№ 1157
гр. Варна , 02.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на девети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20213100501000 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 289591/16.12.2020 г., депозирана от
АЛ. П. АТ. с ЕГН **********, от гр. Варна, ул. „Хр.См. , чрез адвокат С.Р.,
срещу Решение № 261420/26.11.2020г., постановено по гр. д. № 14182 по
описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 47 съдебен състав, с което е отхвърлен
предявеният от него срещу М.В. Х. с ЕГН **********, с адрес: град Варна,
ул. „П.Алп.***, иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240
от ЗЗД, с който се иска да се приеме за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 900 лева,
представляваща неплатени заемни вноски за периода от м. юни до м. май
2019 г. по договор за заем от 17.02.2017 г. с нотариална заверка на подписите,
ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК
по ч.гр.д. № 10233/2019 г. по описа на Районен съд – град Варна, и с което
ищецът е ОСЪДЕН да заплати на М. В. ХР. с ЕГН **********, сумата от 5
100 лева, представляваща получена без основание сума на 29.12.2017 г. ведно
със законната лихва върху същата, считано от датата на подаване на
насрещната искова молба в съда – 28.10.2019 г. до окончателното изплащане
на задължението.
Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното първоинстанционно решение
1
е неправилно поради необоснованост и нарушения на материалния закон и на
съществени съдопроизводствени правила.
Въззивникът счита, че съдът неправилно не е ценил представените по делото
разписки, едната от 14.10.2017г., а другата без дата, от които се установява
признание на вземането му към М.Х., като по този начин необсъждайки
всички доказателства в тяхната съвкупност, е допуснал съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на
решението.
Предвид това, въззивникът поддържа тезата си, развита в исковата молба,
както и в отговора на насрещната искова молба, с който е представил
въпросните разписки, едната от 14.10.2017г., а другата от 29.12.2017г., че от
тях се установява, че М.Х. признава наличието и на четвърти договор за заем,
по силата на който тя дължи на АЛ. П. АТ. сума в размер на 8000 лева.
Намира за неправилно, че първоинстанционният съд не кредитирал тези
разписки, като още в отговора на насрещната искова молба е посочил, че тези
разписки изхождат от насрещната страна по делото, а именно М. В. ХР..
Почеркът е неин и за двете разписки, подписът под разписката от 14.10.2017г.
е на М. В. ХР.. Сочи, че видно от протокол от първото по делото открито
съдебно заседание PC - Варна е приел и приложил като писмени
доказателствени средства по делото представените с отговора на насрещната
искова молба заверени преписи от документи, а именно: разписка от М. В.
ХР. от 14.10.2017г.; разписка от М. В. ХР. от 29.12.2017г. Предвид така
приетите писмени доказателства, въззивникът намира, че насрещната страна е
можела да оспори документите най-късно в провелото се по делото съдебно
заседание от 17.07.2020г., но това не е било сторено, като това е направено
едва с депозираните по делото писмени бележки, десет дни след последното
заседание по делото.
А.А. намира, че представените разписки сочат недвусмислено за заемни
правоотношения между АЛ. П. АТ., като заемодател и М. В. ХР., като
заемател, за обща сума от 32 000 лева, а не на 24 000 лева, както неправилно е
приел РС Варна. Твърди, че същите представляват извънсъдебно признание
на факти на страна по делото, които съдът следва да прецени с оглед на
всички останали доказателства и обстоятелства по делото. Намира, че
фактите, които се установяват от разписките се подкрепят и от показанията на
свидетеля А.П. А., които съдът неправилно не е кредитирал.
Въззивникът счита, че е неправилен извода на съда, че разписката от
29.12.2017г. не следва изобщо да се подлага на доказателствен анализ,
предвид лисата на подпис в същата. Напротив, след като посочената разписка
изхожда от М. В. ХР., със същата разписка на 29.12.2017г. тя признава, че
дължи на АЛ. П. АТ. сумата в размер 5100 лева, които и превежда на ищеца
А. по банков път същия ден - 29.12.2017г. Предвид това счита за безспорно,
че тази разписка представлява признание за дълг, което следва да се цени от
2
съда. Обстоятелството, че същата не е подписана е ирелевантно по случая,
доколкото същата е снимана с телефона на М.Х. и изпратена на телефона на
А.А., което означава, че същата е подписана с обикновен електронен подпис.
