Решение по дело №14661/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

                                             Гр.София, …….2020г.

 

                                             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

          СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен състав, в открито заседание на двадесет и втори юни две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                     ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

                                                              СИМОНА УГЛЯРОВА

 

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д. № 14661 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 120806 от 21.05.2019г., постановено по гр. д. № 12644/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, че В.П. Т., ЕГН **********, Б.П.Р., ЕГН ********** и Е.П.Р., ЕГН **********, дължат на „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК********, по 1/3 всеки от следните суми: сумата от 1 267,81 лв., представляваща цената на доставена от топлофикационното дружество топлинна енергия през периода от м. 07. 2014г. до м. 04. 2015г. до аб. № 155604, ведно със законната лихва за периода от 31.08.2017г. до изплащане на вземането; сумата от 300,00 лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2014г. до 23.08.2017г., както и сумата от 20,00 лева, представляваща такса за дялово разпределение за периода от м.07.2014г. до м.04.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като е отхвърлен искът за главницата за топлинна енергия за сумата над 1 267,81 лева до пълния претендиран размер от 2 461,91 лева, както и искът за лихвата за сумата над 300,00 лева до пълния претендиран размер от 597,07 лева, както и искът за главница дялово разпределение за сумата над 20,00 лева до пълния претендиран размер от 42,36 лева.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „Б.Б.“ ЕООД, на страната на ищеца – „Т.-С.“ ЕАД.

Въззивникът – ищец „Т.-С.“ ЕАД обжалва решението в отхвърлителната част, с оплакване за неправилност и нарушение на материалния закон. Поддържа, че в раздел IХ от Общите условия – „Заплащане на ТЕ“, чл.33, ал.1, е определен редът и срокът, по които купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми, а именно – в 45 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Сочи се, че първостепенния съд не е съобразил обстоятелството, че сумите по обща фактура за период м.05.2013г. – м.04.2014г., издадена м.07.2014г., става изискуема на 15.09.2014г., респективно 3 – годишната давност би изтекла на 15.09.2017г. С оглед последното и предвид обстоятелството, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано от дружеството – ищец на 31.08.2017г., то давността е била прекъсната и претендираните суми не са покрити с давност. По изложените съображения, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което да уважи в цялост предявените искове за главница и лихва, като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски и възнаграждение за един юрисконсулт. Релевира се възражение за прекомерност на претендираните от насрещните страни адвокатски възнаграждения.

Въззиваемите – ответници В.П. Т., Б.П.Р. и Е.П.Р., не са депозирали отговори на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК. Постъпило е по делото становище на ответника В.П. Т., посредством надлежно упълномощен процесуален представител адв.Д. – САК, с което се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

Третото лице помагач не е депозирало писмено становище на въззивната жалба.

Софийски градски съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбите.

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

Направените с въззивната жалба на ищеца оплаквания относно фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.

Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. За да отхвърли исковете за главница за цена на ТЕ, за лихви за забава върху нея и върху търсената сума за дялово разпределение, първоинстанционният съд е изложил мотиви, че вземането за главници за исковия период, е частично погасено по давност, както за главница – цена на ТЕ, така и за главница цена на услуга дялово разпределение, и по тази причина и вземането за лихви за забава върху тези месечни главници са частично погасени по давност. Въззивният съд, при собствена преценка на събрания по делото доказателствен материал, споделя изложените в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи и препраща към тях съгласно чл. 272 от ГПК.

В допълнение и по повод оплакванията с въззивната жалба, е необходимо да се отбележи следното:

Неоснователно е оплакването на въззиника – ищец относно погасителната давност и приложението на ОУ на ищеца. Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.

Определянето на срок за изпълнение на задълженията в общата фактура и срокът за плащане по чл. 33 от ОУ от 2014 г., с който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответниците - арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, и не променя началото на давностния срок, който тече от първо число на месеца след този, за който е доставена топлинната енергия. Ето защо, давността върху прогнозните вземания за цената на ТЕ помесечно до 30.06.2014г. е погасено по давност. За периода са приложими ОУ от 2008г. и ОУ от 2014 г. Така за сумите на ТЕ за периода до м. 02. 2014 г. изискуемостта настъпва от 1 – во число на втория месец, следващ този на доставката, съгласно приложимите ОУ от 2008 г., т. е най-късно на 01.04.2014 г. и 3-годишната кратка погасителна давност за тях е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на 31.08.2017 г. За цената на ТЕ за природа м.03. - м.06.2014 г., изискуемостта настъпва от 1-во число на месеца, следващ този на доставката, съгласно приложимите ОУ от 2014 г., поради липсата на уговорен срок за плащане в ОУ, за който длъжникът да се счита уведомен, т.е. най-късно на 01.07.2014г. и 3-годишната кратка погасителна давност за тях е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на 31.08.2017г. Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия за целия отоплителен сезон м. 05. 2013 - м.04.2014 г. въз основа на действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия, не променя момента на изискуемостта на прогнозните месечни вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в общата фактура и срока за плащане по чл. 33 от ОУ от 2014 г., с който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответниците - арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, и не променя началото на давностния срок, който тече от първо число на месеца след този, за който е доставена ТЕ. Ето защо главното вземане до м. 06.2014 г. е погасено по давност.

С погасяване по давност на главното вземане се погасява и акцесорното такова за лихви за забава върху него съгласно чл. 119 от ЗЗД, защото без главен дълг няма и забава, респективно и това оплакване по жалбата се явява неоснователно.

За вземането за цената на услугата дялово разпределение в ОУ на ищеца, които уреждат отношенията му с потребителите, въззивникът не сочи оплаквания в жалбата, при което въззивният съд, съгласно чл. 269 от ГПК приема, че и този иск се явява частично неоснователен поради погасяване вземанията за тази услуга по давност, както е посочил първоинстанционният съд.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

Предвид изхода на правния спор пред настоящата съдебна инстанция, право на разноски има въззиваемата страна, която претендира 250,00 лева адвокатско възнаграждение. Поисканата сума следва да се присъди, доколкото нейното уговаряне и заплащане е доказано посредством договор за правна помощ от 15.06.2020г., представен по делото и видно от който сумата е платена в брой при подписване на договора. Не е основателно възражението на въззивника за прекомерност, доколкото възнаграждението е съобразено с минималните размери, предвидени в НМРАВ от 2004 г.

С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

   Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 120806 от 21.05.2019г., постановено по гр. д. № 12644/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 53 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** Б да заплати на В.П. Т., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 250,00 лева, разноски за адвокатско възнаграждение във възивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззиваемия – „Б.Б.“ ООД.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                        2.