№ 525
гр. Бургас, 17.02.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Кристиян Ант. Попов
като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно
частно гражданско дело № 20232100500337 по описа за 2023 година
Производството е с правно основание чл.413,ал.2 ГПК и е образувано е по частна
жалба на „Профи кредит България“ с ЕИК: **** против разпореждане от
31.01.2023г.,постановено по ч. гр.д.№ 538/2023г. по описа на РС-Бургас и обективирано в
Заповед № 271/31.01.2023г.,с което е оставено без уважение заявление по чл.410 ГПК,
предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу М. Б. Т. от гр.Бургас в
частта му, с която е поискано издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на парично
вземане за следните парични задължения: сумата от 35,61лв.-договорно
възнаграждение;81,81лв. -възнаграждение за услуга „Фаст“ и за мораторни лихви в размер
на 13,72лв.,поради обстоятелството,че тези вземания се основават на неравноправни клаузи
по договор за потребителски кредит от 02.10.2020г.
В частната жалба се заявява становище за необоснованост на обжалваното
разпореждане и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, като се твърди,
че районния съд е излязъл извън рамките на външното формално изследване на
претендираното задължение. Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и издаване на
заповед за изпълнение;моли се присъждане на разноски в размер на заплатена д.т. от 15 лева
и юрисконсултско възнаграждение от 50 лева.
Бургаският окръжен съд като взе предвид, че частната жалба е предявена правно-
легитимирано лице в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт и като
съобрази разпоредбите на закона, исканията и твърденията на частния жалбоподател и
приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството по делото е образувано въз основа на депозирано заявление от
„Профи кредит България„ЕООД-гр.София,с което се претендира по реда на чл. 410 от ГПК
1
да бъде разпоредено длъжникът М. Б. Т. от гр.Бургас да му заплати следните
суми:410,16лв.- неплатена главница ,дължима по договор за потребителски кредит от
02.10.2020г.,сумата от 35,61лв.-договорно възнаграждение,дължимо за периода от
25.12.2021г.до 25.03.2022г. ;81,81лв. -възнаграждение за услуга „Фаст“,дължимо до
25.03.2022г. и за мораторни лихви в размер на 13,72лв.за периода от 25.03.2022г. до
29.01.2023г.,както и законната лихва върху главницата от входиране на заявлението до
окончателното изплащане- изискуеми по силата на сключен между страните договор за
потребителски кредит от 02.10.2020г. при общи условия.Към заявлението е представено
пълномощно ,договор за потребителски кредит от 02.10.2020г. с погасителен план .
Районният съд е уважил заявлението в частта досежно претендираните вземания за
главницата и за законната лихва върху главницата и съразмерно за разноски.
С обжалваното разпореждане от 31.01.2023г. първоинстанционният съд е оставил
без уважение искането в частта му по отношение на претендираните парични задължения за
сумата от 35,61лв.-договорно възнаграждение;81,81лв. -възнаграждение за услуга „Фаст“ и
за мораторни лихви в размер на 13,72лв.поради обстоятелството ,че тези вземания се
основават на неравноправни клаузи по договор за потребителски кредит от
02.10.2020г.лв,като се е позовал на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК- поради
противоречие на заявените вземания с добрите нрави,както и като е приел ,че вземанията са
основани на договор за потребителски кредит ,който е изначално недействителен -съгл.чл.
10а,чл. 11 ал. 1 т.10 вр.чл. 19 ал.1-4,чл. 21 ,чл. 22 и чл. 23 от ЗПК. В тази връзка БРС се е
позовал на нормата на чл. 19,ал.4 от Закона за потребителския кредит вр. с ПМС №
426/18.12.2014 г.,който забранява годишния процент на разходите /ГПР/ да бъде по-голям от
петкратния размер на законната лихва.Съдът е приел ,че възнагражденията за тези
допълнителни услуги са възнаграждения по самия договор за кредит ,които съгл.чл. 19 ал. 4
от ЗПК следва да се включат в ГПР и доколкото тези разходи не са включени в обявения от
кредитора ГПР,то е извършено нарушение на закона ,тъй като тези разходи са част от ГПР и
така той надхвърля значително максималния размер по чл. 19 ал. 4 ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за правилно и
препраща към изложените мотиви на РС по реда на чл. 272 от ГПК.
