№ 148
гр. П., 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РА.ОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230101702 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.
Ищецът Б. Т. П., с адрес в с. Д., общ. П., ЕГН **********, е предявил срещу
ответника „А. Т. Е. Г.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „С.“ №
16, ет. 8, ЕИК ***, първоначални искове, както следва:
- главен иск за присъждане на недължимо платена сума, включваща
възнаградителна лихва и неустойка по договор за потребителски кредит, сключен
помежду им, и
- евентуален иск за присъждане само на недължимо платената неустойка
по договора.
Ответникът е релевирал против ищеца частичен насрещен иск за
присъждане на неплатената главница по същата кредитна сделка, ведно със законната
лихва, считано от депозирането на насрещната искова молба – 10.12.2024 г., до
погасяването.
Ищецът пояснява, че на 22.08.2023 г. между него (като кредитополучател) и
ответника (като кредитодател) е бил сключен Договор за потребителски кредит с №
589924, за сумата от 3 000 лв. Твърди, че договорът е недействителен по чл. 22 ЗПК.
Допълва, че в договора е предвидено да заплати на кредитодателя и неустойка от 3
446,40 лв., ако не му предостави конкретно уговорено обезпечение. Смята, че ако
договорът не бъде приет за недействителен, то тогава нищожна е клаузата за
1
неустойката, тъй като тя влиза в колизия с добрите нрави (заради характеристиките й,
описани в обстоятелствената част на първоначалната искова молба) и противоречи на
повелителни правила на ЗЗП (също визирани в първоначалната искова молба).
Изтъква, че е платил на ответната страна цялата главница по кредита, както и още
138,84 лв., от които 50 лв. – за възнаградителна лихва, и 88,84 лв. – за неустойка
(съобр. изменението, направено по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК). Счита, че при
признаване на договора за недействителен недължимо платената сума трябва да му
бъде възстановена, а при на нищожност само на неустоечната клауза – да му бъде
върната сумата, които е заплатил по нея. Претендира законна лихва за забава върху
исковите суми от датата на образуване на делото (22.10.2024 г.) до погасяването, както
и съдебни разноски. Предлага в полза на адвоката, който му е оказал безплатна правна
помощ в производството, да бъде определено възнаграждение. Настоява, че не дължи
никакви суми на кредитодателя, с оглед цялостната недействителност на договора.
Ответникът намира първоначалните искове за неоснователни. Излага доводи,
че: както кредитният договор, така и клаузата, уреждаща неустойката по него, са
валидни; към договора е бил подписан анекс от 29.09.2023 г., според който дължимата
главница се увеличава на 5 000 лв., която ищецът следва да му плати, тъй като с
насрещната искова молба е обявена предсрочната изискуемост на кредит; сега
претендира само част от дължимата главница – 4 300 лв.; визираното задължение тежи
върху кредитополучателя дори и сделката да бъде приета за недействителна по чл. 22
ЗПК, защото тогава на възстановяване подлежи невърнатата чиста стойност на
кредита. Прави искане за присъждане на съдебно-деловодни разходи.
Съдът приема следното:
1. По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):
Първоначалните искове са с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Тяхното уважаване е детерминирано от кумулативното наличие на две предпоставки –
1/ предаване от ищеца и съответно получаване от ответника на материалното благо,
което е предмет на иска, и 2/ начална липса на основание за имуществено разместване
от такъв порядък (вж. в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленум на
ВС). Даденото по нищожна (недействителна) сделка, респ. по нищожна клауза от
сделка, е типичен пример за хипотезата на неоснователно обогатяване, получила
нормативна регулация в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (вж. Решение №
211/26.11.2013 г. по т.д. № 1082/12 г., II т.о. на ВКС).
Юридическата квалификация на насрещната искова претенция е по чл. 240, ал. 1
ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и нейната основателност предполага: 1/ валидно облигационно
правоотношение, създадено между ответника (като кредитодател) и ищеца (като
кредитополучател) по силата на твърдения договор за кредит; 2/ реално предоставяне
на кредитната сума от кредитодателя в полза на кредитополучателя; 3/ настъпване на
2
падежа за нейното връщане и 4/ непогасяване на това задължение. Разпоредбата на чл.
22 ЗПК дава регламентация на специален вид недействителност, касаеща договорите за
потребителски кредит (вж. Решение № 59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/22 г., ІІ т. о. на
ВКС). Тази недействителност, както и механизмът за уреждане на последиците й, са
особени спрямо общата уредба на същите материалноправни институти в ЗЗД. Затова,
при установяването й в хода на исково производство, по което се претендира
кредитната сума, съдът е длъжен да признае с решението си дължимата главница по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит, без да е нужно нейното
връщане да се извършва в отделна съдебна процедура по чл. 55 ЗЗД (вж. Решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/21 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 60186/28.11.2022
г. по т. д. № 1023/20 г., I т. о. на ВКС и Решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. №
2024/22 г., I т. о. на ВКС).
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за
ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на
процесния кредитен договор помежду им, включително по отношение на клаузата му,
уреждаща неустойката, а също така и относно сключването на анекса към същия
договор.
