Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 07.06.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при
участието на секретаря Даниела Анеглова, като разгледа докладваното от съдията
Михайлова в. гр. д. № 206 по описа на съда за две хиляди двадесет и първа година,
за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 26 март 2020 г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е. е
признал за установено по отношение на К.Д.П., че В.С.П. и В.М.П.
не са собственици на имот № 8 с площ от 801 кв. м. в кв. 8 по плана на с. Р.,
при граници на имота по скица: улица, УПИ XIX – 9, УПИ XIII–
9, УПИ XIV – 9 и
имот пл. № 7, като за разликата над 801 кв. м. искът е отхвърлен.
С решението съдът е
обезсилил нотариален акт № 115, том I, дело №
206/1979 г. на РС – гр. Е., в частта, в
която АПК „Ч.“ е продало на С.М.П. и В.М.П. УПИ XVIII – 9, 801 кв. м., целият урегулиран, с площ от 1056 кв. м., кв. 8, по
плана на вилна зона Р., при съседи: улица, парцели XIII, XIV, XVII и XIX в същия квартал, която част
попада в УПИ XVIII – 9, кв. 8, по ПУП на вилна
зона Р.. С този съдебен акт ответниците са осъдени да заплатят на ищеца
разноски по делото в размер на 710 лева.
С определение от 19.11.2020
г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е. е оставил без уважение молбата на ответника В.М.П. за изменение на
посоченото по-горе решение в частта за разноските.
Окръжният съд е сезиран с
въззивна жалба от В.М.П., в която са
изложени единствено оплаквания за недопустимост на решението на районния съд, тъй
като ответниците не създавали пречки на ищеца да ползва имота си. Срещу определение от 19.11.2020 г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е. е депозирана частна жалба от В.М.П.
с искане за отмяната му и постановяване на нов акт по молбата на ответника П.,
в който разноските, понесени от ищеца, да останат в негова тежест.
Въззиваемата
страна, ищец в първоинстанцинното производство, оспорва въззивната и частната
жалба с искане за потвърждаване решението и определението на районния съд.
Въззиваемата страна В.С.П. не изразява становище.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК относно правомощията на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В случая доводи срещу обосноваността на решението на
районния съд въззивната жалба не съдържа, поради което въззивният съд е длъжен
да приеме за установена фактическата обстановка, изяснена от районния съд.
Видно от нотариален акт № 115/1979 г., АПК „Ч.“ e продал на С.М.П.
и на ответника В.М.П. УПИ XVIII – 9, с площ от 1056 кв. м., кв. 8, в.
з. „Р.“, при съседи: улица, парцели XIII, XIV, XVII, XIX.
От удостоверение за наследници изх. № 2508/19.11.2018
г. на СО, район „С.“, се установява, че С.М.П. е починал, а единственият му
наследник по закон е ответникът В.С.П..
С договор за продажба, оформен с нотариален акт № 163,
том I рег. №
2519, д. № 123/2018 г., на нотариус с район на действие РС – гр. Е., Д.Л.П.
прехвърлил на ищеца К.Д.П. правото на собственост върху поземлен имот с пл. №
8, кв. 8, по плана на вилна зона „Р.“, с площ от 801 кв. м., който имот се
включва в УПИ XVIII – 9, кв. 8, по
плана на вилната зона, целият с площ от 1 056 кв. м., ведно с всички
приращения и подобрения в имота.
Страните не спорят, че по силата на решение №
967/15.11.1994 г. на ОСЗГ - гр. Е.,
влязло в законна сила на 30.12.1994 г., на наследниците на П.К.П., праводатели
на Д.Л.П., е възстановено правото на собственост върху част от имот № 8 в кв. 8
с площ от 801 кв. м., която част попада в УПИ XVIII - 9 по ПУП на вилна
зона „Р.“.
От показанията на свидетелите С.С. и Д.П., баща на
ищеца, разпитани в производството пред районния съд, които като правдиви и
безпротиворечиви съдът кредитира изцяло, се установява, че след възстановяване
на процесния имот по реда на ЗСПЗЗ, той бил ограден и в него бащата на ищеца
построил вилна сграда.
При горните
факти съдът обоснова следните правни изводи.
Решението на районния съд е валидно и допустимо в
частта относно произнасянето по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. В
тази част не е допуснато нарушение на императивни правни норми.
Както бе посочено по-горе, единствените оплаквания
срещу обжалваното решение са свързани с допустимостта на производството при
твърдения за липса на правен интерес от установителния иск доколкото нито един
от ответниците не оспорва правата на ищеца върху процесния имот и не създава
пречки за ползването му.
Наличието на титул за собственост както от ищеца, така
и от ответниците – нотариален акт за имота, част от който е претендираният от
ищеца – обуславя правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск
за вещта доколкото отричането на собственическите права на ответниците със сила
на пресъдено нещо ще преодолее колизията на права.
