О П Р Е Д Е Л Е Н И
Е
№ …………..
гр. Варна, 11.06.2020 год.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД-ВАРНА, ХХV
състав, в закрито съдебно заседание, проведено на единадесети юни през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ДИМИТРОВА
разгледа докладваната от
съдия Таня Димитрова молба по адм. дело № 143 от 2020 г. на АдмС - Варна, като за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
С молба от Б.И.М. (л. 36 от делото), подадена чрез
адв. Д.В., се прави искане за изменение на Решение № 516 от 23.04.2020 г. по адм.
дело № 143/2020 г. на АдмС - Варна в частта за разноските, като се претендира
присъждане на разноски по делото за адвокатско възнаграждение и държавна такса в
общ размер на 310 лева, съгласно представените договор за правна помощ и
консултантско съдействие и списък в съдебно заседание.
Сочи се, че още с исковата молба е направена искане за
присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски, а в съдебно заседание,
проведено на 10.03.2020 г., е представен и приет Договор за правна защита и
съдействие от 06.03.2020 г. и списък по чл. 80 от ГПК, като в хода по същество
е поискано от процесуалния представител да се уважи изцяло исковата претенция,
поради което искането е направено своевременно. Изтъква се, че АПК и ГПК не
поставят условие за присъждане на разноски при поискването им в хода по
същество, а и ако страните предявят за първи път своите претенции за разноски в
този последен стадии, то целият процес би бил лишен от смисъл. Настоява се, че
ищецът е поискал и представил доказателства за реалното извършване на
разноските, което е сторено още с исковата молба, както и в съдебно заседание е
представен списък по чл. 80 от ГПК. Според ищеца неправилно съдът приема, че
Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ (ИА „АА“) не е дала повод за
завеждане на иска, като се сочи, че същата е била редовно уведомена за
производството по АНД № 253/2015 г. на РС – Силистра и за отмяната на наказателното
постановление, като екземпляр от договора за правна защита и съдействие по
въззивното дело е приет от РС – Силистра, респ. ИА „АА“ е знаела, че тези
разноски са вследствие от отмененото наказателно постановление. На следващо
място се сочи, че възстановяването на разноските за адвокатското
възнаграждение, което е платено във връзка с обжалването на наказателното
постановление, е чрез иск за обезщетение, поради което ИА „АА“ е могла да
заплати доброволно нанесената вреда в размер на заплатения адвокатски хонорар
от датата на влизане в сила на решението по АНД № 253/2015 г. на РС – Силистра.
В определения от съда срок, ИА „АА“, чрез гл. юриск. С.Г,
представя писмен отговор по молбата, с който поддържа становище за
неоснователността й. Сочи се, че към исковата молба е приложен договор за
правна помощ от 10.01.2020 г., според който адвокатската помощ е предоставена
безплатно на ищеца, но впоследствие е представен договор за правна помощ и
съдействие на стойност 300 лева със същия предмет. Настоява се, че е налице
хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК доколкото ответникът с действията си не е
дал повод за завеждане на иска по чл. 1, ар. 1 от ЗОДОВ, а и от страна на ищеца
не е постъпвало искане, покана или каквото и да е било друго заявление за
обезщетяване на направените разноски в размер на 400 лв. в производството по
обжалване на отмененото с Решение № 230 от 18.06.2015 г. на РС – Силистра
наказателно постановление. Изтъква се, че страна в производството по обжалване
на наказателното постановление е бил ОО „АА“ Силистра, а не ИА „АА“, а и със
съдебното решение разноски в тежест на агенцията не са присъдени, за да
възникне за нея задължение за плащане.
Съдът, като взе предвид изложените доводи в исканията
на страните, както и съответните им възражения, съобрази и следното:
Молбата за допълване или изменение на решението на
съда в частта за разноските е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна – участник в производството по делото и в 14-дневния срок по чл. 248,
ал. 1 от ГПК. Съобщението за постановяването на Решение № 516 от 23.04.2020 г. по
адм. дело № 143/2020 г. на АдмС-Варна е получено от М. на 15.05.2020 г. (л. 34
от делото). Молбата за изменението на съдебния акт в частта за разноските е
подадена на 27.05.2020 г. (л. 36 от делото).
