Решение по адм. дело №2255/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.203, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, вр. чл.19, ал.3 от Закона за Националната агенция за приходите /ЗНАП/.

Образувано е по искова молба на „ИЗТОК ИНВЕСТ 3000“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя М. Р. Д., подадена чрез адв. М. Т., уточнена досежно претенциите за лихви в с.з. проведено на 28.10.2025 г. от адв. Т., против Национална агенция за приходите, с която са предявени обективно съединени искове за присъждане на: сумата, в размер на 500,00лв., представляваща претърпени от дружеството вреди, изразяващи се в сторени разноски за адвокатска защита в административно производство по реда на чл.41, ал.1 ДОПК пред директора на ТД на НАП – Варна, приключило с постановено от последния Решение № 168/12.08.2021г., с което са потвърдени действия по обезпечаване на доказателства на основание чл.40, ал.2 ДОПК, за което е съставен Протокол сер. АА № 0048434/27.07.2021г., които впоследствие са обявени за незаконосъобразни и са отменени с Определение № 2137/26.08.2021г. по ч.адм.д.№ 1875/2021г. на Адм.съд – Варна; сумата, в размер на 254,80лв., представляваща мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата считано от 28.07.2021г. до 23.09.2025г.; законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че на 27.07.2021г. при ГКПП - Пристанище Варна – Запад, органи по приходите от ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, на основание чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК предприели действия по обезпечаване на доказателства, за които съставили Протокол сер.АА № 0048434/27.07.2021г. Действията били обжалвани по реда на чл.41, ал.1 ДОПК пред директора на ТД на НАП – Варна, който с Решение № 168/12.08.2021г. ги потвърдил. В това производство ищецът направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500,00лв. съгласно фактура № 2/09.08.2021г. С Определение № 2137/26.08.2021г. по ч.адм.д. № 1875/2021г. съдът отменил действията по протокола. По така изложените съображения твърди, че за него е налице правен интерес от ангажиране отговорността на НАП по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ като претендира обезщетяване на претърпените в производството по административно обжалване вреди, изразяващи се в изплатеното адвокатско възнаграждение, което не е прекомерно. Претенцията за закъснителна лихва обосновава с т.4 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004. Моли за уважаване на исковите претенции и за присъждане на разноски.

В съдебно заседание ищецът се представлява от адв. П. Т., редовно преупълномощен от адв. Т., който поддържа претенциите и моли да бъдат уважени. Счита, че в производството са установени предпоставките на иска по чл.1 ЗОДОВ. От изисканото ч.адм.д. № 1875/2021г. се установяват отменените незаконосъобразни действия на приходните органи по обезпечаване на доказателства. От приложената административна преписка се установяват и претърпените вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производство по чл.41 от ДОПК пред директора на ТД на НАП-Варна. Налице е и причинно-следствена връзка между първите две, доколкото вредата не би била претърпяна и адвокатска защита не би била ангажирана, ако не са били извършени незаконосъобразните действия. Моли да се уважи иска и претендира присъждане на разноски.

Ответната страна – Национална агенция за приходите, чрез юрк. А., оспорва претенциите по съображения в писмен отговор с.д. № 16353/10.10.2025г. Счита, че не са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, т.к. направеният разход за адвокатска защита не е пряка и непосредствена последица от отменените действия по обезпечаване на доказателства. Вредата в конкретния случай не е резултат на поведението на ответника, а направените от ищеца разходи са в резултат на изразената воля и съгласие на ищеца да наеме определен адвокат или изобщо адвокат, и да бъде защитаван от него. Вредата не е пряка, т.к. ангажирането на адвокатски услуги при обжалване действията на НАП не следва обективно и по необходимост от извършването на същите, освен това не е и непосредствена, т.к. е опосредена от наличието на облигационна връзка, обективирана в отношенията между ищеца и адвоката за правна защита и съдействие. След като чл.4 ЗОДОВ изисква вредата да е „пряка и непосредствена“, а в настоящия случай не е така, извършеният разход от ищеца, изразяващ се в заплатено адвокатско възнаграждение, не може да се определи като пряка и непосредствена последица. Липсата на причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт и настъпилия вредоносен резултат налага извода, че не е осъществен фактическият състав за ангажиране отговорността на държавата. По изложените съображения счита, че искането за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение, следва да бъде отхвърлено като неоснователно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за основателност на исковата претенция. Счита, че в случая елементите на фактическия състав на отговорността по чл.1 ЗОДОВ са налице.