Предвид изложеното, въззивникът моли обжалваното съдебно решение да
бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което да бъде
уважен предявения от него иск срещу М.Х., както и да бъде отхвърлен
насрещния иск срещу него. Претендира и сторените разноски пред двете
съдебни инстанции.
В представения по делото отговор на въззивната жалба, въззиваемата
възразява срещу същата, като моли да бъде потвърдено атакуваното съдебно
решение. Счита, че същото е правилно и обосновано, постановено в
съответствие с материалноправните и процесуалноправните норми. Намира,
че от съвкупния анализ на доказателствата по делото безспорно се е
установило, че между страните има сключени три договора за заем –
съответно от 14.02.2017г., от 15.02.2017г. и от 17.02.2017г. като общата
дължима сума по тях възлиза на сумата от 24 000 лв. Твърди, че недоказани
са останали твърденията на насрещната страна за наличието и на четвърти
устен договор между страните, по който въззиваемата да дължи сума в размер
на 8 000 лв. Сочи, че единствените документи, които удостоверяват
получената от нея сума са трите договора за заем с нотариална заверка на
подписите, като други документи или договори между страните няма.
Поддържа твърдението си, че е погасила задължението си по горепосочените
три договора в цялост, за което е представила платежни нареждания и
собственоръчно подписана разписка от насрещната страна, удостоверяващи
погасяването на сума в размер на 24 000 лв. Моли да не бъдат кредитирани
двете разписки от 14.10.2017г. и от 29.12.2017г., предвид обстоятелството, че
не е ясно от кого изхождат същите. В тази връзка сочи, че в писмените си
бележки пред първоинстанционния съд не е оспорила разписките, а е
направила анализ на събрания по делото доказателствен материал.
Поддържа твърденията си от първа инстанция, че в следствие на
психологически натиск, многобройни телефонни обаждания и съобщения от
страна на въззивника, с твърдения, че му дължи пари, на 29.12.2017г. е
превела по банковата сметка на А.А. сумата от 5 100 лв., без да има основание
за това плащане.
Предвид всичко изложено, въззиваемата моли съдебното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира и сторените пред
настоящата инстанция разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован,
чрез процесуалния си представител адвокат Р. поддържа въззивната жалба,
моли за уважаването и присъждане на сторените разноски в хода на
производството. По отношение на главния иск сочи, че в производството по
3
делото не са събрани доказателства претендираната сума от 2900 лв. да е
платена, а такова доказване е следва да бъде проведено от ответната страна.
Що се касае до насрещния иск, адвокат Р. сочи, че същият е неоснователен,
доколкото видно от самото платежно нареждане от 29.12.2017г., М.Х.
изрично е посочила основание за плащането, поради което и не следва да се
приеме, че сумата е дадена без основание. Твърди, че е житейски неоправдано
и нелогично, сума платена през 2017г. да бъде претендирана за връщане две
години по-късно, едва при завеждане на иска срещу ответницата. Намира, че
неправилно съдът не е обсъдил и не е кредитирал част от приетите по делото
доказателства, от които се установява наличието и на четвърти договор за
заем, за сумата от 8000 лв.
Въззиваемият, чрез процесуалния си представител адвокат Рахнев, моли съда
да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди атакувания съдебен
акт. Моли за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази
следното:
Производството по делото е образувано по предявен установителен иск с
правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД от АЛ. П. АТ.
срещу М. В. ХР., с искане за приемане за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 900 лева,
представляваща неплатени заемни вноски за периода от м. юни 2018 г. до м.
май 2019 г. по договор за заем от 17.02.2017 г. с нотариална заверка на
подписите, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 01.07.2019 г. до окончателното изплащане
на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 10233/2019
г. по описа на ВРС.
В производството по делото е предявен и насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД от М. В. ХР. срещу АЛ. П. АТ., с искане да се
осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 5 100 лева – получена от АЛ.