С Решение № 516 от 23.04.2020 г. по адм. дело № 143/2020
г. на АдмС-Варна е осъдена ИА „АА“ да
заплати на Б.И.М. от гр. Варна обезщетение за имуществени вреди в размер на 400
лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с
обжалването на Наказателно постановление № 39-0000074/05.03.2015 г., издадено
от Директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ (сега Областен
отдел „АА“), отменено с Решение № 230 от 18.06.2015 г. по АНД № 253/2015 г. на
РС – Силистра, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на
исковата молба – 14.01.2020 г.
Със същото решение е отхвърлено исковата молба в
частта, с която се иска присъждане в полза на ищеца и на законна лихва, считано
от датата на отменителното решение на РС – Силистра – 13.07.2015 г., до датата
на предявяване на исковата молба – 14.01.2020 г.
В съдебния акт са изложени доводи, обосноваващи
извода, че не следва да се присъждат на ищеца разноски в негова полза, а
именно:
Към
исковата молба е приложен Договор за правна помощ от 10.01.2020 г., т.е. от
дата предхождаща подаването на исковата молба, с предмет процесуално
представителство на ищеца от адв. Д.В. пред компетентния съд във връзка с
предявяване иск по ЗОДОВ срещу ИА „АА“ за репариране причинените на ищеца
имуществени вреди в размер на 400 лв. по повод процесното незаконосъобразно НП.
Според договора от 10.01.2020 г., предвид материалното затруднение на ищеца да
заплати дължимото адвокатско възнаграждение за всяка инстанция, адвокатът му
предоставя безплатно адвокатска помощ и съдействие на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от Закона за адвокатурата. Според вписаното в договора същият е в сила
между страните до приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт.
По делото е представен и Договор за
правна помощ и консултантско съдействие от 06.03.2020 г., т.е. след подаване на
исковата молба и преди насроченото за 10.03.2020 г. съдебно заседание, с
предмет адв. Д.В. да „води и осъществява
процесуално представителство на интересите на възложителя пред компетентния съд
във връзка с предявяване иск по ЗОДОВ срещу ИА „АА“ за
репариране причинените на ищеца вреди в размер на 400 лв. по адм. дело №
143/2020 г. на АдмС – Варна. Този втори договор е посочено, че е безсрочен и се
прекратява с изпълнение на неговия предмет, като е уговорено възнаграждение в
размер на 300 лв., представляващо адвокатски хонорар, и е посочено, че същото е
изплатено изцяло в брой в деня на подписване на договора.
Като
съобразява посочените два договора като частни документи, както и
обстоятелството, че въпреки, че ищецът представя по делото втория договор и
списък на разноските, отразяващ платената сума по втория договор, съдът е приел,
че с оглед липсата на направено искане за присъждане на платеното адвокатско
възнаграждение от ищеца в хода по същество, след като е представен вече нов
договор за правна защита и съдействие в хода на делото, не следва да се
присъжда в полза на ищеца адвокатско възнаграждение.
От друга
страна, позовавайки се на § 1 от ЗР на ЗОДОВ, според която норма за неуредените
в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските закони, и предвид
това, че в установения в АПК ред на Глава единадесета "Производства за
обезщетения", към който препраща чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ, няма
регламентирани правила при признаване на иска, съдът е приел за приложима
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. По аргумент от чл. 78, ал. 2 от ГПК, ако
ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае
иска, разноските се възлагат върху ищеца, а в случая ответникът признава иска в
частта, в която и съдът го приема за основателен.
Съдът е
посочил, че липсата на друга нормативна уредба за
възстановяване на адвокатското възнаграждание, платено в съдебното
административнонаказателно производство не означава, че
претърпялото вредите лице, не може да поиска доброволното
им овъзмездяване, а при непредприемане на действия по такова, завеждането на
исковото производство действително няма връзка с поведението на ответната
страна, която в процесния случай признава
исковата претенция, заедно с лихвата за забава, считано от датата на завеждане
на иска. Преценката
за поведението на ответника следва да е за всеки конкретен случай, а с оглед
конкретното поведение на тази страна в случая съдът приема, че възникването на
правния спор не е причинено от поведение на ответника, за който също не е
уреден правен ред доброволно за заплати обезщетението за непозволено увреждане
преди да бъде сезиран с искане от претендиращото го лице.
