№ 803
гр. Варна, 17.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело
№ 20253100501119 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
1. Въззивна жалба на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.София р-н Лозенец, ул. Д. Хаджикоцев 52-
54, чрез юрк К. З. срещу Решение № 320/29.01.2025г., пост. по гр.д. №
7471/2024г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, в която е прието за установено в
отношенията между страните Б. И. Б., ЕГН ********** и „ТИ БИ АЙ БАНК“
ЕАД, ЕИК *********, че сключеният между тях Договор за потребителски
кредит № **************г. е недействителен, на основание чл. 22 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, както и в частта, в която „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД ЕИК
********* е осъдена да заплати на Б. И. Б. ЕГН ********** 1076.17лв.,
представляваща дадена без равно основание сума по сключения между
страните договор за потребителски кредит № **************г., на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, и
2. Частна въззивна жалба на Б. И. Б. ЕГН **********, чрез
пълномощник адв. Д. Г., срещу Определение № 4720/08.04.2025г.,
постановено по гр.д. № 7471/2024г. по описа на ВРС, постановено по реда на
чл. 248 от ГПК, и с което е изменено на основание чл.248, ал.1, предл.2 от
ГПК решение №320/29.01.2025г., постановено по гр.д. № 7471/2024г. по описа
на ВРС, XLVI състав, в частта му за разноските като „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД
ЕИК ********* е осъдено да заплати на адв. Д. Г., член на АК – Ловеч, личен
номер **********, сумата 1000 лв., представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за оказаната правна защита и съдействие в полза на ищцата Б.
1
И. Б. ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Във въззивната жалба на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД ЕИК ********* се
излага, че решението на ВРС в обжалваната част е неправилно и
необосновано. Оспорва се извода на съда за недействителност на процесния
договор на осн. чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, като се настоява, че
застрахователната премия не е разход по кредита, който следва да бъде
включен в ГПР, като по арг. от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК тя би могла да бъде такъв
само ако сключването на договора за застрахователна услуга е задължително
условия за получаването на кредита. Сочи се, че съдът не е обсъдил
изложените от банката аргументи за характера на застрахователната премия,
като въззивникът настоява, че застраховката като допълнителна услуга
представлява отделно договорно отношение, а финансовата характеристика на
застрахователната премия е цената на предоставената застрахователна услуга.
Позовава се на изрично подписаното от страна на кредитополучателя съгласие
да бъде сключена застраховка, като банката е включила в договора за кредит
застрахователната премия, като е определила общ размер на кредитното
задължение, възникнало за ищцата. Позовава се на чл.10 от договора,
регламентиращ правото на отказ на кредитополучателя от застраховката, като
при това действие условията по кредита биха останали непроменени – размер
на лихва и ГПР.
Настоява се за отмяна на първоинстанционното решение в обжалвана
част с отхвърляне на исковете в цялост и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна чрез пълномощник
депозира писмен отговор, като развива доводи за неоснователност на
въззивната жалба. Моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт и
присъждане на сторените във въззивната инстанция съдебно-деловодни
разноски.
Частният жалбоподател Б. И. Б. ЕГН ********** оспорва изводите на
исковия съд като сочи, че НМВАВ е изменена в Наредба за възнагражденията
за адвокатска работа, обн. ДВ на 18.02.2925г. и соченото Решение на СЕС по
дело С-438/22, сочещо към НМВАВ е вече неотносимо. Счита за
неоснователно намаляването още веднъж на възнаграждението без
съществена аргументация, различна от тази, въведена в решението.
В указания срок ответникът по частната жалба подава писмен отговор, с
който намира жалбата за неоснователна и моли същата да бъде оставена без
уважение.
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, като взема предвид оплакванията
по въззивната жалба, както и събраните по делото доказателства намира за
установено следното:
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена
е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК
са: да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното
в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението при съобразяване принципа за ограничен
въззив.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
2
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
поради което е валидно.
СЪДЪТ, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, намира жалбата за неоснователна, като приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Безспорно е установено в хода на исковото производство, а и видно от
представените по делото доказателства, е че между страните е сключен
Договор за кредит №7200312096886 от 22.03.2024г по силата, на който
ответникът предоставил на ищцата потребителски кредит в общ размер на
14 979.40 лева, със срок на издължаване до 05.04.2029г., чрез 60 месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 383.42 лв. Според чл.7 от договора
размера на главницата се формира от отпусната в заем сума от 10 000лв. и
застрахователна премия по застраховка Bank Живот Агент в размер на
4 979.40 лв. В договора е визирано, че стойността на кредита, отпуснат за
покупка на застраховка (включване в застрахователна програма), ще бъде
платен директно на застрахователния агент, а размерът на премията е разделен
на равен брой вноски и е част от месечната погасителна вноска. Съгласно
чл.10 от договора годишният процент на разходите /ГПР/ е изчислен съгласно
нормативните изисквания и допускания като същият възлиза на 19.97 %.