След преценка на събраните доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, следното:

На 27.07.2021г., на фискален контролен пункт ГКПП „Пристанище Варна“ – Запад, старши инспектори по приходите в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, на основание чл.110, ал.4 ДОПК извършили проверка на МПС [Марка] с рег.№ [рег. номер] и ремарке с рег. № [рег. номер], на което бил натоварен контейнер № ***********. Стоката била допусната за свободно обращение в страната след освобождаване от митнически режим 40 и представлявала МДФ профили с общо бруто тегло 25000кг. Според представените придружаващи документи и декларация от водача на транспортното средство, получател на стоката било „Изток инвест 3000“ ЕООД. При проверка в ИМ на НАП било установено, че „Изток инвест 3000“ ЕООД е регистрирано по ЗДДС. На основание чл.37, вр. чл.12 ДОПК водачът декларирал, че превозваната стока ще се разтовари в [населено място], обл. Стара Загора. Видно от Протокол № 0048434/27.07.2021г., в 16.25 часа органите по приходите предприели на основание чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК действия за обезпечаване на доказателства – горепосочената стока, изразяващи се в запечатване на контейнера с 1бр. обикновено техническо средство за контрол /ТСК/ - пломба № 0561738. Линейната пломба с № FX17471586 била свалена и върната на водача, който бил назначен за пазач, на когото стоката се оставя на отговорно пазене. Стоката била разтоварена на 28.07.2021 г.

Действията по обезпечаване на доказателства по № 0048434/27.07.2021г. били обжалвани пред директора на ТД на НАП-Варна, който с Решение № 168/12.08.2021г. отхвърлил жалбата като неоснователна.

След отхвърляне на жалбата и в срока по чл.41, ал.3 ДОПК, действията по обезпечаване на доказателства по Протокол № 0048434/27.07.2021г. били обжалвани пред Административен съд – Варна, който с Определение № 2137/26.08.2021г. по ч.адм. д. № 1875/2021г. ги отменил като незаконосъобразни. Със същото определение на „ИЗТОК ИНВЕСТ 3000“ ЕООД били присъдени разноски в размер на 550,00лв., от които 50,00лв. за държавна такса и 500,00лв. адвокатско възнаграждение, изплатено в брой съгласно фактура № **********/17.08.2021г. и разписка към нея от същата дата.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди претърпени имуществени вреди, причинени от отменени незаконосъобразни действия на органи по приходите, срещу юридическото лице, в чиято структура се намират тези органи, поради което е ДОПУСТИМ.

Съгласно чл.1, ал.1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административната дейност.

В конкретния случай, искът е предявен от юридическо лице по чл.63, ал.3 от Търговския закон, търговско дружество – „Изток инвест 3000“ ЕООД, претендиращо присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия по обезпечаване на доказателства съгласно Протокол № 0048434/27.07.2021г., извършени от органи по приходите в Дирекция „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, срещу юридическото лице, в чиято структура се намират тези органи. На основание чл.205, ал.1 АПК Национална агенция за приходите е надлежен ответник, тъй като съгласно чл.2, ал.2 от Закона за НАП, Агенцията е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София. Към този ред изрично препраща и разпоредбата на чл.19, ал.3 ЗНАП, като в ал.1 на с.р. е предвидено, че Агенцията отговаря за вредите, причинени на физически и юридически лица от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и служители при или по повод изпълнение на дейността им, а в ал.2 на с.р. – че обезщетения за вреди от незаконни актове, действия или бездействия по ал.1 може да се искат след тяхната отмяна.

От изложеното следва, че ищецът и ответникът притежават нужната активна и пасивна процесуална легитимация, въз основа на която да бъдат конституирани като страни в производството по чл.1, ал.1 ЗОДОВ.