П. АТ. на 29.12.2017 г. без основание, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на насрещния иск – 28.10.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба ищецът АЛ. П. АТ. твърди, че между него /в качеството на
заемодател/ и ответницата М. В. ХР. /в качеството на заемател/ са сключени
4
три нотариално заверени договора за заем, всички на стойност от по 8000
лева, както следва: от 14.02.2017 г., от 15.02.2017г. и от 17.02.2017 г.
Поддържа, че отделно от тях между страните е сключен и устен договор за
заем, по който ответницата се издължила напълно. Заявява, че по описаните
три писмени договора ответницата е извършвала вноски /последната от които
от 29.12.2017 г./, но не е погасила напълно задълженията си. Излага, че
съгласно чл. 2, ал. 2 от договора за заем от 17.02.2017 г. заетата сума следвало
да бъде върната на 32 равни месечни вноски в размер от по 250 лева всяка,
дължими на 15-то число от месеца. Твърди, че М. В. ХР. само частично е
заплатила дължимата вноска за м. юни 2018 г. /дължимият остатък е 150 лева/
и не е заплатила дължимите вноски за периода от м. юли 2018 г. до м. май
2019 г., като общият размер на задължението ѝ за този период възлиза на 2900
лева. Обосновава правния си интерес от предявения иск с твърдения, че в
негова полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 10233/2019 г. по описа на
ВРС за процесната сума, срещу която в срок е постъпило възражение от
ответницата. Моли за уважаване на исковата претенция и присъждане на
сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответницата е депозирала писмен отговор, в който
оспорва предявения иск. Заявява, че между нея и ищеца е сключен само един
договор за заем и заемната сума е предоставена наведнъж, като другите два
писмени договора са подписани с цел заобикаляне на закона. В условията на
евентуалност поддържа, че се е издължила напълно по трите договора за заем,
описани в исковата молба. Оспорва наличието на облигационно отношение
между страните по друг, устен или писмен, договор за заем. Сочи, че по
настояване на ищеца през м. февруари 2017 г. били подписани трите писмени
договора за заем. По посочените договори превеждала по-големи суми от
уговореното и се издължила напълно предсрочно.
Ответницата твърди, че в края на м. декември 2017 г. ищецът започнал да
натяква, че му дължи пари, поради което на 29.12.2017 г. Х. превела по
банковата му сметка сумата от 5100 лева. При извършване на превода
предоставила на банковата служителка една от предходните вносни бележки,
за да препише данните на ищеца.
5
Ответницата е предявила насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 5100 лева – получена от АЛ. П. АТ. на 29.12.2017 г. без
основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на насрещния иск – 28.10.2019 г. до окончателното изплащане на
задължението. Претендира присъждането и на сторените разноски.
На ответната страна по насрещния иск – АЛ. П. АТ., е изпратен препис от
насрещната искова молба, като в дадения едномесечен срок същият депозира
писмен отговор, в който оспорва насрещния иск. Излага, че наред с описаните
в исковата молба писмени договори за заем на 17.02.2017 г. между него и
ответницата бил сключен устен договор за заем, по силата на който
предоставил сумата от 8000 лева. Последната следвало да бъде върната в срок
до края на месец май 2017 г. А. поддържа, че към общо заетата сума в размер
на 32 000 лева Х. добавила свои средства и закупила лек автомобил „Ланд
Роувър Рейндж Роувър Ивоук“ с рег. № ********, с номер на рамата
***********. А. поддържа, че били сключени четири договора за заем поради
законодателното ограничение за извършването на плащания в брой. Само
единият договор бил сключен в устна форма с цел спестяване на нотариални
такси. Поддържа, че извършените от Х. плащания са извършвани за
погасяване на тези четири договора за заем, поради което и всички
превеждани суми са кратни на 4. Поддържа, че претендираната от
ответницата сума в размер на 5100 лева е внесена за погасяване задълженията
по сключените договори за заем, като дължимият незаплатен остатък
възлиза на 2900 лева. Заявява, че е настъпила предсрочна изискуемост на
задълженията на Х. по сключените писмени договори за наем на основание
чл. 4, ал. 2 от същите.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид,
събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и
поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически положения:
От нотариално заверени Договори за заем от 14.02.2017 г., 15.02.2017 г. и
17.02.2017 г., сключени между АЛ. П. АТ. - заемодател и М.В. Х. –
заемополучател, се установява, че на всяка от датите 14.02.2017 г., 15.02.2017
6
г. и 17.02.2017 г., А.А. е предоставил в заем на М.Хр. сума в размер на 8 000
лв. Трите договора за заем са с идентично съдържание, като от тях се
установява, че служат за разписка относно предоставената заемна сума. В чл.
