорката между застрахования и застрахователя съгласно чл.203 ал.1 и ал.4 от
КЗ/отм/. При положение, че друго не е уговорено се приема, че застрахователната сума
е определена съгласно действителната стойност и следователно дължимото
застрахователно обезщетение следва да се определи в рамките на договорената
максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната
вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото
имущество,определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, като не
следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в
самата застрахователна стойност и действителната стойност на увреденото имущество,
като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със
същото качество/ ал.2/, т.е по пазарната му стойност./ тези, за привеждане на
увреденото МПС в изправно техническо състояние, тоест, годно за движение. Макар и
частите, които са повредени, в действителност да не са били нови към датата на
настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на застрахованото лице да
намери части, със същата степен на използване и то ще е принудено да закупи нови и
техният размер е неговата действителна вреда/.
В тази насока ВКС се е произнесъл и в Р № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д.
№ 627/2008 г., II т. о., ТК и Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. №
1069/2010 г., II т. о., ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т.
о. , решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о. постановени по
реда на чл. 290 ГПК и представляващи задължителна за съдилищата практика на ВКС.
Конкретиката на случая сочи, че действителната стойност на увреденото
имущество е 152,20 лв. , /заключение по САТЕ/, което обезщетение ищецът би имал
право да получи, както и 10 лв. ликвидационни разноски, които са в рамките на
обичайната търговска практика, но при условие че е заплатил същото. Тъй като
ищецът е заплатил по – ниско обезщетение, то неговото суброгационно право възниква
именно до размера на платеното /136,40 лв./, като в противен случай би се стигнало до
неоснователно обогатяване.
Ищецът е изпратил покана за заплащане на процесното вземане, получена от
ответника на 06.11.2014г., поради което е направил изискуемо вземането за заплащане
5
на регресно обезщетение.
Следователно, поради съвпадане на изводи на двете съдебни инстанции,
решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските
С отговора на въззивната жалба въззиваемата страна е направила искане за
присъждане на разноски – възнаграждение за юрисконсулт, което следва с оглед
изхода на делото и разпоредбатана чл.78 ал.3 от ГПК следва да бъде присъдено в
размер от 150,00 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20063976/10.03.2021г. постановено по гр.д. №
47046/2019г. по описа на Софийския районен съд,58-ми състав.
ОСЪЖДА Д. А. „П..И“ с ЕИК: ******* и с адрес: гр. София, пл. ******* да
заплати на основание чл.78 ал.3 от ГПК на „Л. И.“АД с ЕИК: ******* със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. ******* разноските по делото в размер на
150,00 лв. /сто и петдесет лева/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване .
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6