Р Е Ш Е Н И Е
№ 948
гр. Варна, 25.02.2015г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, 9-ти състав, в открито съдебно заседание, проведено на шести
февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря В.М., като разгледа докладваното от съдията гр.д.
№ 7706 по описа на ВРС за 2014-та година,
9-ти с-в, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от „И.” ЕООД, ЕИК*,
иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че „М.
Ищецът твърди, че
подал заявление по чл.417 ГПК за процесните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК. В законоустановения срок длъжникът възразил, поради което за
ищеца
се е породил правният интерес да предяви настоящия иск.
Твърди
още, че на 29.11.2007г. между ищеца (с тогавашна фирма „И.” ЕООД) и лицето Л. В.бил сключен договор за финансов лизинг. По силата на сделката ищецът се задължил да да
придобие в собственост и предостави за ползване на
лизингополучателя лек автомобил „БМВ Х5” с договорени характеристики. Срещу това
лизингополучателят се задължил
да му заплати възнаграждение, разсрочено на една първоначална, една остатъчна и 60 равни месечни анюитетни
вноски, включващи съответна
част от главницата и възнаградителна
договорна лихва, с падежи и размери
на вноските съобразно
договорен погасителен план.
В
уговорените по договора срокове
през 2007г. ищецът придобил собствеността върху лекия автомобил,
след което предоставил ползването
му на Любомир
Василев.
Съгласно споразумение от 21.05.2008г. ответникът „М.2000”
ООД заменило Л. В. в качеството му на лизингополучател
по договора, с което се задължил и да заплаща оставащите до края на договора
погасителни вноски.
На
24.04.2009г. бил подписан между актуалните страни по договора предоговорили размерите и падежите на погасителните вноски,
като за останалите неплатени такива се било уговорено да бъди издаден запис на
заповед. На същата дата 24.04.2009г. актуалният лизингополучател
„М.
Поради
системна неизправност на длъжника по каузалния договор на 16.12.2010г.
последния получил покана за доброволно изпълнение на натрупаните и неплатени до
този момент лизингови задължения в размер на
11 325.65евро. Поканата била съпроводена и с предупреждение, че при
неизпълнение на задължението в тридневен срок от съобщаването лизинговият договор ще се счита за развален. Изпълнение
така и не последвало.
Поради
това с нотариална покана, връчена на „М.
С оглед
на изложеното се претендира исковата главница като сбор от останалите неплатени
лизингови вноски и такси по договора за периода
20.02.2009г. – 20.12.2010г., които вземания са обезпечени с издадения на
24.04.2009г. запис на заповед.
По
същество се моли за уважаване на иска и присъждане на разноски. В о.с.з.
страната поддържа становището си.
В срока по чл.131 ГПК ответниците депозират идентични
отговори на исковата молба, с които не се оспорват твърденията за сключване на
договора за лизинг, предаване за ползване на лизинговия
автомобил, замяната на длъжника за вноските по него, предоговарянето
на условията по него и обезпечаването му със записа на заповед от 24.04.2009г.
и авалирането на последния от ответника А. Т..
Излагат
обаче съображения за неоснователност на иска. В тази връзка заявяват, че
записът на заповед е издаден за сумата от 81 001.30евро, а не за твърдяното общо задължение от 83 084.93евро. Оспорват
действието на поканата за изпълнение, тъй като в нея е посочена пълната сума от
81 001.30евро, която към този момент считат, че не е била дължима.
Оспорват също надлежното фактуриране на претендираните
от ищеца задължения. Навеждат и довода, че през м. май 2010г. лизинговият автомобил е бил откраднат, с оглед на което към
този момент договорът се е прекратил, а отделно – ищецът, като застрахован по
договор за „Каско” с ЗК „Лев инс”
е получил обезщетение за настъпилото събитие, което рефлектира за тяхната неотговорност след тази дата.
По
същество се моли за отхвърляне на иска. В о.с.з. се поддържат изложените
становища.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Видно от приложеното частно гражданско дело на ВРС, по същото
дело на осн.чл.417 ГПК е издадена в полза на ищеца срещу
ответника заповед за изпълнение за процесната сума.
Не се спори, а е видно от
представените договор за лизинг от 29.11.2007г., споразумение от 21.05.2008г.
към него и анекс от 24.04.2009г. също към него, че ищецът и ответникът „М.
Не се спори, а се
потвърждава и от договора за покупко – продажба от
29.11.2007г., че лизингодателят в изпълнение на
договора е придобил собствеността върху уговорения с лизингополучателя
автомобил. Не се спори още, а се потвърждава и от депозирания предавателен
протокол, че така придобития от ищеца автомобил е предоставен за ползване на лизингополучателя.
В представения на л.9
документ е обективирано безусловното обещание на
ответника „М.” ООД да плати в полза на ищеца процесната сума. Документът е
озаглавен „запис на заповед”, а падежът му е оформент
„на предявяване, до 20.01.2013г.”. Върху документа е оформен и авал от ответника А.Т..