2 от същите е отразено, че заемната сума следва да се върне в срок до 32
месеца, считано от деня на подписването им като връщането се извърши на 32
равни месечни вноски в размер на по 250 лева всяка, дължими на 15-то число
от месеца като падежът на първата е 28.02.2017 г. И в трите договора е
предвидено, че плащането на сумата ще се извършва по избор на длъжника –
в брой или по банков път по банковата сметка на заемодателя с посочено
основание – погасяване на заем по договор от 14.02.2017 г.
Приети са шест броя платежни нареждания, от които се установява, че М.Х. е
превела по сметка на А.А. сума в общ размер на 9 000 лв., в периода от
15.03.2017г. до 08.12.2017г., като основание за преводите, което
наредителката е посочила е било „вноска по договор за заем от 14.02.2017г.“.
От разписка от 24.12.2017г. се установява, че М.Х. е предала на А.А. сумата
от 15 000 лв., които се прихващат от задължението ѝ.
От платежно нареждане от 29.12.2017 г., издадено от Банка „ДСК“ ЕАД се
установява, че М.В. Х. е превела по сметката на АЛ. П. АТ. сумата от 5 100
лв. Като основание за плащането е посочено „задължение по договор от
14.02.2017“.
От покана за доброволно изпълнение се установява, че въз основа на
издадените по реда на чл. 417 ГПК заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист, АЛ. П. АТ. е образувал изпълнително дело №
20198950401309 г. по описа на ЧСИ Л.Ст. срещу М.В. Х., както и че по
същото освен запор върху банковите й сметки е насрочен опис на движими
вещи в дома й на 29.08.2019 г. Вземането, за което е образувано делото е за
главница в размер на 2900 лв., дължима по договор за заем от 17.02.2017г.
От протокол за опис на движими вещи от 18.09.2019г., се установява, че ЧСИ
Ст. е описал собствения на длъжника Х. лек автомобил Фолксваген Таурег,
като същият е бил предаден за пазене на взискателя А.А..
С изрична молба от 19.09.2019 г. М.Х. е поискала от ЧСИ Ст. да приключи
делото, като вдигне наложените запори на имуществото , както и да върне в
7
нейно владение отнетото МПС. Към молбата е приложена и вносна бележка
за заплатена по сметка на ЧСИ Л. Ст. сума в размер на 4 751,41 лв., с
основание на плащането „ИД 20198950401309“. В молбата си до ЧСИ, М.Х.
изрично е посочила, че не признава дълга, но погасява същия.
По делото е приета и приложена снимка на бележка от 14.10.2017 г.
озаглавена „Ал. 14.10.2017“, в която е посочен остатък на дълг 11 000 лева,
1300 лева (детска стая), 500 лева – акт от защита на потребителите от
07.08.2017г. и 1000 лева НАП. Върху бележката е положен печат на
дружество „ДАНИ БЕЙБЕ 08“ ЕООД и подпис.
Приета е и снимка на втора бележка, озаглавена „Ал.“, в която е посочено:
„Остатък 8 000 лв.“ „1300 лв. детска стая“, „500 (глоба КЗП)“, 1000 лв.
(НАП)“, „100 лв. (пожарна)“, след което е посочено под черта „5100 лв. до 12
месец 2017г.“ Така посочената бележка не е подписана.
По делото са събрани гласни доказателства, като за всяка от страните е
допуснат по един свидетел в режим на водене.
В показанията си свидетелят А.П. А. – брат на ищеца, сочи, че А.А. и М.Х. са
имали намерение да закупят лек автомобил. След разглеждане на много обяви
са се спрели на един в Шумен като брат му изтеглил заем в размер на 22 800
лева от банката. Още 2000 лева получил в заем от него. Твърди, че М. дала
15 000 лева, като общо за колата заплатили 49 000 лева. От тези пари 34 000
лева са дадени от брат му, който получил при покупката и 7000 лева,
представляващи цена на стария му автомобил, който продал в автокъщата, от
която закупили новата кола. Свидетелят сочи, че след като отношенията на
страните по делото се развалили, двамата се разбрали колата да остане за М.,
като тя върне парите, които брат му бил дал за него. За връщането на тези
пари подписали три договора пред нотариус, но не знае защо не са подписали
и четвъртия. Общо се били разбрали да върне 32 000 лева, тъй като си
поделили разходите за каско, разходи за регистрация и други във връзка с
придобиването на автомобила.