При разглеждането на настоящата молба за допълване на
решението на АдмС – Варна, съдът намира, че не са налице основания за изменение
на решението в частта за разноските, като съобрази и следното:
Действително с исковата молба е направено искане за
присъждане на „сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски“.
Към исковата молба обаче са приложени единствено доказателства за заплащане на
дължимата държавна такса. Както в ГПК, така и в АПК законодателят използва „разноски
по производството“, „държавни такси“ и „адвокатско възнаграждение“ като
самостоятелни понятия. Така например разноски по производството са всички
разноски по водене на делото като
възнаграждение на вещи лица, възнаграждение на свидетели и др.
В случая доколкото именно изложеното в исковата молба
определя срещу какво да се защитава ответникът, то при съблюдаване на законоустановените
гаранции за осигуряване на възможност за пълноценно реализиране на правото на
защита, следва да се приеме, че ищецът не претендира с исковата молба присъждане
в негова полза на платената държавна такса в размер на 10 лева, както и
адвокатско възнаграждение. От една страна, от приложения към исковата молба договор
за правна помощ от 10.01.2020 г. се установява, че адвокатската помощ е
предоставена безплатно. От друга страна, въпреки представения списък на
разноските, в който са включени 10 лв. държавна такса за образуване на производството
и 300 лв. по договор за правна помощ и консултантско съдействие от 06.03.2020
г., не е направено изрично искане от ищеца или от процесуалния му представител
за присъждане на държавна такса и адвокатско възнаграждение, дори и в хода по
същество на спора.
Обстоятелството, че е представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за извършените разходи не обосновава извод, че съдът е
длъжен да се произнесе с присъждане на разноски в полза на ищеца въпреки
липсата на претендирани такива от тях.
Съдът дължи произнасяне само по направени искания за
присъждане на разноски. Без значение е дали страната има право да й се присъдят
разноски, ако не е направила искане за присъждане на държавна такси и
адвокатско възнаграждение. В делото не се съдържа такова изявление на ищеца
нито в исковата молба, нито с отделни молба/становище/отговор, нито в протокола
от съдебното заседание.
(Следва
да се посочи и че двата договора, въз основа на които ищецът иска присъждане в
негова полза на адвокатско възнаграждение, представляват частни документи,
доказателствената сила на които следва да се преценява според логическите
правила и в съвкупност с всички доказателства по делото, а в случая са налице два
договора с един и същи предмет, и двата не върху бланки от адвокатска колегия, първият
от които за безвъзмездна правна помощ, вторият - с уговорено възнаграждение, сключен по-малко
от три месеца след първия и три дни преди датата на насроченото съдебно
заседание.)
Независимо от това дали е поискано или не от ищеца да
се присъдят в негова полза платените държавна такса и адвокатско
възнаграждение, в случая не са налице основания съдът да постанови
възстановяването на тези разходи, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК,
според която, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
Тук следва да се посочи, че в практиката на
гражданските съдилища (например: Определение № 674/23.11.2011 г. по ч. гр. дело
№ 597/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о.; Определение № 688/02.10.2014 г. по ч. т.
дело № 2337/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о. и Определение № 200/20.05.2016 г. по ч.
гр. дело № 1960/2016 г. на ВКС, ГК, III г. о.) трайно се приема, че дори извършеното
плащане след получаване преписа от исковата молба не освобождава ответника от
задължението за разноски. Тази практика е основана на Тълкувателно решение №
119 от 01.12.1956 г. на ВС, ОСГК по гр. дело № 112/1956 г., в мотивите на което
е възприето, че по общо правило разноските се дължат от страната, която с поведението
си е причинила възникването на съдебния спор, като задължението за заплащане на
направените по делото разноски е задължение за заплащане на понесените от
съответната страна вреди и то почива на вината на противната страна, а също че
"в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите
когато искът е отхвърлен, защото след предявяването му ответникът доброволно е
възстановил правото на ищеца, например възстановил е нарушеното владение или е
изпълнил задължението си... "
В съдебната практика на ВАС по сходни случаи са
застъпени две групи становища.