От съдържанието на договора, на погасителния му план и на анекса, копия от
които са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и базисните
параметри на кредитното правоотношение, а именно:
- главница – 3 000 лв.;
- годишен процент на разходите – 49 %;
- годишен лихвен процент – 36,19 %;
- обща стойност на плащанията, обхващаща главницата и
възнаградителната лихва – 3 873,60 лв., от което следва, че размерът на самата
възнаградителна лихва е 873,60 лв.;
- погасяване – чрез 15 месечни вноски, с краен срок – 22.11.2024 г.;
- изчисляване на годишния процент на разходите – при отчитане на
допусканията, че: „Кредитополучателят усвоява цялата сума по кредита и ползва
кредита за целия срок на кредита, като погасява всяка вноска на съответния падеж на
вноската и страните изпълняват точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихви или неустойки за неизпълнение“;
- допълнителни уговорки в анекса, съобразно които: предоставя се нова
кредитна сума от 5 000 лв.; променя се годишният лихвен процент на 38,23 %;
удължава се крА.ният срок на кредита, до 29.09.2025 г. (в това число изплащането на
кредитния дълг се извършва въз основа на нов погасителен план); запазват се
останалите условия по кредитния дълг.
Сключеният между ищеца и ответника договор разкрива признаците на такъв за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила
3
от 12.05.2010 г.). Ищецът е физическо лице, за което няма данни при встъпването в
кредитното отношение да е действало при упражняването на професионална или
търговска дейност, а ответникът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно,
при сключването на договора за кредит, ответникът е действал в качеството на
„кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът е имал
качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Касае се за ясна императивна разпоредба,
която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за
действителност на договорите за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният
процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Последното налага в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив,
Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил,
Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград,
Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр.
Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на
ВКС).
4
В този контекст се стига до констатацията, че договорът за кредит, от който
произтичат разглежданите искови претенции, не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото в него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил
формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин,
по който е била получена крА.ната му величина. Вместо това са изложени съвсем
общи формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.
Както беше изяснено, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
имат за последица недействителността на потребителския кредитен договор по чл. 22
ЗПК.
Според признанията (по чл. 175 ГПК), направени от пълномощниците на
страните (в нарочни писмени молби, депозирани по делото преди откритото
заседание):
- кредитната сума, която ответникът реално е предоставил (изплатил) на
ищеца, е 4 943 лв., от които: 3 000 лв. са по кредитния договор, а 1 943 лв. са по
анекса;
- разликата от 3 057 лв. между уговорената сума по анекса (5 000 лв.) и
реално платената по него (1 943 лв.) се получава от рефинансиране, извършено на
първоначалните кредитни задължения;
- реалните плащания, които ищецът е направил в полза на ответника по
отношение на цялата кредитна експозиция, включват сумата от 781,84 лв., от които:
81,84 лв. са по кредитния договор, а 700 лв. са по анекса.
Горното води до финалните изводи, че:
- Не е изпълнено първото от кумулативните условия на фактическия
състав, формиращ основанието на първоначалните искове. Това е така, защото не се
доказва от патримониума на ищцовата страна да са преминали към този на ответното
дружество имуществените блага (паричните суми за възнаградителната лихва и
неустойката), предмет на тези искове. Иначе, казано сумата, която ищецът реално е
платил на ответника (781,84 лв.) не превишава реално получената кредитна сума
(4 943 лв.), при което няма как да стои въпросът за възстановяване на недължими
плащания.
- Недействителността на кредитната сделка дава право на ответника да
получи от ищеца, по заведения насрещен иск, невърната чиста стойност от кредита.
Нейната величина е 4 161,16 лв. (4 943 – 781,84 = 4 161,16).
Върху сумата по насрещната искова претенция не трябва да се присъжда
поисканата законна лихва от деня на подаването на насрещната искова до
погасяването, тъй като:
- Разпоредбата на чл. 23 ЗПК има за цел да транспонира в националното
българско законодателство изискванията на чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, според
които държавите-членки на Европейския съюз установяват система от санкции за
5
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, и вземат
всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, а самите санкции
следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Макар изборът на
конкретните санкции да е в прерогативите на държавите-членки, мерките,
предвидените в тази връзка, трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи
(вж. съображение 47 от преамбюла на цитираната директива).
- Ако в случая кредиторът беше изпълнил изискването за посочване в
договора на компонентите и на начина на формиране на годишния процент на
разходите, той би имал право да получи уговорената възнаградителна лихва,
определена на основата на един немалък лихвен процент. Ако при приложението на
чл. 23 ЗПК върху неиздължената чиста стойност на кредита се присъди поисканата
законна лихва за забава, чието начисляване ще е до окончателното изплащане на
вземането, санкцията за кредитора, наложена поради неизпълнение на изискванията на
ЗПК при сключване на кредитния договор, няма да има реално възпиращ ефект, за да
го мотивира занапред да спазва задълженията си по Директива 2008/48/ЕО и по
националното законодателство, което я транспонира.