В показанията си свидетелката Т.Д.М., допусната до разпит по искане на
ответната страна, сочи, че М. е притежавала лек автомобил Нисан, който
продала през 2016 г., поради което започнала да си търси нов. Посочва, че Ал.
8
е намерил изгоден Роувър в Шумен за около 20 000 лева, но не знае точната
сума, тъй като М. до последно не я разбрала, тъй като е купена с фактура на
името на Ал. и след това е прехвърлена на М.. Свидетелката заявява, че знае
за сключени между тях договори за заем за сумата от 24 000 лева. Пояснява,
че до 2017 г. Ал. не е казвал на М., че тя му дължи сума за колата.
Свидетелката дори убеждавала Х. да не подписва договорите, но последната
заявила, че ще ги подпише с цел тормозът, упражняван от А., да престане.
Свидетелката уточнява, че през декември ответницата е внесла 5100 лева,
които не е знаела за какво внася, но го е направила с надеждата Ал. да я
остави на мира. Съветвала я да подаде жалби в полицията, но М. не го е
направила от страх.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд
е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на
допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като
съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
служебно следи за приложението на императивни правни норми. В
конкретния случай във въззивната жалба са изложени оплаквания, че съдът не
е обсъдил и не е кредитирал всички приети по делото доказателства, а именно
9
две разписки от 14.10.2017г. и от 29.12.2017г., приложени към отговора на
насрещната искова молба, както и свидетелски показания на Ат. А., като по
този начин е достигнал до неправилни изводи за неоснователност на
предявения от него иск, както и за уважаване на насрещния такъв.
По претенцията по чл. 240 от ЗЗД:
Ищецът е предявил иск с по реда на чл. 422 от ГПК с правно основание чл.
240 от ЗЗД. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствена тежест в
процеса, при претенция за дължимост на сума по договор за заем, ищецът
следва да докаже, че е предал заемната сума на ответника, а ответникът
следва да докаже, че е върнал същата. При конкретно наведените твърдения в
исковата молба, ищецът следва да установи в условията на пълно и главно
доказване, че между него и ответницата са сключени четири отделни
договора за заем, да докаже, че всеки от тях е за сума от 8 000 лв., да докаже,
че реално е предал тази сума, респективно да докаже размерът на претенцията
си от 2900 лв., представляваща непогасена сума по договор за заем от
17.02.2017г. При установяване на горното, ответницата е следвало да докаже,
че е погасила задължението си в срок.
От представените писмени доказателства се установява, че между страните са
били сключени три договора за заем с нотариална заверка на подписите.
Съгласно всеки от договорите, А.А. е дал в заем на М.Х. сумата от по 8 000
лв. Общото задължение на заемополучателката по тези договори е 24 000 лв.
Предвид това, спорно е останало единствено сключването на четвърти устен
договор за заем, респективно предаване на сумата от 8 000 лв. по него, както
и дали сумата по него е върната от заемополучателката.
Доколкото договорът за заем е реален и неформален, за сключване на същия
следва заемната сума да е действително предадена на заемополучателя. Ако
договорът не е сключен в писмена форма, доказването на същия може да бъде
проведено по правилата на ГПК. Съгласно нормата на чл. 163, ал. 1, т. 3 от
ГПК, не се допускат свидетелски показания за установяване на договори на
стойност, по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или
роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по
сватовство до втора степен включително. В конкретния случай договорът,
чието съществуване следва да докаже ищецът е за сума в размер от 8 000 лв.,
10
поради което и забраната за свидетелски показания следва да намери
приложение. По делото липсват твърдения и доказателства, от които да се
установява, че страните са съпрузи или роднини по права или съребрена
линия.