С покана, получена от „М.” ООД на 16.12.2010г., ищцовото дружество е дало възможност на актуалния лизингополучател в тридневен срок от уведомяването да
заплати непогасените и падежирали
до този момент задължения от 11 325.65евро.
С нотариална покана,
получена от „М.” ООД на 24.02.2012г., ищцовото
дружество е дало възможност на актуалния лизингополучател
в тридневен срок от уведомяването да заплати непогасените
и падежирали до този момент задължения от 81 001.30евро,
съставляващи главницата по записа на заповед.
С нотариална покана,
получена от А.Т. на 24.02.2012г., ищцовото дружество
е предявило на авалиста записа записа
на заповед.
Не се спори, че „И.” ЕООД
към 2010г. е било в застрахователно правоотношение с „Л. и.” АД досежно риска - кражба на процесния
„БМВ Х5”. Видно от материалите на л.79 и 80 при застрахователя
е образувана щета по сигнал за настъпване на сочения риск. Видно от документа
на л.198 и заключението по ССчЕ, няма данни „И.” ЕООД
да е получило плащане от „Л. и.” АД за настъпилия обезпечен риск – кражба на
спорното МПС.
От материалите от
изисканата преписка от МВР – Силистра се изяснява, че образуваното ДП по сигнал
за кражба на автомобила е спряно на 03.08.2010г. поради изчерпване на способите
за разкриване на престъплението от обективна и субективна страна.
От заключението по приобщената ССчЕ,
което съдът кредитира като обективно и достоверно, се установява, че общия
осчетоводен размер на задълженията на „М.” ООД към „И.” ЕООД по договора за
лизинг от 29.11.2007г. възлиза на 12 226.94евро, който общ размер е
посочен и по пера и основания и който съответства по основание на сумите, за
които е издадена заповедта за изпълнение. Посочени са размери и на падежиралия дълг към момента на промяната на лизингополучателя, както и на платените от кредитора суми
по „Каско” и „ГО” с трети лица.
Въз
основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните
правни изводи:
Уважаването на предявените
искове
с правно основание чл.422 ГПК предполага пълно и главно доказване от ищеца на
основанието на претендираното вземане - че издаденият запис
на заповед е редовен от външна
страна и същият е
предявен за плащане в уговорения срок, респ. че е настъпил падежът му. Ангажирането на отговорността
на длъжника по обезпеченото каузално правоотношение налага още доказване на
неговото възникване и изправността на кредитора по него.
Относно записа на заповед: Представеният по делото запис на заповед съдържа
изискуемите по чл.535 ТЗ
реквизити за този вид ценни книжа, поради което е редовно оформен от формална
страна. Менителничният ефект освен това е предявен надлежно
и на издателя и на авалиста, с което е настъпила и изискуемостта на задълженията по него. Всъщност възраженя в тази връзка не са направени и от ответниците,
поради което съдът приема разглежданите обстоятелства за доказани.
По легитимацията на отв. А.Т.: Цялата
защита на този ответник се основава на възражения, свързани с обезпеченото
каузално правоотношение по договора за финансов лизинг. Доколкото в случая авалистът не е страна по този договор, той не може да
противопоставя на кредитора по записа на заповед, възражения, основани на
каузалното правоотношение между приносителя и издателя на менителничния
ефект (така и Определение №40/02.02.2015г. по т.д. №609/2014г. на ВКС, 2-ро ТО; Решение №26/24.04.2014г. по т.д. №1027/2013г. на ВКС
и др.), освен такива за злоупотреба с права, каквито не са наведени в случая.
Ето защо формалната редовност на записа на заповед и настъпването на падежа на
дълга по него са достатъчни да ангажират цялостната отговорност на разглеждания
ответник за исковата сума – останала непогасена част
от дълга по записа, на осн. чл.538 ТЗ вр. чл.537 ТЗ вр. чл.485, ал.1 ТЗ.
По легитимацията на отв. „М.” ООД: Както
вече се спомена между страните не е спорно, а е и доказателствено обосновано,
възникването на твърдяната облигационна връзка по договор за финансов лизинг от
29.11.2007г., предаването за ползване на лизинговия
автомобил в изпълнение на същия, замяната на лизингополучателя
на 21.05.2008г. с „М.” ООД, предоговарянето на
условията по него на 24.04.2009г. и обезпечаването на задълженията по него със
записа на заповед от същата дата. При тези данни съдът намира за доказано
наличието на обезпеченото каузално правоотношение и изправността на кредитора
по него.
Възражението за ненадлежна активна легитимация е неоснователно, тъй като промяната
на фирмата (наименованието) на кредитора не води до промяна в правосубектността на дружеството, при липса на данни за
преобразуване на същото и при идентичност на ЕИК на лизингодателя
и на ищеца.