Установява се и наличие на хипотезата на чл.204, ал.1, вр. ал.4 АПК, респ. на чл.19, ал.2 ЗНАП, тъй като с исковата молба се претендира заплащане на имуществени вреди – разноски за заплатен адвокатски хонорар, които произтичат от действия на органи по приходите, признати за незаконосъобразни и отменени по предвидения в чл.41, ал.3 ДОПК съдебен ред.

Предвид регламентирания в чл.41, ал.1 и ал.3 ДОПК специален ред, съответно за административно и за съдебно обжалване на действията по обезпечаване на доказателствата по чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК, в случая незаконосъобразността на действията се явява установена по съдебен ред – с Определение № 2137/26.08.2021г. по частно адм.д. № 1875/2021г. на Административен съд - Варна, което съгласно чл.41, ал.3 ДОПК не подлежи на обжалване и по правилото на чл.296, т.1 ГПК е влязло в сила на 26.08.2021г. Поради това е неприложимо изискването по чл.204, ал.4 АПК и чл.19, ал.2 ЗНАП – незаконосъобразността на действията да се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Освен това, с оглед специалния ред по чл.41, ал.3 ДОПК за съдебно обжалване на действията по чл.40, ал.1 и ал.2, и вида на съдебния акт, с който това производство приключва по същество – не с решение, а с определение, което не подлежи на обжалване, по арг. от чл.299, ал.1, вр. чл.298 ГПК това влязло в сила определение е задължително и спорът относно законосъобразността на действията по обезпечаване на доказателствата не може да бъде пререшаван при разглеждане на иска по чл.1, ал.1 ЗОДОВ.

Друга специфика на казуса произтича и от обстоятелството, че претендираното обезщетение е за имуществени вреди, претърпени в хода на производството по задължителното административно обжалване по чл.41, ал.1 ДОПК, поради което трябва да се провери дали съществува друг процесуален ред за претендиране на направените разходи за адвокатско възнаграждение.

Настоящият състав преценява, че в случая такъв специален ред липсва, поради което неоснователно ответната страна възразява, че редът по чл.1, ал.1 ЗОДОВ не обхваща вредите от заплатени адвокатски възнаграждения за осъществяване на правна защита в производствата по административно обжалване на актове и действия на администрацията.

В тази връзка следва да се посочи, че в разпоредбата на чл.41, ал.1 ДОПК не е уреден въпроса за разпределението на понесените от страните разноски. Съгласно чл.144, ал.1 ДОПК, по реда за обжалване на ревизионен акт се обжалват и другите актове, издавани от органи по приходите, доколкото в този кодекс не е предвидено друго. Така, приложима се явява разпоредбата на чл.161 ДОПК, чието систематично място е в глава деветнадесета „Съдебно обжалване на ревизионния акт“, и същата предвижда, че на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно уважената част на жалбата, като съдът е в правото си да редуцира тези разноски, ако ги прецени за прекомерно завишени или ако поведението на страната е било процесуално некоректно – ал.2 и 3 на с.р. Съгласно § 2 от ДР на ДОПК за неуредените в този кодекс въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. В АПК въпросът с разноските в административното производство също не е уреден. В разпоредбата на чл.143, ал.1 АПК, която се отнася за производството по съдебно обжалване, също е предвидено възстановяване само на разноските в производството по съдебно обжалване. В глава шеста „Оспорване на административните актове по административен ред“ този въпрос изобщо не е засегнат. В глава пета „Издаване на административни актове“, раздел първи „Индивидуални административни актове“, с разпоредбата на чл.47, ал.2 АПК е предвидено на лицата по чл.44, ал.3 от същия кодекс да „се признават пътни и други разходи“ от органа, водещ производството, преди издаване на акта по нормативи, определени от министъра на финансите. Разпоредбата на чл.59 АПК „Форма на индивидуалния административен акт“, ал.2, т.6 предвижда индивидуалният административен акт да съдържа и разпореждане относно разноските. Това задължава административният орган при издаването на административния акт да обобщи направените до момента разноски от участващите в производството страни и да ги разпредели съобразно това, по чия инициатива или по чия вина са предприети съответните процесуални действия.

От изложеното следва, че в ДОПК, както и в приложимите по препращане от § 2 ДР на ДОПК – АПК и ГПК, е налице законова празнота относно понесените от страната разноски в производствата по административно обжалване на актове и действия на органи по приходите, поради което за страната в оспорването по административен ред съществува единствено възможността да претендира възстановяване на направените разноски по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ.

