Номер 139211.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаIII състав
На 21.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Светлана Т. Кирякова
Членове:Цветелина Г. Хекимова
Ивелина Д. Чавдарова
Секретар:Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Светлана Т. Кирякова Въззивно гражданско
дело № 20203100502247 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Б. А. Д. с ЕГН **********, чрез особен
представител адв.Зоя Йорданова срещу Решение № 2448 от 18.06.2020г., постановено по
гр.д.№ 3251 по описа на ВРС за 2019г., с което по иска на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД ЕИК *********, е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО, че Б. А. Д. с ЕГН
********** дължи на ищеца, следните суми 1/. 498.27лв. – невърната главница по договор
за потребителски кредит от дата 09.10.2017г. с „Изи асет мениджмънт“ ООД, ведно със
законната лихва върху сумата от подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 01.11.2018г. до
пълно изплащане на главницата; 2/. 41.17лв. – възнаградителна лихва за периода
26.04.2018г. – 13.09.2018г. по същия горепосочен договор за потребителски кредит; 3/.
13.67лв. – мораторна лихва за забава, начислена за периода 27.04.2018г. – 01.11.2018г. върху
главницата по същия горепосочен договор за потребителски кредит, които суми са
прехвърлени в полза на ищеца с приложение от 01.07.2018г. към договор за цесия от
16.11.2010г., за които суми е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №16646/2018г. на
ВРС, на правно основание чл.422 ГПК.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и необосновано. Поддържат
се възраженията, заявени с ОИМ, за липса на валидно уведомяване на длъжника за
извършената цесия и за недействителност на договора, поради наличие на неравноправни,
респ.нищожни клаузи, конкретно – т.4 от договора, отнасяща се до начисляването на
неустойка поради непредставяне на обезпечение в срок. Твърди се, че независимо от
1
включването в чл.1 от договора на декларация по потребителя, че е запознат с европейския
формуляр, ищецът е следвало да установи предварителното представяне на формуляра и
разясняването на условията по договора. Поддържа се възражението за прекомерност на
ГПР и ГЛП. Настоява се, че на осн.чл.23 от ЗПК потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. Настоява се за отмяна на
първоинстанционното решение с отхвърляне на иска в цялост и присъждане на сторените
разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна чрез пълномощник депозира писмен
отговор, като развива доводи за неоснователност на въззивната жалба. Моли за
потвърждаване на обжалвания съдебен акт и присъждане на сторените във въззивната
инстанция съдебно-деловодни разноски.
Страните не са направили искания по доказателствата.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид направените оплаквания с
жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото
доказателства намира за установено следното:
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са да се
произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта в
обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по
отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно .
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки
във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при постановяване на
съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззвивният съд дължи
произнасяне по съществото на спора.
Предмет на установяване в хода на съдебното производство е съществуването на
вземане, произтичащо от сключен между ответника и трето лице договор за заем, и което
вземане впоследствие е прехвърлено от третото лице на ищеца въз основа на сключен
между тях договор за цесия.
Ищецът сочи в исковата молба, че между „Изи асет мениджмънт“ АД и ответника на
09.10.2017г. е сключен договор за кредит, по силата на който дружеството предоставя на
ответника паричен заем в размер на 1000лв., като кредитополучателят се задължава да
върне получената сума, ведно с договорената възнаградителна лихва за ползването, на
периодични анюитетни вноски с договорени размери и падежи. Твърди се, че длъжникът
извършва само няколко погашения като преустановява плащанията. Преди подаване на
заявлението по чл.410 ГПК настъпва крайният падеж на договора. Ищецът твърди, че с
2
приложение от 01.07.2018г. към договор за цесия от 16.11.2010г., сключени между
първоначалния кредитор и ищеца, на последния са прехвърлени всички вземания по
процесния договор за кредит, за което длъжникът е уведомен и което легитимира ищеца.
Евентуално сочи уведомяване за цесията с подаване на заявлението, респ. исковата молба.
Моли за уважаване на исковете и присъждане на разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения особен представител, депозира
писмен отговор. Въвежда се оспорване валидността на възникналото договорно отношение
на ответника с началния кредитор. Ако и да е възникнало договорното отношение, то
същото се счита за изцяло нищожно, поради противоречие с чл.5, ал.1-4 ЗПК, поради
неяснота в основните клаузи на договора и непредставяне на стандартния европейски
формуляр за кредита, както и поради прекомерност на ГПР и ГЛП. Ответникът намира
лихвите по него за нищожни, неравноправни и прекомерни. Оспорва действителността на
претендираните такси за събиране и неустойка катж нищожни поради неравноправност,
прекомерност, накърняване на добрите нрави и цел само за увреждане на ответника. Твърди,
че е налице ненадлежно уведомяване на ответника за цесията, в т.ч. липса на надлежни
доказателства за уведомяване преди делото, а в рамките на делото - недопустимост за
уведомяване чрез назначения особен представител. Оспорва се размера на исковите
претенции като се счита, че платената от длъжника сумата общо в размер на 1096.60 лв.
следва да се приспадне от оспорените процесни задължения.