Предвид горното, възражението на въззивника, че съдът неправилно не е
кредитирал показанията на свидетеля Ат. А. е неоснователно. Дори
показанията на свидетелят да не бъдат ценени по смисъла на чл. 172 от ГПК,
същите са недопустими и не могат да бъдат кредитирани от съда, предвид
горепосочената процесуална забрана, предвидена в чл. 163, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Настоящият състав намира възражението на въззивника, че съдът неправилно
не е кредитирал приетите по делото разписки от 14.10.2017г. и от
29.12.2017г., за неоснователно, като доводите на съда са следните:
Разписките от 14.10.2017г. и от 29.12.2017г. действително са приети и
приложени към доказателствения материал по делото, като за същите не е
проведено производство по реда на чл. 192 от ГПК, по искане на ответната
страна. Това обаче не лишава съда от възможността да съобрази и прецени
същите, като ги анализира съвкупно с другите събраните по делото
доказателства. Нещо повече, съдът е длъжен да направи този анализ, съгласно
нормата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК. Именно това е сторил и РС Варна
при постановяване на съдебния си акт. Настоящият състав споделя извода на
съда, че от разписките по никакъв начин не може да се установи сключването
на четвърти договор за заем, който да бъде индивидуализиран чрез основните
характеристики на фактическия състав на заемното правоотношение, а
именно чрез дата, страни, размер на заемната сума, действително предаване
на същата, както и срок за връщането ѝ.
От разписка от 14.10.2017г. може да се установи единствено, че същата е
наименована „Ал.“, като в нея са посочени четири различни суми. Тези суми
не могат да бъдат отнесени към конкретно задължение по конкретен договор
за заем, доколкото същите не са индивидуализирани по никакъв начин – не е
посочено от кой и на кого се дължат, нито точно за какво. Също така, макар
под разписката да е поставен печат на търговско дружество, както и подпис
под печата, така наречената разписка няма посочен автор. Такъв не би могъл
и да се изведе само от факта, че снимката, на която е тази разписка е
11
получена от „М.“.
Разписката от 29.12.2017г., подобно на тази от 14.10.2017г. има съдържание,
което не може да бъде релевирано към конкретен договор, доколкото отново
посочените в нея суми са без надлежна индивидуализация, не е посочено
дължими ли са на автора на документа, или той ги дължи на някого. Тази
разписка също няма посочен автор, но за разлика от първата, тя дори няма и
подпис на издателя си. Предвид това, същата няма характеристиките на
разписка, нито може да бъде приета за писмено доказателства, от което да се
изведе признание за наличие на задължение на ответницата към ищеца.
От изложеното по-горе съдът намира, че между страните се установява
сключването на три отделни договора за заем, респективно от 14.02.2017 г.,
15.02.2017 г. и 17.02.2017 г., като общо дължимата по тях сума от
заемополучателката е в размер на 24 000 лв.
От останалите приети по делото писмени доказателства, в това число
платежни нареждания и писмена разписка (листи от 23 до 29) се установява,
че М.Х. е превела по сметка на ищеца сума от 9 000 лв., и е предала в брой
сума от 15 000 лв. Основанието за банковите преводи е било „договор за заем
от 14.02.2017г., а в разписката от 24.05.2017г. ищецът изрично е посочил, че
сумата се прихваща от общото задължение на Х.. От чл. 2, ал. 3 на всеки от
трите приети по делото нотариално заверени договора за заем се установява,
че заемополучателката е следвало да ги погасява в предвидените срокове,
като всяко плащане е следвало да бъде с основание „по договор за заем от
14.02.2017г.“. За платената сума от 15 000 лв. дори няма посочено конкретно
основание, а в разписката за същата кредиторът е посочил, същата се
прихваща от задължението на М.Х.. При така събраните доказателства за
извършени плащания от страна на Х. към А. се установява, че платената от
ответницата сума е в общ размер на 24 000 лв.
Предвид горното, по делото се установява, че общо дължимата сума от М.Х.
на А.А. от 24 000 лв. е била заплатена изцяло. По делото обаче не се
установява наличие на заемно правоотношение, по което да е останала
дължима сумата от 2900 лв., поради което претенцията за осъждане на
ответницата да върне същата, се явява неоснователна.
12
Следва да се има предвид и обстоятелството, че ищецът вече се е снабдил със
заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 2900 лв., като за
събиране на същата е образувал изпълнително дело по описа на ЧСИ Л. Ст..
Видно от представената по делото вносна бележка за заплатена по сметка на
ЧСИ Л. Ст. сума в размер на 4 751,41 лв., с основание на плащането „ИД
20198950401309“, Х. е погасила вземането, за което е било образувано
изпълнителното производство. Предвид това, вземането по предявения иск е
било погасено, поради което същото е недължимо и на това основание,
респективно предявеният иск е неоснователен.
По насрещния иск:
Съгласно твърденията на М.Х., същата е превела по банкова сметка на ищеца
сума в размер на 5100 лв., без да има основание за това, с единствената цел да
бъде прекратено постоянното натякване на А., че му се дължат пари. В
отговора на така предявения насрещен иск, ищецът е посочил, че е налице
основание за това плащане, а именно наличието на четвърти устен договор за
заем между страните, съгласно който той е предал в заем на Х. сумата от
8 000 лв.
При така наведените твърдения М.Х. е следвало да установи, че е превела на
А. сумата от 5 100 лв., а при доказването на това обстоятелство, А. е следвало
да докаже наличието на основание, на което е получил сумата, респективно
наличие на устен договор за заем.
От приетото по делото платежно нареждане от 29.12.2017 г., издадено от
Банка „ДСК“ ЕАД се установява, че М.В. Х. е превела по сметката на АЛ. П.
АТ. сумата от 5 100 лв. В платежното е посочено основание „задължение по
договор от 14.02.2017“. Макар да е било посочено основание за така
извършения паричен превод, настоящият състав не възприема същото като
воля на платеца за погасяване на задължение по договор за заем от
14.02.2017г., доколкото същото вече е било изплатено с предходни плащания.
Тъй като задълженията на Х. към А. са били погасени с предходни плащания,
то така посочено основание за превода от 29.12.2017г. следва да се възприеме
като техническа грешка от страна на наредителя.
Както беше посочено по-горе, твърдението на ищеца за наличие на четвърти
13
устен договор за заем не се установява от приетите по делото писмени
доказателства. Разписките от 14.10.2017г. и от 29.12.2017г . не съдържат
необходимите данни, от които да се изведе наличието на основание за
извършеното плащане, а показанията на свидетеля Ат. А. са недопустими,
поради което и не следва да бъдат ценени от съда.
Доколкото ответникът по насрещния иск (ищец и въззивник в настоящото
производство) не е установил в условията на пълно и главно доказване
наличието на основание за получаване на сумата, то настоящият състав на
съда намира, че претенцията на ответницата по насрещния иск е
доказана по основание и размер, поради което и следва да бъде уважена.
Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемата за компенсация на
разноските, направени за защита във въззивното производство, следва да бъде
уважена. Същата претендира разноски за производството пред настоящата
инстанция в размер на 1 030 лева, представляващи заплатено в брой
адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от
25.01.2021г. с предмет представителство по установителния и насрещен иск.
Така претендираните разноски са описани в списък по чл. 80 от ГПК, приет
по делото в проведеното открито съдебно заседание. В същото съдебно
заседание от страна на въззивника е направено възражение за прекомерност
на претендираните разноски на въззиваемата страна.
Обективираното от въззивника искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК е
несъстоятелно, доколкото сам е оценил високо фактическата и правна
сложност на делото като е уговорил и изплатил на своя процесуален
представител адвокатско възнаграждение в размер на 1100 лева /повече от
възнаграждението, което въззиваемата е заплатила/, а фактическата и правна
сложност на делото е еднаква за двете страни в процеса – в този смисъл е и
Определение № 3 от 5.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7153/2014 г., IV г. о.,
ГК.
Воден от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261420/26.11.2020г., постановено по гр. д. №
14182 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 47 съдебен състав.
14
ОСЪЖДА АЛ. П. АТ. с ЕГН **********, от гр. Варна, ул. „Хр.См. , да
заплати на М.В. Х. с ЕГН **********, с адрес: град Варна, ул. „П.Алп.***,
сумата от 1 030 лв. /хиляда и тридесет лева/, представляващи сторените от
страната съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция инстанции.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се впише в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15