Разгледан по същество, искът е ОСНОВАТЕЛЕН.

За да се реализира безвиновната отговорност на държавата по реда на ЗОДОВ, трябва да са изпълнени кумулативно предвидените в чл.1, ал.1 и чл.4, ал.1 на закона предпоставки: 1/ наличие на незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, издадени, респ. извършени при или по повод изпълнение на административна дейност, и отменени по съответния ред; 2/ вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; 3/ причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, респ. извършеното незаконосъобразно действие или бездействие, и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на някой от елементите от посочения фактически състав отговорността на държавата не може да се реализира.

В конкретния случай всички елементи от фактическия състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ са безспорно установени по делото.

Съгласно чл.1, ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. По арг. от чл.4 ЗОДОВ, така регламентираната отговорност е пълна, защото обхваща всички претърпени вреди, които са в причинно-следствена връзка с незаконосъобразни актове, действия/бездействия на длъжностни лица или административни органи, при или по повод изпълнението на административна дейност, независимо дали вредите са причинени виновно от длъжностното лице.

Безспорно е, че отменените като незаконосъобразни действия по обезпечаване на доказателствата, обективирани в Протокол № 0048434/27.07.2021г., са такива на административни органи и са форма на проявление на тяхната административна дейност. Както е видно от протокола, действията са извършени от „старши инспектори по приходите“, които съгласно чл.7, ал.1, т.4 ЗНАП са органи на НАП – органи по приходите, респ. се явяват административните органи в производството по смисъла на чл.9, ал.1, т.1 ДОПК, които в случая са упражнявали правомощията си по чл.12, ал.1, т.10 ДОПК – да извършат действия по обезпечаване на доказателства, предвидени в чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК.

Не се спори и че при обжалване на тези действия по реда на чл.41, ал.1 ДОПК ищецът е ползвал адвокатска защита, оказана от адв. П. Т., което безспорно се доказва от приложените по административната преписка доказателства: пълномощно по силата на което дружеството е упълномощило адв. Т.; жалба до директора на ТД на НАП – Варна, изготвена и подадена от адв. Т.; фактура № **********/09.08.2021г., издадена от адв. Т. - в която е посочено, че се отнася за „адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ТД на НАП-Варна по жалба срещу действия по Протокол № 0048434/27.07.2021г.“, както и разписка № *********/09.08.2021г. към фактурата, съставена от адв. Т..

Безспорно е и че за така оказаната защита – която съгласно чл.24, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./ се включва в упражняването на адвокатската професия и следователно е израз на предвидената в Конституцията дейност за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица, ищецът е заплатил на адв. Т. възнаграждение в размер на 500,00лв., в брой, което се доказва от посочената по-горе фактура и от разписката към нея от същата дата, подписани от адв. Т..

По делото не е представен договор за правна защита и съдействие по смисъла на чл.36, ал.1 от ЗАдв. – в случая за административното обжалване на действията, но представената фактура е първичен счетоводен документ по смисъла на чл.6, ал.3 ЗСч. и съгласно чл.4, ал.2 ЗСч. удостоверява информацията за регистрираната стопанска операция – в случая за процесуално представителство пред ТД на НАП-Варна по жалба срещу действия по Протокол № 0048434/27.07.2021г., както и за нейната стойност – 500,00лв. Така издадената фактура съдържа необходимите реквизити по чл.6, ал.3 ЗСч, като липсата на подпис за „получател“ е без значение и не сочи на извод за недоказаност на извършения от получателя на фактурата разход, т.к. за наличие на документална обоснованост по смисъла на чл.10, ал.1 ЗКПО (приложим дефинитивно по арг. от чл.9, ал.2 ЗДДФЛ), вр. чл.6, ал.3, т.5 ЗСч, се изисква само подпис на съставителя.

Фактът на изплащане на стойността на фактурата в брой, се установява безспорно от приложената към нея разписка от същата дата. В тази връзка следва да се съобрази, че съгласно чл.4, т.8 от Наредба № Н-18/13.12.2006г. (за отчитане на продажбите чрез фискални устройства) и чл.9, ал.2 ЗДДФЛ, адвокатите, които упражняват „свободна професия“ по смисъла на § 1, т.29 ДР на ЗДДФЛ, не са длъжни да имат регистрирано фискално устройство за отчитане на продажбите и да издават фискална касова бележка за получените плащания в брой, а за придобитите от тях доходи от стопанска дейност по чл.10, ал.1, т.3 ЗДДФЛ издават документ, съдържащ реквизитите по чл.6, ал.3 от ЗСч – какъвто безспорно е издадената в случая фактура. Извършеното по тази фактура плащане в брой се установява безспорно от приложената към нея разписка с № **********/09.08.2021г., подписана от адв. Т.. Разписката е частен диспозитивен документ по чл.180 ГПК и подписът на адв. Т. за „получил сумата“ по нея е достатъчен за удостоверяване факта на извършеното плащане, т.к. съставена по този начин, разписката съставлява признание за настъпил за него неизгоден факт – получен доход от друга стопанска дейност по чл.10, ал.1, т.3 ЗДДФЛ, който е облагаем по чл.29, ал.1 ЗДДФЛ.

Освен това, фактура № **********/09.08.2021г. и разписката към нея са с достоверна дата по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК от 11.08.2021г. – датата, на която жалбата по административен ред е входирана в ТД на НАП – Варна /цитирана в т.7 от описа към документите, представени в настоящото производство с молба с.д. № 16814/17.10.2025г., същите доказателства са описани и представени под опис и по ч.адм.д. № 1875/2021 г. Фактурата и разписката за заплащане на сумата в брой не са оспорени от ответника, поради което по арг. от т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012г., следва да се приеме, че удостоверяват факта, че ищецът е заплатил адвокатското възнаграждение за извършените действия пред решаващия орган в производството по чл.41, ал.1 ДОПК.

Във връзка с твърдението на ищеца – че претендираното като имуществени вреди адвокатско възнаграждение не е прекомерно, следва да се съобразят две относими тълкувателни решения – Тълкувателно решение № 1/15.03.2017г. на ВАС, постановено тълк.д. № 2/2016г. и Тълкувателно решение № 1/11.12.2018г. на ВКС, постановено по тълк.д. № 1/2017г. В мотивите на първото е прието, че институтът на обезщетението от непозволено увреждане не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което съдът следва да присъди обезщетение, отговарящо на критериите по чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата. В мотивите на второто тълкувателно решение е прието, че в правомощията на съда е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение. Съдът е посочил, че „В случай че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него.“ – така и в Решение на ВАС № 171/11.01.2022г. по адм. д. № 7344/2021г., Решение на ВАС № 5453/28.04.2021г. по адм.д. № 11277/2020г., Решение на ВАС № 4076/28.04.2022г. по адм.д. № 11367/2021г.

Настоящият състав преценява, че в случая изплатеното на адв. Т. адвокатско възнаграждение безспорно кореспондира с разумния и обичаен размер за вида и обема на оказаната адвокатска защита. Същото безспорно е дължимо, както и е обосновано по основание и размер, т.к. съгласно чл.36, ал.1 ЗА, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд, а съгласно чл.8, ал.4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие пред административен орган възнаграждението се определя по реда на предходните алинеи. Независимо че тази разпоредба не е била в сила към периода на проведеното административно обжалване, същата следва да се съобрази като обективен ориентир при преценката, както за дължимост на възнаграждението, така и за съответствието на неговия размер с вида и обема на оказаната адвокатска защита. Освен това, както следва от разпоредбите на чл.41, ал.1 и ал.3 ДОПК, на административно и съдебно обжалване подлежат все действията по чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК, като директорът на ТД на НАП и съдът, имат еднакви правомощия – да отхвърлят жалбата или да я уважат, като разпоредят преустановяване на обжалваните действия – което предполага еднакъв по вид и обем адвокатска защита, както във фазата на административното, така и във фазата на съдебното обжалване, поради което е обосновано и справедливо, възнаграждението за извършената от адвоката работа в случая да се преценява в контекста на действащата към 2021г. разпоредба на чл.8, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г., която предвижда възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела (без значение дали основни или частни) без определен материален интерес, извън случаите по ал.2, в размер на 500,00лв. Именно в този размер е изплатеното на адв. Т. възнаграждение. Същият съответства изцяло на спецификата на казуса, на неговата фактическа и правна сложност, и поради това се явява разумния и обичаен размер за вида и обема на адвокатска защита.