Установява се от приетите по делото и неоспорени от страните доказателства, че на
09.10.2017г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД ЕИК *********, като кредитор, и Б. А. Д. ,
като кредитополучател, е сключен Договор за паричен заем, съгласно който страните са
уговорили предоставянето на паричен заем в размер на 1000 лв. при фиксиран годишен
лихвен процент от 35 % и ГПР 40.86 %. Кредитополучателят се е задължил да върне сумата
в срок от 48 седмици на 24 двуседмични погасителни вноски от по 49.04 лева, при което
общия дължим размер на сумата, подлежаща на връщане възлиза на 1176.96 лева. Страните
не са оспорили принадлежността на положените в договора подписи, поради което и същите
следва да се считат обвързани от въведените в него клаузи. В съгласие с договорено в
клаузата на чл.3, съгласно която договора има силата на разписка за предоставяне на цялата
сума от договора, се приема за установен и факта на получаването й от ответника. С
реалното усвояване на заемна сума кредиторът е изпълнил основното си задължение по
договора, а за длъжника е възникнало задължението да я върне в уговорения срок, ведно с
уговорената възнаградителна лихва.
Крайният падеж за връщане на цялото задължение е настъпил преди подаване на
заявлението по реда на чл.410 от ГПК.
Възраженията на ответника за ненадлежно уведомяване за цесията са неоснователни,
доколкото длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако
твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението, каквато не е
3
настоящата хипотеза. Целта на уведомяването е да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. С оглед
изложеното при липса на наведени твърдения и представени доказателства за извършено
плащане в полза на цедента, ирелевантно се явява обстоятелството дали и кога длъжникът е
уведомен за извършената цесия. В конкретния случай цесията е валидно съобщена на
длъжника чрез връчване на препис от ИМ на особения представител /така Решение №
198/18.01.2019г. по т.д. № 193/2018г., ВКС, т.о./
Поддържаните от ответника възражения за нищожност на договора се явяват
неоснователни.
Според нормата на чл.19 от ЗПК годишният процент на разходите /ГПР/ изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите
съгласно чл.19, ал.4 от цитирания нормативен акт не може да бъде по – висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на Република България. Към датата на сключване на договора за
потребителски кредит размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент
определен от БНБ към тази дата 0.00% плюс десет пункта отгоре.
В случая определеният в договора размер на ГПР от 40.86 % не надвишава пет пъти
размера на законната лихва. Следователно посочената клауза не е нищожна на основание
чл.19, ал.5 от Закона за потребителския кредит. В тази връзка не се явява и прекомерен
размерът на уговорената лихва, който не противоречи на добрите нрави. Договорната лихва
е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума
в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок
лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при
формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. В тази
връзка след като сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава
фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвения
процент от 40.73% кредитодателят не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. По същите мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от
хипотезите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на потребителите, тъй като клаузите
не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да
го постави в неравностойно имуществено положение.
Съгласно заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните ССчЕ,
се установява, че главницата по процесния договор е била усвоена от кредитополучателя на
09.10.2017г. Сборът от всички плащания, които са били направени от кредитополучателя
възлиза на 1096.60 лв., като с тях били погасявани главница, лихви, неустойки и такси. След
4
приспадане на плащанията и задълженията, към които са отнесени, остават задължения:
498.27лв. главница, 41.17лв. редовна възнаградителна лихва за периода 26.04.2018г. –
13.09.2018г. и 13.67лв. лихва за забава за периода 24.07.2018г.–30.09.2018г.
Доколкото перата „неустойка за неосигурено обезпечение чрез поръчителство“ и
„такса разходи за събиране на вземането“ не са предмет на заявения иск, а ответникът не е
проявил процесуално активни действия като заяви в настоящото производство възражение
за прихващане или насрещен иск, които след поставянето им на разглеждане и установяване
на основателност биха довели до редуциране размера на дължимото, то липсва основание
платените от длъжника 1096.60 лева да се отнесат към дължимите по главницата и/или
лихвата суми.
Ответникът не е ангажирал доказателства за извършени погашения след последното
плащане на 02.04.2018г., поради което и претенцията на ищеца за установяване
дължимостта на главницата, договорна и законна лихва в размера, установен със
заключението на вещото лицие по ССчЕ е основателна.
ВРС е достигнал до същия краен резултат, предвид което решението му е правилно и
следва да бъде потвърдено.
С оглед резултата от производството, своевременно направеното искане и
представените доказателства, на въззиваемата страна се следват разноски за юрк
възнаграждение, което съдът определя на 100 лева, с оглед правната и фактическа сложност
на спора пред настоящата инстанция и въведеното от въззивника възражение за
прекомерност.
Воден от изложените съображения, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2448 от 18.06.2020г., постановено по гр.д.№
3251 по описа на ВРС за 2019г.
ОСЪЖДА Б. А. Д. с ЕГН ********** с постоянен адрес гр.Варна, жк Младост 146
вх.7 ет.3 ап.20 и настоящ адрес гр.Плевен, жк Дружба 222 вх.Д ет.5 ап.12 да заплати на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД ЕИК *********, сторените разноски за
юрк възнаграждение във въззивното производство в размер на 100 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на осн.
чл.280 ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6