Установява се, че ищцата е включена в застрахователни програми
„Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ на кредитополучателите по
потребителски кредити, предоставени от “ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД и
Допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, предоставена
от Mediaguide International, съобразно представената декларация и
застрахователен сертификат. При сключването на договора за застраховка,
ответникът е действал в качеството си на застрахователен агент, а
застраховател е Cardif Assurances VIE SA, Франция. В тази връзка в чл. 7.1 от
договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата от
потребителя застрахователна премия е 4 979.40 лева.
В чл. 7.2.2 от договора за кредит е предвидено, че в случаите, когато
потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се
присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от
кредитора при условията на чл. 19, частта от кредита, представляваща
дължимата за конкретната застраховка, се превежда директно по банковата
сметка на съответния застраховател, за което потребителят дава изричното си
нареждане с подписването на договора. Съгласно чл. 19 от договора за кредит,
при сключването на този договор потребителят не е длъжен да сключва
застраховка, а по свое желание и собствено усмотрение потребителят може да
сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от кредитора, в качеството му на
застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за
сключването на договора.
По делото не е налице спор, а и от видно от представеното преводно
нареждане се установява, че задълженията по кредита са предсрочно погасени
от ищцата, като същата е заплатила на ответника сумата в общ размер на
15 200.56 лв.
Не е спорно, а и от представените пред първоинстанционния съд
доказателства се установява, че ответното дружество е върнало част от
платената от ищцата застрахователна премия в размер на 4 124.39 лв.
3
За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за което
не са налице данни да е действало като професионалист, то
кредитополучателят се явява потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП и чл.
9, ал. 3 от ЗПК, при което процесният договор за кредит попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит и общата императивна
потребителска закрила. Наред с това договорът е сключен от търговско
дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята
професионална и търговска дейност, като приложението на ЗПК е признато и
от кредитора с представянето на длъжника на преддоговорна информация.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредита,
включително застрахователни премии, в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.
Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР,
въззивният състав приема, че са застрахователните премии. По своята
същност застрахователните премии представляват разход, свързан с кредита,
доколкото са уговорени с цел да се обезпечат вземанията на банката по
процесния договор за кредит и следва да се включат в ГПР, ако са условие за
получаване на кредита.
Действително в чл. 19 от договора за кредит и в декларация към него е
регламентирана възможност кредитополучателят да се възползва, при
желание от негова страна, от застраховките, предлагани от кредитора, които
не са условие за сключване на договора. Тази клауза настоящия състав приема,
че е поставена от банката с цел да се заобиколят изискванията на чл. 19, ал. 4
ЗПК без възможност от кредитополучателя действително да влияе на същата
и без да има реален избор дали да сключи застраховките или не. В чл. 7 от
договора е посочено, че условие за усвояване на кредита е заплащането на
застрахователните премии в полза на банката като кредит, тоест, за да се
усвои кредита е необходимо размера на същия да се увеличи със
застрахователните вноски, които следва да се заплащат по договора за кредит.
Наред с това застраховката е сключена и в полза на кредитора, който
представлява застрахователя по договора за застраховка, което допълнително
обосновава извод, че тя е условие наложено от кредитора за сключване на
договора, а не избрано свободно от потребителя.
С оглед даденото разрешение, съдът приема, че посоченият в договора
ГПР не отговаря на действителния такъв, доколкото с включването на
застрахователните премии размерът на така посоченият ГПР би бил в пъти над
допустимия по закон, предвид размера на застрахователната премия, който е
почти 50 % от размера на кредита, а именно 4 979,40 лв.
С оглед изложеното като не са включени застрахователните премии в
4
размера на ГПР е налице противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът за
кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. В
този изричен смисъл е Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. №
578/2022, III ГО на ВКС.
Същевременно настоящият състав намира, че уговорката в чл. 7.1. от
процесния договор е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна, тъй като с нея се цели и се постига скрито оскъпяване на
кредита и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя в
противоречие с добрите нрави. Застрахователните премии са винаги разход по
кредита – без значение задължителен или не, а не главница. Главницата по
кредита е само чистата негова стойност – предоставените заемни средства.