Следва да се съобрази и че макар доказателствата за сторените в производството по административно обжалване разноски да са приложени по ч.адм.д. № 1875/2001г., видно от представения списък на разноските по чл.80 ГПК, същите не са претендирани в производството по съдебно обжалване. С Определение № 2137/26.08.2021г. по ч.адм.д. № 1875/2021г. Административен съд – Варна е присъдил на „ИЗТОК ИНВЕСТ 3000“ ЕООД разноски за адвокатско възнаграждение само за съдебното обжалване – съгласно фактура № 40/17.08.2021г. и разписка към нея от същата дата, т.е. разноските, претендирани в настоящото производство като вреди, не са присъдени в производството по съдебно обжалване на действията.

Следователно обосновано може да се приеме, че са налице всички предпоставки за търсене на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл.1, ал.1 ЗОДОВ, а именно: 1/ незаконосъобразни действия на административен орган – органи по приходите, които в случая са отменени по съответния ред – с влязло в сила съдебно определение; 2/ вреда от тези незаконосъобразни действия – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с обжалване на действията по административен ред.

Налице е и третата предпоставка за уважаване на иска, а именно: наличието на причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт и настъпилия вредоносен резултат, като наведените в тази връзка възражения на ответника се преценяват от съда като неоснователни.

Съгласно чл.4, ал.1 ЗОДОВ, на обезщетяване по реда на този закон подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

В мотивите на Тълкувателно решение № 1/15.03.2017г. по тълк. дело № 2/2016г. на ВАС, е изяснен въпроса какво е съдържанието на употребените в чл.4 ЗОДОВ понятия – пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията „пряка и непосредствена последица“ са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите.

В този контекст, безспорно платеното възнаграждение за оказаната адвокатска помощ при административното обжалване е пряка и непосредствена последица от извършените незаконосъобразни действия на органите по приходите по чл.40, ал.1 ДОПК, тъй като обжалването на тези действия е законово регламентирано по чл.41, ал.1 ДОПК и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. Освен това, както следва от разпоредбата на чл.41, ал.3 ДОПК, обжалването по административен ред е задължително и неуспешното му провеждане е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството по съдебно обжалване на действията. Неразделната взаимовръзка между действията на органите по приходите, обективирани в Протокол № 0048434/27.07.2021г. с потърсената от ищеца адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като се намират в отношение на обуславяща причина и следствие - дружеството не би потърсило адвокатска помощ, ако срещу него не са извършени действия, увреждащи неговите законни права и интереси. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл.56 от КРБ и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Действително тази защита по закон е задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за гражданите и юридическите лица би било много трудно, граничещо с невъзможното да се справят със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с извършените от органите по приходите действия по обезпечаване на доказателства, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование – юрисконсулти (Решение на ВАС № 6511/17.05.2018г. по адм.д. № 6833/2017г., Решение на ВАС № 2339/19.02.2021г. по адм.д. № 8833/2020г., Решение на ВАС № 1233/06.02.2023г. по адм.д. № 6144/2022г.)

По претенциите за лихви върху претендираното обезщетение:

Съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД, приложим съгласно § 1 ДР ЗОДОВ, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет – чл.86, ал.2 ЗЗД. Съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана. Задължението по чл.86 ЗЗД във вр. чл.84, ал.3 ЗЗД има акцесорен характер и е обусловено от наличието на главно задължение, каквото в случая безспорно е налице.

В случая ищецът претендира присъждане на мораторна (закъснителна) лихва в размер на 254,80лв., за настъпване на чиято изискуемост, след отмяната на незаконосъобразните действия, покана не е необходима – чл.84, ал.3 ЗЗД, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Съгласно т.4 от ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, при незаконни действия на административните органи, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е от момента на преустановяването им. В случая незаконосъобразните действия са преустановени на 28.07.2021г., когато стоката е разтоварена в [населено място] и ТСК (пломба) е свалено от органите по приходите, от който момент законната лихва е дължима до окончателното заплащане на сумата.

