РЕШЕНИЕ
№ ...................... / …………………2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, трети състав, в публично съдебно заседание,
проведено на шести октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
Д. ХРИСТОВА
СВЕТЛАНА
ЦАНКОВА
при секретар Елка Иванова,
като разгледа докладваното от съдия Христова
въззивно гр.д. № 1446 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба от И.С.В. с ЕГН **********
***, чрез адв. Таня З.Р. срещу решение №
4822 от 11.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 10 503 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна,ХХХXII
-ти
състав. В жалбата се излага, че
съдът е отхвърлил осъдителните претенции на ищцата, поради това че неправилно е
приел началния момент, от който е
започнала да тече давност. Твърди се, обжалвания съдебен акт е
незаконосъобразен поради постановяването му в нарушение на материалния закон и
конкретно разпоредбите на чл. 115, ал.1 б. „ж“ и чл. 117, ал.1 ЗЗД. Излага се
още, че първоинстанционния съд е приложил нормата на чл. 119 от ЗЗД, към факти
неотносими към тази правна норма. Излага се още, че съдът е постановил
решението, без да е обсъдил събраните писмени доказателства, а също и в
нарушение на чл. 172 от ГПК свидетелските показания. Решението е обжалвано и в
частта за разноските, като се твърди, че в осъдителни диспозитиви са включени
разходи, който не се отнасят до производството по делото, и че при еднообразна
защита присъждането на отделни хонорари представлява прекомерност на
възнаграждението. В допълнение към
въззивната жалба се посочва, че първоинстанционния съд неправилно е разпределил
доказателствената тежест. Към въззивния съд е отправено искане за отмяна на решението и постановяване на друго, с което изцяло
да бъдат уважени исковите претенции.
Въззиваемите Х.М., П.Я. и Н.Б., чрез адв. Д.И. от ВАК
оспорват основателността на жалбата, като изразяват становище, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния
закон и при спазване на процесуално правните норми при оценка на
доказателствата. Отправят искане за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на
обжалвания съдебен акт.
Въззиваемите К.Й.А., Д.С.В., И.Л.В. , И.Н. и
ЕООД“Меделинк“, чрез адв. С.Т. от ВАК оспорват основателността на жалбата.
Изразяват становище за правилност и законосъобразност на обжалвания съдебен
акт.
Въззиваемите О.Л.Н., М.Г. Н., В.И.Б. и Г.П.Б. , всички
чрез адв. Д.В. от ВАК оспорват основателността на жалбата. Изразяват становище
за правилност и законосъобразност на обжалвания съдебен акт.
Страните не сочат доказателства.
Въззивната жалбоподателка е подала и частна жалба с вх. Рег. № 12633 от
13.02.2020 г. срещу Определение № 2015
от 31.01.2020 г. с което е оставена без уважение, молбата за изменение на
обжалваното решение в частта за разноските. Срещу тази частна жалба е
постъпил отговор само от адв. Д.В. от
ВАК, в качеството на процесуален
представител на О.Л.Н., М.Г. Н., В.И.Б. и Г.П.Б.. В отговора се оспорва
основателността на жалбата.
На основание чл. 267, ал. 1 от ГПК и чл. 274 ,
ал. 1 от ГПК при извършената служебна проверка, съдът констатира, че въззивната
жалба и частната въззивна жалба, са допустими - депозирани е от активно легитимирана страна
по делото, имаща правен интерес от обжалването, в срока по чл. 259, ал. 1 и чл.
275, ал. 1 ГПК, отговарят на изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
В съдебно заседание въззивната жалбоподателка, чрез пр. представител поддържа жалбите и претендира за присъждане
на разноски в размер на 568 лева.
Въззиваемите Х.М., П.Я. и Н.Б., чрез адв. Д.И. от ВАК
поддържат отговорите и претендират за
присъждане на разноски, общо в размер на 1000 лева.
Въззиваемите К.Й.А., Д.С.В., И.Л.В. , И.Н. и
ЕООД“Меделинк“, чрез адв. С.Т. от ВАК поддържат становището си в писмена молба
и претендират разноски общо, в размер на
460 лева.
Въззиваемите О.Л.Н., М.Г. Н., В.И.Б. и Г.П.Б. , всички чрез адв. Д.В. от ВАК поддържа
с писменото становище и претендират разноски общо в размер на 1130 лева.