В съответствие с правилата за разпределение на
доказателствената тежест в производството по отрицателния установителен иск за
собственост ищецът доказа твърденията, с които обосновава правния си интерес – наличие
на реституционно решение в полза на праводателите на продавача по договора за
покупко-продажба, на който се позовава, и нотариален акт за собственост на
имота в полза на ответниците. При липса на доказване на фактите, от които
произтича правото на въззивника върху процесния имот, искът е основателен и
правилно е уважен от районния съд.
При разрешаването на спора по иска за собственост
районният съд е приел, че нотариалният акт № 115/1979 г. не удостоверява права,
които титулярът В.М.П. притежава, поради което е обезсилил същия. Нотариалният акт, по отношение на който се
е произнесъл районният съд, не е от категорията актове, подлежащи на отмяна
съобразно текста на чл. 537, ал. 2 ГПК, тъй като обективира правна сделка
покупко-продажба. На отмяна, а не обезсилване, по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК
подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на
собственост на недвижим имот, но не и тези, удостоверяващи сделки, с които се
прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот - ТР № 3/2012
г. по т. гр. дело № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо в тази част решението на
районния съд е недопустимо и подлежи на обезсилване.
При уважаване на иска съдът е приел, че разноските,
които следва да понесе ответникът В.П.,
възлизат на сумата от общо 710.00 лева – 50.00 лева за държавна такса, 10.00
лв. – такса за вписване на искова молба, 250.00 лв. – възнаграждение за особен
представител на ответника В.П., както и 400.00 лева – адвокатско възнаграждение
на пълномощника на ищеца. От така посочените суми реално понесени по иска срещу
ответника В.П. разноски са единствено тези за вписване на исковата молба –
сумата от 10.00 лева. Липсват доказателства районният съд да е събрал дължимата
за производството държавна такса, липсва основание сумата от 250.00 лева –
възнаграждение за особен представител на ответника В.П. да се възлага в тежест
на жалбоподателя, а по делото няма доказателства да е уговаряно и заплащано
адвокатско възнаграждение за производството пред районния съд в полза на
пълномощника на ищеца. Ето защо в частта, в която в тежест на ответника В.П. е
възложена сума за разноски над 10.00 лв.
(такса за
вписване на исковата молба) решението (с характер на определение) е неправилно (в този
смисъл основателна е молбата на ответника П. за изменение на решението в частта
за разноските).
Районният съд не е събрал дължимата за производството държавна
такса от 25.00 лева, поради което и на основание чл. 77 ГПК тази сума следва да
се присъди в полза на бюджета на СОС и да се възложи в тежест на изгубилата
спора страна – ответниците по иска.
С оглед изхода на производството пред въззивния съд в
полза на ищеца следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева.
Воден от
горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 26 март
2020 г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е. в ЧАСТТА, в която предявеният от К.Д.П.
срещу В.М.П. отрицателен установителен иск е уважен.
ОБЕЗСИЛВА решение от 26 март
2020 г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е. в ЧАСТТА, в която съдът е обезсилил нотариален акт № 115, том I, дело № 206/1979 г. на РС – гр. Е., в частта, в
която АПК „Ч.“ е продало на В.М.П. УПИ XVIII – 9, 801 кв. м., целият урегулиран, с площ от 1056 кв. м., кв. 8, по
плана на вилна зона Р., при съседи: улица, парцели XIII, XIV, XVII и XIX в същия квартал, която част
попада в УПИ XVIII – 9, кв. 8, по ПУП на вилна
зона Р., и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
ОТМЕНЯ определение
от 19.11.2020 г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е., с което съдът е оставил
без уважение молбата на ответника В.М.П. за изменение на решение от 26 март 2020 г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е. в частта за разноските, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание
на чл. 248, ал. 1 от ГПК решение от 26 март 2020 г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е. в частта за
разноските, възложени в тежест на ответника В.М.П., като ОТХВЪРЛЯ искането на
ищеца К.Д.П. за осъждане
на ответника В.М.П. да му
заплати разноски в размер на сумата над 10 лева до претендираните общо 700. 00
лева.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 19.11.2020 г. по гр. д. № 123/2019 г. Районен съд – гр. Е. в останалата част.
В останалата част решението на
районния съд е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК ответниците В.С.П.,
ЕГН: **********,***, и В.М.П.,***, ж. к. „М.“, бл. 194, вх. Г, ап. 56, да
заплатят по сметка на Софийски окръжен съд сумата от 25.00 (двадесет и
пет) лева – държавна
такса за производството пред районния съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.М.П.,***, ж. к. „М.“, бл. 194, вх.
Г, ап. 56, да заплати на К.Д.П., ЕГН: **********, сумата от 400 (четиристотин) лева –
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред въззивния съд.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд на Република България в едномесечен срок от съобщаването му на
страните с препис.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.