Клаузите от процесния договор, свързани със застраховката оскъпяват сумата,
нужна от потребителя с почти 50 %, а срокът на договора е относително
кратък. Съдът приема, че подобна клауза, трудно би се приела като
равноправна (действителна), без наличие на изрично допълнително съгласие
от страна на потребителя и/или установяване от страна на финансовата
институция на индивидуално договаряне, което да обясни практически
интерес от нея. При нужда самият потребител би застраховал кредита си при
определен от него застраховател, без това да се контролира от банката.
Вероятно оскъпяването на сделката в тази ситуация би било минимално.
Във връзка с гореизложеното, въззивният състав намира, че
съдържанието на процесния договор за кредит по отношение на изпълнението
на задължението за оповестяване по разбираем начин на ГПР, не покрива
изискуемо такова по чл.19, ал. 1-3 от ЗПК. Ето защо и на основание чл.19, ал.
4 от ЗПК процесният договор се явява недействителен, респективно
потребителя на дължи погасяване на стойността на застрахователната премия.
В т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024г., по дело С-
714/22. е прието, че чл. 10, параграф 2, буква ж) и чл. 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
чл. 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница.
По изложените съображения, както и установените в исковото
производство плащания, се налага извода за наличие на основание за
дължимост на процесната сума. Като основателни и доказани исковете следва
да бъдат уважени. Въззивният съд потвърждава обжалваното в съответната
част решение.
По частна въззивна жалба с вх. № 34813/16.04.2025г. на Б. И. Б. срещу
Определение № 4720/08.04.2025г., постановено по гр.д. № 7471/2024 г. по
описа на ВРС, XLVI състав :
Видно от мотивите на обжалвания акт съдът подробно е обсъдил
дължимите по производството разноски, като е разгледал и направеното
възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съобразил е и Решение на
Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, като предвид
обвързващия му националните съдилища характер, е приел, че предвиденото с
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
минимуми, не следва да се прилага. Ползвал е посочените в наредбата
размери на адвокатските възнаграждения единствено като ориентир при
5
определяне на възнаграждението от съда при своевременно релевирано
възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, като е отдал значение на
вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото /каето е в унисон с
приетите постановки, съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. №
1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I ТО/.
Настоящият състав намира, че при съобразяване с вида и характера на
предявените искове, цената на същите, ангажирания в производството
доказателствен материал и проведените две открити съдебни заседания, в
които процесуалният представител на ищцата не се е явил лично, а е
депозирал нарочни молба по хода на делото, следва да приеме, че
справедливото възнаграждение за осъществената в полза на ищцата правна
защита се съизмерява със сумата 1000 лв., която следва да бъде присъдена в
полза на адв. Д. Г., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. При инициирано
производство по чл. 248 от ГПК съдът е длъжен да се произнесе по искането
на страната за изменение на решението в частта на разноските, като прецени
неговата основателност, вкл. като преразгледа и оцени повторно данните по
делото съобразно критериите, посочени по-горе. По изложените съображения
частната жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното определение като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено.
По разноските в настоящото производство:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата
страна има право на разноски, като в настоящия случай се претендира
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на осн.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, за което е представен и договор за правна помощ.
Като се позовава на съдебната практика, установена с решение С-438/22 г. на
СЕС и при отчитане на обема и сложността на извършените от пълномощника
на въззиваемата страна, съдът счита, че сумата от 200 лева е достатъчна, за да
овъзмезди извършената работа.
Мотивиран от изложеното, съдебният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 320/29.01.2025г., пост. по гр.д. №
7471/2024г. по описа на ВРС, В ЧАСТТА, в която е прието за установено в
отношенията между страните Б. И. Б., ЕГН ********** и „ТИ БИ АЙ БАНК“
ЕАД, ЕИК *********, че сключеният между тях Договор за потребителски
кредит № **************г. е недействителен, на основание чл. 22 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, както и в частта, в която „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД ЕИК
********* е осъдена да заплати на Б. И. Б. ЕГН ********** 1076.17лв.,
представляваща дадена без правно основание сума по сключения между
страните договор за потребителски кредит № **************г., на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 4720/08.04.2025г., постановено по
гр.д. № 7471/2024г. по описа на ВРС, постановено по реда на чл. 248 от ГПК.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на адв.
Д. Д. Г., член на АК – Ловеч, личен номер **********, сумата от 200 лева,
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ в
6
производството пред въззвивната инстанция, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7