Настоящият въззивен съдебен състав, след като се запозна с обжалваните съдебни
актове, становищата на страните и съобрази материално правните норми,
регламентиращи процесните отношения, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Пред
първоинстанционния съд И.С.В. е
предявила срещу етажната собственост на жилищна сграда с
административен адрес: гр. Варна, ул. „Брегалница" № 28, представлявана от управителя - П.Ж.Я., с етажни собственици: 1. Н.Р.Б., 2.„БАТИМЕКС 1" ООД -ЕИК *********, 3. П.Ж.Я., ЕГН **********,***, 4. Г.П.Б.,5. В.И.Б., 6. Х.М.М., 7. И. Савов Андонов, 8. К.Й.А., 9. О.Л.Н., 10. М.Г.Г., 11. И.Л.В., 12. Д.С.В., 13. И.Н.,14. „Меделинк 2001" ООД - ЕИК *********, всички с адрес за призоваване: гр. Варна, ул. „Брегалница" № 28, ет. 3, ап. 3, чрез управителя на етажната
собственост - П.Ж.Я., обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД, както следва
с цена на иска -
3059.19 лева претендирани
като законна лихва върху главница от 12 000 лева, присъдена със съдебно
решение № 772 от 08.06.2016 г. по въззивно гражданско дело № 3374/2015 г. на
ВОС, дължима за периода от 17.04.2015 г. до 18.10.2017 г. и
с цена на иска 254.93
лева претендирани като законна лихва върху главница от
1000 лева присъдена на решение № 722 от 08.06.2016 г. по в. гр.д. № 3374/2015
г. по опис на ВОС, дължима за периода от 17.04.2015 г. до
18.10.2017 г.
Претенцията
на ищцата е била оспорена с възражение за изтекла погасителна давност.
С
обжалваното решение, съдът е уважил възражението на ответниците и е отхвърлил иска.
Макар и излишно пространно, в мотивите
към обжалваното съдебно решение са отчетени релевантните към спора факти. Не е
спорно, нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, че между
страните са водени искови производства, завършили с влезли в законна сила
решения, с което е разрешен спор по иск за непозволено увреждане, осъществено в
периода от 03.12.2010 г. до 30. 06.2012 г.
От влязло в законна сила решение № 772 от 08.06.2016 г. постановено по
в.гр.д. № 3374 по опис на ВОС за 2015 г. се установява, че въззиваемите в настоящото производство са
били осъдени да заплатят 12000 лева,
обезщетение за непозволено имуществено увреждане, осъществено в периода от 05.01.2012
г. – 30.06.2012 г. и 1000 лева,
обезщетение за непозволено неимуществено увреждане осъществено в същия период. Настоящият съд
констатира, че същото е било обжалвано пред ВКС, който се е произнесъл с
Определение 489 от 02.05.2017 г. , с което не е допуснал касационна обжалване.
Съобразно правилата на чл. 296 т. 3 от ГПК, решението на въззивния съд в
осъдителната му част, която е от значение за настоящия спор е влязло в законна сила на 02.05.2017 г. На 06.07 2017 г. е издаден изпълнителен лист
за присъдените суми. Задължението е било изцяло изплатено на 18.10.2017
г.
При
тази фактическа установеност, която съответства на приетата от
първинстанционния съд, настоящия извежда следните правни изводи:
Главниците по претендираните осъдителни
претенции с пр. основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забавено
плащане, произтичат от осъдителните претенция с правно основание чл. 45 от ЗЗД. Съобразно приетият в
първоинстанционното производство доказателствен материал, се установява,
че датата на която е предявен иска за
присъждане на главниците /обезщетенията
за имуществени и не имуществени вреди/ е 17.04.2015
г. Спорът е разрешен с влязло в
законна сила на 02.05.2017 г. съдебно
решение № 772/ 08.06.2016 г. по в.гр.д. № 333374/2016 г. по опис на ВОС . От предмета на спора и диспозитивите на
съдебните решения се установява, че
деликтът е осъществен в периода от
05.01.2012 г. – 30.06.2012 г.
На 18.10.2017
г. задължението е погасено с плащане.
Претенцията за безщетение в размер на законната лихва върху присъдените като обезщетение за
вреди суми е предявена на 03.07.2018 г. Въззивната жалоподателка, ищца в първоинстанционото
производство е претендирала за законна лихва върху присъдените суми, за период от 17.04.2015 г. до 18.01.2017 г. Първата датата е датата, на която е предявила иска за
главницата, а втората дата е датата на плащането.
Не е спорно между страните и съдът приема, че
претенцията е за лихва, поради което материално правната норма, приложима по
същество на спора е чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, която регламентира, че с изтичане
на три годишна давност се погасяват вземанията за лихви. Следователно, ако крайният момент на осъществения деликт е
30.06.2012 г. , то последният момент на претенцията за лихва върху обезщетение
за вреди е 30.06.2015 г. До тази дата
претенция за лихва не е била новирана от ищцата. За този период от 30.06.2012
г. до 30.06.2015 г. претенцията за лихва
би била погасена по давност, считано от
01.07.2015 г.