- Същевременно присъждането на законна лихва върху чистата стойност на
кредита допълнително ще влоши положението на потребителя, което пък ще е в
отклонение от целта да бъде постигнато високо ниво на защита на правата на
потребителите (вж. съображение 9 от преамбюла на обсъжданата директива).
2. По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ответника (чл.
78, ал. 3 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, чието възстановяване същият търси, включват
внесена държавна такса по насрещния иск (146,20 лв.) и заплатен адвокатски хонорар
(1 000 лв., от които: 200 лв. са за защита по първоначалните искове, а 800 лв. са за
защита по насрещната искова претенция).
Основателно е оплакването на ищеца за прекомерност на разходите за адвокат
(чл. 78, ал. 5 ГПК). При отчитане на разрешението, дадено в Решение от 25.01.2024 г.
по дело С-438/22 г. на СЕС, националният съд от държава-членка на Европейския съюз
не е длъжен да прилага дори и ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, ако
установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма
за причина поведението на страната, предизвикала спора, а поведението на насрещната
страна, която не е положила дължимата грижа, при което уговореното над адекватния
размер остава за нейна сметка (вж. Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч. гр. д. №
991/24 г., IV г. о. на ВКС). Преценката на съда в една такава ситуация трябва да се
концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по делото, неговия
предмет, извършените процесуални действия в хода на производството, събраните
6
доказателства, броя на проведените съдебни заседания, като все пак не следва да се
забравя, че се касае за строго квалифициран труд, полаган от лице с юридическа
правоспособност, което носи завишена отговорност за дейността си. Пренасянето на
тези критерии в полето на сегашния казус показва, че горепосоченото адвокатско
възнаграждение не кореспондира напълно с проблемите, които настоящото дело
поставя от фактическа и от правна страна. В хода на съдебното производство от
адвоката, оказал правна защита на ответника, са изготвени отговор на първоначалната
искова молба, както и насрещна такава. Проведено е само едно открито заседание, в
което процесуален представител на ответника не е взел лично участие. Събрани са
единствено писмени доказателства и то в много малък обем. Спорният предмет не е на
особено висока материална стойност. По-голямата част от релевантните обстоятелства
не само не са спорни между страните, а дори се признават от тях. Разгледаната правна
проблематика е с невисок интензитет на сложност, включително по нея има трА.но
установена съдебна практика.
Описаните фактически и правни специфики, които делото повдига, са
основание разноските за адвокат, полагащи се на ответното дружество, да бъдат
редуцирани наполовина (100 лв. за първоначалните искове и 400 лв. за насрещния
иск).
Така в крА.на сметка съдебно-деловодните разходи, които ищецът следва да
възстанови на ответника, поради неоснователността на първоначалните искове и
заради частичната основателност на насрещния иск, са общо на 631,79 лв.
Ръководейки се от изложените съображения, РА.онен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ главния първоначален иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
предявен от Б. Т. П., с адрес в с. Д., общ. П., ЕГН **********, срещу „А. Т. Е. Г.“
АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „С.“ № 16, ет. 8, ЕИК ***, с
който се претендира присъждане на 138,84 лв. – недължимо платена сума за
възнаградителна лихва и неустойка по Договор за потребителски кредит с № 589924
от 22.08.2023 г., сключен между първия (като кредитополучател) и второто (като
кредитодател), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
първоначалната искова молба – 22.10.2024 г., до погасяването.
ОТХВЪРЛЯ евентуалния първоначален иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
предявен от Б. Т. П., с адрес в с. Д., общ. П., ЕГН **********, срещу „А. Т. Е. Г.“
АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „С.“ № 16, ет. 8, ЕИК ***, с
7
който се претендира присъждане на 88,84 лв. – недължимо платена сума за
неустойка по цитирания кредитен договор, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на първоначалната искова молба – 22.10.2024 г., до погасяването.
ОСЪЖДА Б. Т. П., с адрес в с. Д., общ. П., ЕГН **********, да заплати на „А.
Т. Е. Г.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „С.“ № 16, ет. 8, ЕИК
***, сумата от 4 161,16 лв. – невърната чиста стойност по чл. 23 ЗПК от кредита по
Договор за потребителски кредит с № 589924 от 22.08.2023 г. и анекс от 29.09.2023 г.
към него, сключени между първия (като кредитополучател) и последното (като
кредитодател), като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата над уважената му част до
пълния заявен размер от 4 300 лв., както и ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на
законна лихва за забава, считано от датата на подаване на насрещната искова молба –
10.12.2024 г., до погасяването, която сума е част от вземане с общ твърдян размер 5
000 лв.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 5 ГПК, Б. Т. П., с адрес в с. Д., общ.
П., ЕГН **********, да заплати на „А. Т. Е. Г.“ АД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ул. „С.“ № 16, ет. 8, ЕИК ***, сумата от 631,79 лв. – съдебни
разноски, дължими за производството по делото, съобразно отхвърлянето на
първоначалните искове и частичното уважаване на насрещния иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез РА.онен съд – гр. П..
Съдия при РА.онен съд – П.: _______________________
8