Възражението срещу размера
на длъга, за който е издаден записа на заповед (т.е.
за неотносимост на записа към договора за лизинг) не
може да бъде споделено. Това е така, защото в т.5 от споразумението от
24.04.2009г., сключено с „М.” ООД във връзка с договор за лизинг
№002303-002/29.11.2007г., страните изрично са посочили, че общия остатъчен анюитетен дълг по договора възлиза на 81 001.30лв., за
която сума следва да се издаде запис на заповед и за коят
сума всъщност е издаден на 24.04.2009г. спорният менителничен
ефект.
Недоказано остана и
възражението за недължимост на част от исковите суми,
поради извършена през м. май 2010г. кражба на лизинговия
автомобил – единствените данни в тази връзка, са подаденият сигнал от лизингополучателя и образуваното по случая ДП. Същото обаче
е спряно още през м. август 2010г. поради изчерпване на способите за разкриване
на престъплението от обективна и субективна страна, като няма данни да е
възобновявано и досега. При това положение не може да се приеме за доказано по
несъмнен начин настъпването на застрахователното събитие. Съвсем отделен е и
въпросът, че съгласно чл.343 ТЗ рискът от случайното погиване или повреждане на
предоставената за ползване вещ е за лизингополучателя,
т.е. изгубването на фактическата власт върху вещта не го освобождава от
задължението за лизинговите вноски, а го оправомощава при нужда да реализира отговорността на деликвента.
Действително при настъпило застрахователно събитие
задълженията на лизингополучателя следва да се
редуцират съразмерно с платените от застрахователя
обезщетения, които ги заместват. В случая обаче плащане от застрахователя
на лизингодателя не се установи – напротив – писмото
на „Л. и.” АД и заключението на съдебния експерт индикират
извод в обратния смисъл. Ето защо и обсъдените правоизключващи
възражения на ответника не могат да се споделят.
В заключение по
горните групи съображения съдът намира предявеният иск срещу отв. А. Т. за основателен в пълния му предявен размер, а
срещу „М.” ООД – в изчисления от съдебния счетоводител размер на непогасени анюитетни лизингови вноски от 12 226.94евро, като над тази сума
до пълния предявен размер искът следва да се отхвърли.
По разноските: Предвид изхода по спора на ищеца се следват разноски от
489.85лв. – платена държавна такса, 1517.72лв. – платен адв.
хонорар и 80.00лв. – платен депозит за ССчЕ. Предвид
правилата на чл.78 ГПК отв. Т. дължи разноските на
ищеца в целия им размер, а отв. „М.” ООД – съразмерно
с уважената част от исковете. Същевременно процесуалната отговорност на
обикновените другари не е солидарна, поради което от така определените размери
всеки от ответниците следва да заплати по ½ част. Следователно отв. Т. дължи заплащането на 1043.78лв., а отв. ООД – 1019.13лв.
По аналогичен начин следва
да се разпределят и разноските за заповедното производство, по които исковият
съд дължи произнасяне с осъдителен диспозитив, на осн. ТР №4/16.06.2014г. на ОСТГК на ВКС.
Разноски на ответното
дружество не се следват, поради липсата на искане.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че А.Т.Т., ЕГН**********, дължи
на „И .” ЕООД, ЕИК***, сумата 12522.74евро
– останала неплатена главница по запис на заповед от 24.04.2009г., авалиран от А.Т.Т. и издаден от „М.
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че „М.” ЕООД, ЕИК***, дължи
на „И .” ЕООД, ЕИК***, сумата 12 226.94евро
- останала неплатена главница по запис на заповед от 24.04.2009г., авалиран от А.Т.Т. и издаден за обезпечаване на
задълженията на „М.” ЕООД за заплащане на лизингови
вноски по договор за финансов лизинг от 29.11.2007г., ведно със законната лихва върху главницата
от подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда – 10.04.2013г. до окончателното
й изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. №5093 по
описа на ВРС за 2013г., като ОТХВЪРЛЯ иска само за разликата над
12 226.94евро до 12522.74евро, на осн.
чл.422 ГПК.
ОСЪЖДА А.Т.Т., ЕГН**********, да заплати на „И .” ЕООД, ЕИК***, сумата 1043.78лв. – разноски в исковото производство пред ВРС, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА М.” ЕООД, ЕИК***, да
заплати на „И .” ЕООД, ЕИК***, сумата 1019.13лв.
– разноски в исковото производство пред ВРС, на осн.
чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА А.Т.Т., ЕГН**********, да заплати на „И.” ЕООД, ЕИК**, сумата 661.80лв. – разноски в заповедното
производство, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №5093 по
описа на ВРС за 2013г., на
осн. ТР №4/16.06.2014г. на ОСТГК на ВКС и чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА М.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна, в двуседмичен
срок от получаване на съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:……………………………