Погасителната
давност за главниците е започнала да тече
също от 30.06.2012 г. , но тъй като
срокът е пет годишен съобразно
чл. 110 от към датата на предявяване на претенцията - 17.04.2015 г. не е
изтекла. От този момент, започва да тече нова давност за лихвата върху
главницата. Претенцията за главницата, предявена на 17.04.2015 г. не е била съединена с претенция за
лихва, поради което с изтичане на три годишен срок се е погасила, считано до 17.04.2018
г. В този период обаче е извършено
плащане на главницата /18.10.2017 г./ Това
плащане не новира задължението за лихва, защото макар и акцесорно, за него е
регламентиран различен срок на погасителната давност. Само предявяване на иск прекъсва давността, но
такъв е предявен едва след нейното изтичане – на 03.07.2018 г.
Претенциите са били погасени по давност към
датата на предявяване на исковете, затова и възраженията в тази насока са
уважени от първоинстанционния съд.
Относно въззивна частна жалба с вх. Рег. № 12633 от 13.02.2020
г. срещу Определение № 2015 от 31.01.2020 г. ,с което е оставена без уважение,
молбата за изменение на обжалваното решение в частта за разноските съдът намира
следното:
С решението по същество на спора, съдът се е
произнесъл по претенцията на ответниците за разноски в производството. Видно от
постановения диспозитив, ищцата е била осъдена „солидарно“ да заплати три
отделни суми: 463 лева, общо дължими
на К.Й.А., Д.С. Веденова, И.Л.В., И.Н. и „Меделинк 2001“ ЕООД; 462 лева, общо дължими на О.Л.Н., М.Г. Н., В.И.Б. и Г.П.Б. и 1707.75 лева
общо дължими на Х.М., П.Я. и Н.Б.. Срещу това решение, в частта за разноските е
постъпила молба от ищцата с искане за изменение по реда на чл. 248 от ГПК . С
Определение № 2015 от 31.01.2020 г. съдът е оставил без уважение молбата за
изменение на решението в частта за разноските. Пред настоящия съд е поставен
въпроса за правилността на този съдебен акт.
Не е спорно, че съобразно изхода от спора в
пръвоинстанционното производство, в тежест на ищцата е следвало да бъдат присъдени направените по
делото разноски. С оглед изхода и от обжалването на съдебното решение пред
въззивния съд, липсват основанията за промяна
приложеното на чл.78, ал.3 от ГПК. Претенцията на ищцата е била за
солидарно осъждане. Три групи от ищците са ползвали общо процесуално
представителство. При претенция за солидарно осъждане и при неговото евентуално
уважаване, срещу всеки от ответниците може да бъде насочено предварително
изпълнение, а този който е платил дълга има право на регрес срещу останалите
солидарно задължени, в размер съобразно отношенията помежду им. Солидарността
обаче, не поставя изискване за общо процесуално представителство и всеки, който
е привлечен като ответник има право на самостоятелна защита, съответно той
самостоятелно извършва разход за заплащането й. Преценката за прекомерност,
следва да се базира върху цената на иска, но не общо за всеки от ответниците, а
по отделно. Така очертани правилата при
решаване на въпроса за разноските, водят до извода, че обжалваното определение,
не излиза извън рамките на правилно определените размери на разноските,
съобразно представените доказателства. Макар и правилно определени размерите на
претендираните разноски и правилно отхвърляне на искането за изменение в тази
част на съдебното решение, въззивният съд намира, че първоинстанционните
съдебни актове не са прецизни, както в
частта на техните мотиви, така и относно постановените диспозитиви. Въпреки това, липсва правно основание за
тяхната отмяна и постановяване на съдебни актове с различен правен резултат.
Предвид изхода от спора в тежест на въззивната
жалбоподателка следва да бъдат присъдени разноските направени от въззиваемите в
настоящото производство.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4822 от 11.11.2019 г., постановено
по гр.д.№ 10 503 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна,ХХХXII -ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2015 от 31.01.2020 г., с което е оставена без уважение,
молбата за изменение на Решение № 4822 от 11.11.2019 г., постановено по гр.д.№
10 503 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна,ХХХXII -ти състав, в частта за разноските.
ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН **********,*** да заплати,
на
К.Й.А., ЕГН **********,***, сумата
от 460
лева, представляваща направените във въззивното производство разноски, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН **********,*** да заплати,
общо
на О.Л.Н., ЕГН **********,*** ;М.Г.Г., ЕГН **********,***
; В.И.Б., ЕГН **********,*** и Г.П.Б., ЕГН **********,*** сумата
от 1130
лева, представляваща направените във
въззивното производство разноски, на
основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН **********,*** да заплати, общо на ответниците Х.М.М., ЕГН **********,*** ; П.Ж.Я., ЕГН **********,***
и Н.Р.Б.,ЕГН **********,*** сумата от 1000 лева, представляваща направените във въззивното
производство разноски, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: