РЕШЕНИЕ
№ 3555
гр. Пловдив, 01.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330104501 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от К. М. К. против „Макроадванс” АД, с
която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 113,10 лева,
представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание –
нищожна клауза за неустойка по договор за паричен заем № **г., сключен
между страните, , ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 30.03.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен
договор за паричен заем № ** г. Съобразно чл. 10, ал.1 от договора ищецът
дължал неустойка на ответника в случай, че не представи обезпечение –
поръчител в тридневен срок от сключване на договора. В исковата молба се
излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото е
сключен в противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
Основанието за недействителност на договора по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК се
обосновава с обстоятелството, че в договора не е посочен размера на
възнаградителна лихва, предвид факта, че клаузата за нейното договаряне е
нищожна като противоречаща на добрите нрави. Според ищеца била
1
нарушена и нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 ПК досежно изчисляването на ГПР,
доколкото в същия не била включена неустойката. Клаузата досежно
последната била недействителна и доколкото създавала задължения, които се
покриват от ГПР като по този начин се надвишавал пет пъти размера на
законната лихва, което противоречало на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.
Клаузата, с която била уговорена дължимостта на неустойката противоречала
и на разпоредбите на чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗЗД. Поради изложеното договорът
за кредит се явявал недействителен и ищецът дължал на ответника
единствено чистата стойност по кредита. Всичко заплатено над стойността по
кредита, включително и неустойката, било недължимо платено.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от
ответника „Макроадванс“ АД, с който се излага становище за
неоснователност на предявения иск. Посочва се, че размерът на договорената
лихва съответства на принципа на свободата на договаряне и не нарушава
добрите нрави. Според ответника липсва и нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9
ЗПК, доколкото липсва изискване в ЗПК същата да е уговорена в трикратен
размер на законната лихва. По отношение на наведените пороци досежно
ГПР, се излагат съображения, че същият е уговорен съобразно нормата на чл.
19, ал.4 ЗПК в размер на 49,65 %. Уговорената в чл. 10 от договора неустойка
не следвало да се включва в ГПР, доколкото касаела неизпълнение на
конкретно договорно задължение, а именно: осигуряване на обезпечение.
Посочва се, че при добросъвестно поведение на потребителя, а именно: при
представяне на уговореното обезпечение, не би се достигнало до начисляване
на неустойка. Поради изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски. Прави възражение, че ищецът не се явява
материалнозатруднено лице, поради което в полза на същия не следва да
бъдат присъждани разноски по чл. 38 ЗАдв.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът от фактическа страна установява
следното:
Между страните не е спорно, че на ** г. между тях е сключен договор за
паричен заем № ** /л.19-24/, по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца в заем сумата в размер на 600 лева, която е следвало да бъде върната на
12 вноски при фиксиран лихвен процент – 41 %, и годишен процент на
2
разходите – 49,65 %. В чл.10, ал.1 от договора била предвидена неустойка в
случай, че ищецът не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл. 20. ал.2 от договора. Съобразно последния, вземането по
договора е обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита.
Кредитополучателят се задължавал в срок от три работни дни от сключването
на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице,
одобрено от кредитора. Размерът на предвидената неустойка възлизал на
сумата от 4,68 лева плюс 0,26 % от усвоение размер на кредита за първия ден
и 0,26 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който
кредитът не е обезпечен.
От представената справка за извършени плащания /л.24/, се установява,
че от ищеца по договора е заплатена сумата в размер на 600 лева за главница,
42,17 лева за възнаградителна лихва и 113,10 лева за неустойка.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
За основателността на предявените осъдителни искове с правно
основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса
на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната
действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното
дружество по процесните договори за заем, които са недействителни. В
доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
За основателността на предявените искове следва да се установи и че
плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради
наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора
по чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и
трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от
правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на
договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е
сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск
по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е
и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
3
страните основания в следните хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. №
1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. №
951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010
г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г.
на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично
Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение №
188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до
накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така
изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV
г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о,
решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при
разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от
ищеца доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да
извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договорите
в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с
правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния
договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат
разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 10
4
от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури обезпечение чрез поръчителство. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията,
които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания,
за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойки”
към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е
по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.
1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
5
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но
от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както
вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 10 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Изясни се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 113,10
6
лева за покриване на начисленото задължение за неустойка за непредставяне
на обезпечение. Предвид съображенията, изложени по- горе, то плащането от
ответника е осъществено по договор, който е недействителен на основание чл.
22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното, то ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1- во ЗЗД посочената сума, представляваща заплатена от ищеца на
ответника сума при начална липса на основание.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, право на разноски има ищеца на основание чл.
78 ал.1 ГПК. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна
такса в размер на 50 лева. Следва да бъде определено и възнаграждение за
процесуално представителство от един адвокат в размер на 360 лева по чл. 38
ЗАдв. съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, които следва да се присъдят на адвокатско
дружество „**“.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на К.
М. К., ЕГН: **********, на основание чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД сумата в
размер на 113,10 лева (сто и тринадесет лева и десет стотинки),
представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание –
нищожна клауза за неустойка по договор за паричен заем № ** г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 30.03.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Макроадванс“ АД, ЕИК:
*********, ДА ЗАПЛАТИ на К. М. К., ЕГН: **********, сумата в размер на
50 лева (петдесет лева), представляваща разноски в настоящото производство
за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на
Адвокатско дружество „**”, Булстат: **, с адрес: гр.**, ул. **, сумата в
размер на 360 (триста и шестдесет) лева с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено на К. М. К., ЕГН: **********, безплатно
7
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от
съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8