РЕШЕНИЕ
гр.София,
06.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и седми юни през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Вяра Баева и в
присъствието на прокурора ........................... като разгледа
докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 16 823 по описа за 2018 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 292120 от 12.12.2017 г., постановено по гр.д.№ 6 118/2017 г. по описа
на СРС, І ГО, 35 състав е признато за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД, че П.Г.Б., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********
сумата 715,58 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия
за периода: м.12.2013 г. – м.04.2015 г. и сумата 28,44 лева, представляваща
главница за дялово разпределение за същия период, ведно със
законната лихва върху тях, считано от 30.08.2016 г. /датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното им изплащане, както и сумата 116,64
лева, представляваща лихва за забава върху първата главница за периода: 09.08.2013 г. – 11.07.2016
г., и сумата 4,67 лева – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 49 298/2016 г. по описа на СРС, 35 състав.
Със същия съдебен акт П.Г.Б. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 325,00 лева – разноски в заповедното произ-водство и 300,00
лева – разноски за исковото производство.
Решението е постановено при
участие на трето лице – помагач на ищеца „Т. С.” ООД.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответницата
П.Г.Б.,***.
В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е частично недо-пустимо.
В тази връзка се сочи, че не е обсъдено оплакването на ответницата срещу
редовността на исковата молба относно посочената в титулната и петитумна част
на исковата молба цена на иска от 3 393,60 лева, която значително
надхвърля по размер предявените вземания в заповед-ното производство, като в
частта относно вземанията, надхвърлящи по размер заявените в запо-ведното
производство такива, искът се явява процесуално недопустим. Наведени са доводи и
за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Релевират се доводи за неправилност и необоснованост на
решаващият извод на СРС за възникване и съществуване на облигационно
правоотношение между страните с предмет: доставка на топлинна енергия в
процесния имот, тъй като с договор от 21.08.2002 г. по нот.акт № 156, том ІV,
рег.№ 7839, дело № 636/2002 г. на нотариус С.Т., е прехвърлила собствеността
върху този имот на третото лице В.С., като в деня на сделката е предала на
купувача и владението на имота – обстоятелства, които са били игнорирани от
съда. Поддържа се и че липсват доказа-телства, че жалбоподателката е откривала
партида на нейно име като собственик на процесния имот, както и че съобразно
Общите условия на ищцовото дружество, събраните доказателства и мотивите към
обжалваното решение, исковата претенция трябва да бъде насочена към третото
лице А.Т., който е спечелил съдебен спор за собствеността и на чието име е
същест-вувала открита партида в „Т.С.” ЕАД преди ищецът неправомерно служебно
да открие такава на нейно име. Инвокирани са и съображения, че в подкрепа на
възраженията й е и обстоятелството, че на 21.09.2012 г. при извършения въвод
във владение на имота в полза на А.Х.Т.от ЧСИ И.Ч., последният е установил, че
имотът се владее от именно от В.С., който се е легитимирал с нот.акт от
21.08.2002 г.
Моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и
да отхвърли изцяло предявените срещу нея претенции, като й се присъдят и
направените разноски по делото за държавна такса за въззивно обжалване.
Ответникът по жалбата – „Т.С.” ЕАД, *** в срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е депозирал писмен отговор. С бланкетна молба от 11.06.2019
г. моли да се постанови ре-шение, с което да се отхвърли въззивната жалба.
Претендира присъждането на разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Навежда евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Т. С.” ООД не е взело ста-новище по жалбата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно, а относно допустимостта на същото приема следното:
Предметът на делото е спорното материално субективно право –
претендирано или от-ричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и
петитума на иска. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сези-ран, или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на неп-редявено основание /в този смисъл – константната практика на ВКС, в т.ч.
решение № 539/ 13.12.2011 г. по гр.д.№ 1844/2010 г. на
ВКС, ІV ГО, решение № 364/11. 02.2013 г. по гр.д. № 155/2012 г. на
ВКС, ІІІ ГО, решение № 307/04.10.2011 г. по гр.д.№ 1187/2010 г. на
ВКС, ІІІ ГО, решение № 33/16.02.2016 г. по гр.д.№ 4575/2015 г. на
ВКС, ІІІ, ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др/.
В
случая с исковата молба - с уточненията на същата, направени с молбите от
21.08. 2017 г. и 13.05.2019 г., първоинстанционният съд е бил сезиран от ищеца с
осъдителни искове с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ, чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД. Заявено е искане съдът да постанови решение, с
което да осъди ответницата да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата
715,58 лева, представляваща стойност на консумирана, но незаплатена топлинна
енергия за периода от м.12.2013 г. до м.04.2015 г., сумата 116,64 лева –
обезщетение за забава върху нея в размер на законната лихва за периода:
09.08.2013 г. до 11.07.2016 г.; сумата 28,44 лева – главница за дялово
разпределение и 4,67 лева – обезщетение за забава върху нея за същите периоди,
поради неизпълнението на задълженията й на битов клиент по съществуващо между
тях договорно правоотношение с предмет: продажба на топлинна енергия при Общи
усло-вия относно топлоснабден имот – апартамент, находящ се на адрес: гр.София, ул.”*****“ № ***с абонатен № 113380.
С атакуваното решение съставът
на СРС е разгледал и ува-жил положителни установителни
искове с дадена от него правна квалификация – чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД. Като е разгле-дал искове на визираното основание СРС се е произнесъл по искане,
с каквото не е бил сезиран. Както в исковата молба, подадена на 31.01.2017 г., така
и допълнителните молби, депозирани в производството, ищецът не е основавал
претенциите си на обстоятелства, свързани с издадена в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
49 298/ 2016 г. по описа на СРС, ГО, 35 състав, а от данните по това дело
е видно и че „Т.С.” ЕАД в преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК /в
ред. до изм. с ДВ бр.86/ 2017 г./, изтекъл в случая на 05.01.2017 г., не е
предявила иск срещу ответницата за установяване съществуването на вземанията й
по заповедта, както и че заповедта за изпълнение по това дело от 11.09.2016 г. е
обезсилена с влязло в сила определение на основание чл.415, ал.2 ГПК /в съща-та
редакция/.
Предвид изложеното обжалваното
решение следва да бъде обезсилено, като постановено по непредявени претенции в
нарушение на чл.6, ал.2 ГПК, а делото на основание чл.270, ал.3, изр.3 ГПК – да
се върне на първоинстанционционния съд за произнасяне по заявените осъди-телни искове
от страна на „Т.С.” ЕАД.
При приетия изход на делото в
настоящото производство разноски на страните за пос-ледното не следва да се
присъждат, а същите следва да се определят при новото разглеждане на спора от
СРС – с оглед основателността на заявените с исковата молба претенции.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОБЕЗСИЛВА изцяло постановеното по
гр.д.№ 6 118/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав решение № 292120 от 12.12.2017
г., като недопустимо.
ВРЪЩА на основание
чл.270, ал.3, изр.3 ГПК делото на Софийски районен съд за про-изнасяне от друг
съдебен състав по предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД осъди-телни искове.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ищеца – „Т. С.” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.