На основание чл. 410, ал. 1 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед
за изпълнение за вземания за парични суми или заместими вещи, ако искът е подсъден на
районния съд. Хипотезите, в които съдът не издава заповед за изпълнение са посочени в чл.
411, ал. 2, т. 1- 4 вкл. ГПК. В т. 2 е посочено, че заповед за изпълнение не се издава, ако
искането противоречи на закона и добрите нрави. Предвид изложеното, съдът е длъжен да
извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави.
Видно от депозираното пред съда заявление, вземанията на заявителя са
индивидуализирани в достатъчна степен.
Съгласно чл. 19 ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва.Според чл. 19,ал. 1 ЗПК той включва всички
2
настоящи и бъдещи разходи /лихви ,други преки или косвени разходи
,комисионни,възнаграждения от всякакъв вид,в. т.ч. дължими на посредници при сключване
на договора /,изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.Затова и на осн.чл. 19,ал.5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над петкратния
размер на законовата лихва са нищожни.Следва да се подчертае и че т.нар. „допълнителни
услуги“ всъщност са част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособено
като отделно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на
годишния процент на разходите. Допълнителната услуга „Фаст“,представляваща „право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“ преди клиентите без
закупена допълнителна услуга е свързана с усвояване и управление на кредита,затова
възнаграждението за нея е възнаграждение по договора за кредит, което противоречи на
чл.11а, ал.2 от ЗПК и клаузите, с които е уговорена дължимостта й,е нищожна на основание
чл.21 от с.з.Но не само,след като се касае за възнаграждение по усвояване и отпускане на
кредита,тази услуга следва да е включена в годишния процент на разходите-чл.19 ал.1 от
ЗПК и макар това да е сторено,тя по естеството си е част същия.Но с нея се надвишава
ограничението по чл. 19 ал.4 от ЗПК,поради което клаузата за дължимост на възнаграждение
за допълнителна услуга е нищожна и на друго основание-чл. 19 ал.5 от ЗПК.По тези
съображения вземането по договора за кредит за допълнителна услуга не
съществува.Всичко това дава основание да се приемат изцяло изводите на
първоинстанционния съд по приложението на чл. 146 ЗЗП ,при което се е погасило правото
на принудително изпълнение на ищеца по продадения допълнителен пакет услуги,поради
което правилно заявлението по това перо не е било уважено.
Наред с изложеното, следва да се има предвид, че процесния договор за кредит е
сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което нормите му
следва да бъдат съобразени от съда служебно. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е уредено, че при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, а в ал. 2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Законът забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита / чл. 10а ал. 2 от ЗПК/. В този смисъл е и
последната практика по чл. 290 от ТПК на ВКС, отразена в решение № 345/9.01.2019 г. по
т.д. № 1768/18 г. Забраната за кредитора да възлага на потребителя други такси и разходи,
извън обявената договорна лихва и обезщетението за забава, произтича от разпоредбите на
чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 от ЗПК. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран
размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата
дейност несъмнено придава и тази клауза неустоечен характер.
Действително целта на заповедното производство е да се ускори съдебния процес като
се установи, че вземането не се оспорва и се издаде изпълнително основание за него. В тази
връзка, заповедният съд извършва външното формално изследване на претендираното
задължение, но доколкото по силата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът в заповедното
3
производство е длъжен да извърши преценка за съобразността на заявеното по реда на чл.
410 ГПК вземане със закона и с добрите нрави, то той следва да осигури реализация на
правото на заявителя, но само в рамките, в които е зачетено от правния и обществен ред в
страната, с оглед на конкретното твърдяно от последния правоотношение. Поради
изложеното, не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че в заповедното
производство съдът дължи проверка единствено на формалната външна редовност на
заявлението по чл. 410 ГПК, а споровете относно процесните претендирани вземания следва
да се решат по исков ред при евентуално възражение на длъжника. Съдът е длъжен да
извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което налага
да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя,
дори и да не бъде направено възражение от длъжника.
По изложените съображения съдът намира обжалваното разпореждане за правилно,
което налага то да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното Бургаският Окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 31.01.2023г.,постановено по ч.гр.д.№ 538/2023г. и
обективирано в Заповед № 271/31.01.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК ,в обжалваната част.
Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4