Съгласно чл.125 ГПК, искът се счита за предявен с постъпването на исковата молба в съда, а в случая това е датата 26.09.2025г.

В мотивите на Постановление № 2/21.XII.1981г. на Пленум на ВС, изрично е отбелязано, че лихвата върху обезщетенията за непозволено увреждане се погасява с тригодишна давност, съгласно чл.111, буква „в“ ЗЗД, която разпоредба в случая е приложима по силата на препращането в § 1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените в този закон случаи към разпоредбите на гражданските закони. Давността тече за всеки ден на забавата (в случая без да е необходима покана). С предявяването на иска давността се прекъсва и не тече, докато трае исковото производство – чл.116, буква „б“ и чл.115, буква „ж“ ЗЗД (Решение на ВАС № 7950/18.07.2023г. по адм.д. № 2120/2023г., Решение на ВАС № 7228/29.06.2023г. на ВАС по адм.д. № 2119/2023г.). До погасяване на основното задължение то е лихвоносно, затова трите години, обхванати от давностния срок се броят назад, считано от предявяване на вземането – в случая от 26.09.2025г. Така, по отношение на лихвата за периода 28.07.2021г. до 25.09.2022г. тригодишната давност се явява изтекла.

Независимо от това, искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е основателен за целия претендиран период от 28.07.2021г. до 23.09.2025г. – датата на изготвяне на исковата молба (съгласно уточненията в с.з), т.к. съгласно чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно, а само след възражение на длъжника до съответния орган – в случая пред съда, че задължението му е погасено по давност. В случая такова възражение за изтекла тригодишна давност не е направено от ответника нито с отговора на исковата молба в съответствие с чл.131, ал.1, т.3 ГПК, вр. чл.144 АПК, нито в писмените бележки, нито в друг момент до приключване на делото пред настоящата инстанция (Решение на ВАС № 5609/08.05.2024г. по адм.д. № 7505/2023г., Решение на ВАС № 10896/28.10.2021г. по адм.д. № 4972/2021г., Решение на ВАС № 2076/24.02.2023г. по адм.д. № 7613/2022г.).

В с.з. адв.Т. уточнява периода, за който претендира закъснителна лихва – от 28.07.2021г. до 23.09.2025г. (датата на изготвяне на исковата молба).Ответника не се е противопоставил на размера на изчислената лихва, както и на становището за липса на претенция за лихва за периода от 24.09.2025г. до датата на завеждане на исковата молба. Съгласно лихвен лист претендирата за периода лихва възлиза на 254.80 лв.

По изложените съображения следва да се уважат претенциите на ищеца за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 500,00лв., мораторна лихва за забава, в размер на 254,80лв., както и за заплащане на законната лихва от датата на завеждане на исковата молба, до окончателното изплащане.

Следва да се уважи и претенцията за присъждане на разноски, които съгласно представения списък по чл.80 ГПК /л.74/, се претендират общо в размер на 505,00лв., от които 25,00лв. за държавна такса и 480,00лв. адвокатско възнаграждение с ДДС. Адвокатското възнаграждение е определено в минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа и е изплатено изцяло по банков път, видно от фактура № 99/24.10.2025г. и платежно нареждане от същата дата /л.75-76/, като съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004г., начисленият ДДС се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Варненският административен съд, двадесет и втори състав

 

РЕШИ:

 

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите, [ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на „ИЗТОК ИНВЕСТ 3000“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя М. Р. Д., сумата от 500,00лв. (петстотин лева) - обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, от незаконосъобразни действия по чл.40, ал.1 и 2 ДОПК, съгласно Протокол № 0048434/27.07.2021г. на органи по приходите в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, отменени с влязло в сила Определение № 2137/26.08.2021г. по ч.адм.д. № 1875/2021г. на Административен съд – Варна, сумата от 254,80лв. (двеста и петдесет и четири лева и осемдесет стотинки) – мораторна лихва върху посочената главница за периода от 28.07.2021г. до 23.09.2025г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 26.09.2025г., до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите, да заплати на „ИЗТОК ИНВЕСТ 3000“ ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя М. Р. Д., деловодни разноски за производството в размер на 505,00лв. (петстотин и пет лева).

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.