Според едното, (например: Определение №
1377/01.02.2019 г. по адм. дело № 150/2019 г. на ВАС, IV о.; Определение №
8752/11.06.2019 г. по адм. дело № 4227/2019 г. на ВАС, III о.) в случаите, при
които няма доказателства, че ищецът е направил постъпки пред ответника за
доброволно заплащане на претендираната сума и че има отказ от страна на
ответника, следва да се приеме, че ответната страна за пръв път е сезирана с
искане за заплащане на сумата едва с предявяване на иска, поради което не е
дала повод за завеждането му и нормата на
чл. 78, ал. 2 от ГПК намира приложение.
Според второто становище (например: Определение №
1390/01.02.2019 г. по адм. дело № 14343/2018 г. на ВАС, III о.; Определение №
13611/14.10.2019 г. по адм. дело № 11175/2019 г. на ВАС, III о.), при
отсъствието в ЗАНН на норма относно отговорността за разноските в
производствата по обжалване на наказателни постановления и доколкото с
Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСС Първа и
Втора колегия на ВАС е прието, че разноските могат да бъдат претендирани по
исков ред (предвиден за обезщетяване на вреди, причинени на граждани и
организации от държавата), тъй като разноските могат да бъдат определени и присъдени
единствено след провеждането на исково съдебно производство, то завеждането на
такова дело е по причина отсъствието на нормативна уредба и няма връзка с
поведението на ответната страна. Същевременно постановилите определенията
състави приемат, че делото във всички случаи следва да бъде заведено, за да се
постигне възстановяване на направените в друго съдебно производство разноски, а
"справедливостта като едно от основните начала на правото не допуска
ищецът да бъде натоварен с разноски за провеждането на исковото производство,
при положение, че държавата не е създала процесуален ред за възстановяване на
разноските, направени в производствата по обжалване на издадените от държавни и
общински органи наказателни постановления, в рамките на тези производства".
Настоящият
съдебен състав съобрази, че в случая страна по АНД № 253/2015 г. на РС –
Силистра е бил ОО „АА“, а отговорността по ЗОДОВ е потърсена от ИА „АА“, поради
което неоснователно ищецът поддържа, че ответникът е знаел и му е ясно, че
ищецът е претърпял вреда във връзка с обжалването на процесното наказателното
постановление. Следва да се посочи, че единствено и само по волята на
наказаното лице, чието наказателно постановление е отменено, е дали да поиска
или не възстановяване на разходите за платено адвокатско възнаграждение по реда
на ЗОДОВ. Тоест само в случаите, когато след като е било сезирано отговорното
по ЗОДОВ лице за претенцията за възстановяване на платеното адвокатско
възнаграждение и е отказало, следва да се приеме, че с поведението си
ответникът е дал повод за завеждане на делото. Поради изложеното в случая, предвид и
признанието на иска от ответника, се обосновава извод за наличие на предпоставките
на чл. 78, ал. 2 от ГПК разноските да останат в тежест на ищеца.
Предвид изложеното съдът приема,
че не е налице основание за изменение или допълване на решението в частта в
разноските и за присъждане на държавна такса и възнаграждение за адвокат в
полза на ищеца по адм. дело № 143/2020 г. на АдмС – Варна.
Водим от горепосочените съображения
и на основание чл. 248, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 144
и чл. 143, ал. 1 от АПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТХВЪРЛЯ молбата на Б.И.М. с искане за изменение на Решение №
516 от 23.04.2020 г. по адм. дело № 143/2020 г. на АдмС - Варна в частта за
разноските, като се претендира присъждане разноски по делото за адвокатско
възнаграждение и държавна такса в общ размер на 310 лева.
Определението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от
дата на съобщаването му пред ВАС на РБ.
СЪДИЯ: