Р Е Ш Е Н И Е №
260118
27.01.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД -
V-ти граждански състав
На 12.01.2021г.
В публично заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА СТАНЕВА
СТЕФКА МИХОВА
Секретар: Петя
Цонкова
като разгледа докладваното от съдия Михова в.гр.дело № 2598 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Гарант
кредит консулт“ ЕООД, с предишно
наименование „Лайт кредит консулт“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. **** срещу Решение № 2459/16.07.2020 г., постановено по гр.д. №
5020 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове за признаване за
установено, че А.В.П., ЕГН **********,
му дължи следните суми: 629.96 лева- представляваща невърната част от
задължения по договор за заем № 9008 от 16.03.2016г., сключен между „Лайт кредит“ ООД като
заемодател и Н. Б. К. и А.В.П., като заематели, платена от „Лайт кредит консулт“ ЕООД,
съгласно договор за гаранция от 16.03.2016г.; 324.24 лева, представляваща
неплатено възнаграждение по договор за гаранция от 16.03.2016г.; ведно със
законната лихва от датата на постъпването на заявлението в съда- 04.01.2019г.
до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед от 07.01.2019г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело №
130/2019 г. на ПРС, поправена с разпореждане от 18.11.2019г., срещу А.В.П. и Н.
Б. К.
В жалбата са изложени доводи за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Конкретно
жалбоподателят оспорва правните изводи на първоинстанионния съд , че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен на осн.чл.22 от ЗПК поради
нарушаване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК при определяне на ГПР. Моли
за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове.
В законоустановения срок по чл.263 ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна А.В.П., чрез
назначения й по делото особен представител адв. Х., в който взема
станоивще за нейната неоснователност и
настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение .
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Производството
пред РС е образувано по искове с правна квалификация чл. 143, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявени по
реда на чл.422 ГПК, за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца
„Гарант кредит консулт“ ЕООД, с предишно
наименование „Лайт кредит консулт“ ЕООД, ЕИК **** към ответника А.В.П., ЕГН **********, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 130/2019 г. на ПРС.
За да обоснове
претенциите си ищецът е твърдял в исковата молба, че между трето за спора лице „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД , от една страна като
заемодател, ответника А.В.П.,
ЕГН ********** и Н. К. , от друга като заематели, е бил сключен Договор за заем № 9008 от 16.03.2016
г., по който е бил предоставен паричен
заем в размер на 800 лева, който следвало да бъде върнат в срок от 30 седмици, на 30 равни месечни вноски,
всяка една в размер на 29,96 лева, като общата дължима сума по договора за кредит е в
размер на 898,80 лв.
Изложено
е, че на
същата дата като обезпечение на задълженията по договора за заем е бил сключен и Договор за
гаранция между ищеца, в качеството му на гарант, заемодателя „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД
и заемателите
, съгласно
който последните се
задължили да платят на гаранта възнаграждение, разсрочено на 30 ежеседмични премии, всяка на стойност
от 15,44 лв., което възнаграждение
е обезпечено с издаден в полза на гаранта запис на заповед. Тъй като ответникът не изпълнил задълженията
си по договора за кредит в пълен размер, с уведомление от 17.12.2018 г. на основание чл. 5 от
договора за гаранция ищецът бил уведомен от „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД, че последният
активира гаранцията и претендира плащане на задълженията на ответниците в
размер на 629,96 лева. Заявил е, че извършил плащане по
договора за гаранция на 18.12.2018 г. със сума в посочения размер. Отделно от това ответникът не заплатил по договора за
гаранция и възнаграждение по него в размер на 324,24 лева, поради което за тези две
вземания ищецът се снабдил със заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 130 по описа на Районен съд - Пловдив за 2019 г., срещу която длъжникът А.В.П.,
ЕГН ********** възразил и ищецът е предявил вземанията си по исков ред.
В отговор на исковата
молба ответникът,чрез назначения му по делото особен представител адв.Х., е
оспорил исковете с възражение, че договорът за кредит е недействителен на
специалните основания по чл.22 ЗПК.
След събиране на
поисканите от ищеца доказателства районният съд е постановил обжалваното
решение , с което е отхвърлил изцяло
исковете, като е счел за основателно възражението за недействителност на
договора. Изложил
е съображения, че
предвид разпоредбата на
чл.23 от ЗПК потребителят
следва да върне само
чистата стойност на кредита, но тази сума не може да бъде присъдена
в настоящото производство, тъй като в него се претендират вземания
на договорно основание,
а тя се дължи по
нищожен договор за заем.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата
на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.
269, ал. 1 изр. второ ГПК и оплакванията в жалбата,
въззивният съд намира, че решението е
частично неправилно.
Не е било спорно по делото, че ответникът е получил
паричен заем в размер на 800 лв. по сключения с третото лице „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ЕООД
Договор за паричен заем № 9008/16.03.2016 г. Според съдържанието на същия е уговорено между
страните погасяването на кредита да се извърши на 30 седмични вноски в размер на 29,96 лв., считано от 23.03.2016
г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент от 40 %. Посочен е общ размер на всички плащания от 898,80 лв. ,
както и годишен процент на разходите в размер от 49,05 %.
В чл.3, ал.2 от договора за паричен заем е
предвидено, че сумата се предава при предоставяне на обезпеченията по чл.6 от
договора, едно от които е гарантиране от трето лице чрез сключване на Договор
за гаранция ,т.е., условие за предоставяне на заема е сключването на договор за
гаранция.
Не се е спорило също относно факта на сключен на 16.03.2016г. Договор
за гаранция между ищеца, в качеството му на гарант, заемодателя „ЛАЙТ КРЕДИТ”
ООД и ответника, съгласно който последният се задължил да плати на гаранта възнаграждение разсрочено на 30 ежемесечни премии, всяка на стойност от 15,44 лв. Според чл.3.1. от същия договор премиите се
дължат и се заплащат заедно / на същата дата/ със съответните месечни
погасителни вноски по заема.
В исковата молба ищецът е заявил, а и от
заключението на ССЕ се установява, че кредитополучателят е платил по договора
сума в общ размер от 407,80 лв., от които 220,20 лв. са отнесени за погасяване
на главница, 48,64 лв.- за погасяване на лихва и 138,96 лв. за погасяване на
възнаграждение по договора за гаранция.
По отношение на договорите за потребителски кредит
е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите
е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега
ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското
законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за
потребителския кредит. Чрез тази
законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза
при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на
ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с
непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави
членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на
Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите
членки и техните граждани.
Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя извода, че е спазена
писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл. 10 от
Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му, вида на
предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на лихвения
процент, който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер
на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1,
т. 12 до т. 26.
Налице обаче е
нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ПОС намира, че посочените
в договора годишен процент на разходите от 49,05 % и общата сума за плащане от заемополучателя – 898,80 лв. не
съответстват на действителните такива. Съображенията за това са следните:
Според § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия, а в т. 2 от същата разпоредба е
указано, че "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Предвидено е още при сключването на договора, като условие
за предоставянето на паричния заем, сключване на договор за гаранция и
заплащане на премиите по него заедно с всяка вноска по кредита, като към вноската се добавя сума от 15,44 лева. Т.е., плащането на тези премии се
извършва в полза на заемодателя, а не на гаранта. Непредставянето на така изискуемото обезпечение обаче не води до претърпяването
на вреди или увеличаването на разходите за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
предвидено възнаграждението по договора за гаранция да се кумулира към погасителните вноски, като по
този начин напрактика води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по
този начин към погасителните вноски, то се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя / предвид уговорката за заплащане на премиите в
негова полза, а не в полза на гаранта/. Видно от съдържанието на процесния договор за
кредит, в него не е отразена действителната "обща сума, дължима от
потребителя". Така в графа "детайли на кредита" фигурира
"обща сума за погасяване", но тя отчита само общия му размер, без да
включва общите разходи за потребителя, в това число и възнаграждение за
поръчителя, което е "допълнителна услуга", пряко свързана с кредита,
независимо че задължението за кредитополучателя може и да не възникне, ако
успее да представи обезпечението по чл. 3 от договора за кредит. Това, от своя
страна, се отразява и на стойността на годишния процент на разходите, защото
той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв
вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19,
ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 21,
ал. 1 от ЗПК, всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил
възнаграждението за поръчителя – на стойност, близка до тази на отпуснатия
кредит, в "общата сума, дължима от потребителя", кредиторът е
заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на
кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за
погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни, т. е. не съществуват по
договора. И тъй като не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен
съгласно чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една
страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11,
т. 10 от ЗПК не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита.
В допълнение ще
се отбележи, че посочването в договора за
кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява
невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита,
следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива
за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или
е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други
разходи по него. Следователно, в настоящия случай ответникът не дължи
възнаградителна и наказателна лихви, както и възнаграждение за поръчителя, тъй
като последното се явява "друг разход
по кредита".
Според чл. 138,
ал. 2 от ЗЗД, поръчителство
може да съществува само за действително задължение. Следователно, след като
договорът за кредит е недействителен, за
поръчителя не се поражда задължение да обезпечи кредитора. Или в настоящия
случай поръчителят – ищецът по делото, е изпълнил едно "чуждо
задължение". Съгласно чл. 74 от ЗЗД този, който е изпълнил
едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в
правата на кредитора. Въпросът за незнанието за нищожността на сделката и
обосноваването на правния интерес по чл. 74 от ЗЗД с факта на това незнание е
свързан, от една страна, с вида на недействителността,
а от друга – с опасността от настъпване на неблагоприятни имуществени последици
за изпълняващия чуждото задължение – в този смисъл е определение №
212/19.12.2008 г. на ВКС по т. дело № 635/ 2008 г., I т. о. Недействителността на договора за кредит
не е очевидна, тъй като към момента, когато заемодателят е получил изпълнение
от поръчителя, последният не е знаел, че договорът за кредит е недействителен, съответно, че договорът за
поръчителство не е породил действие.
Безспорно поръчителят има правен интерес да
изпълни, защото ако договорът за кредит е действителен, респективно, е
възникнало задължение за обезпечаване на кредита, той е солидарно отговорен с
длъжника – чл. 141,
ал. 1 от ЗЗД, т. е.
имуществените му права са застрашени от бездействието на последния да изпълни
на падежа. Следователно, ищцовото дружество встъпва в правата на кредитора,
включително и в правото му да получи чистата стойност на кредита /чл. 23 от ЗПК/, или в случая – сумата от
800 лева главница, намалена с направените плащания
от страна на ответника, които са общо
в размер на 407,80 лева според неоспореното
заключение на ССЕ или ответникът е задължен към ищеца за сумата от 392,20 лева,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК в съда до окончателното
плащане. Претенциите до пълния им размер, в т.ч. и за възнаграждение на поръчителя, следва да се отхвърлят като
неоснователни.
С оглед изложеното решението на ПРС следва да се отмени и то само в частта му, в
която е отхвърлен предявения иск за сумата от 392,20 лева - главница.
С оглед резултата от настоящото производство следва
да се присъдят на ищеца разноски в заповедното , исковото и въззивно производство, като за база се вземе предвид това, че искът е
основателен за сумата от 392,20 лева. В
заповедното производство ищецът е направил разноски в размер от общо 325 лева. В първоинстанционното производство направените разноски са в общ размер
от 520, а във въззивното производство възлизат
на общо 350 лева. Съразмерно с уважената част от исковете ищецът има право на разноски съответно: за заповедното производство в размер на 133,58 лева, за исковото производство – в размер на 213,73 лева и за въззивното производство в размер на 143,86 лева.
Ответникът не е направил и не е поискал разноски .
Мотивиран от
изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
2459/16.07.2020г., постановено по гр.д.№ 5020/2019г. на РС-Пловдив, ХIV -ти гр.с., в частта му, в която съдът е отхвърлил като
неоснователен предявеният иск от „Гарант кредит консулт“ ЕООД, с предишно наименование „Лайт кредит
консулт“ ЕООД, ЕИК ****, да бъде прието за установено, че А.В.П.,
ЕГН **********, му дължи сумата в размер
на 392,20 лева – главница, по договор за заем № 9008 от 16.03.2016г., сключен с „Лайт кредит“ ООД и заплатена от „Гарант кредит консулт“
ЕООД, с предишно наименование „Лайт
кредит консулт“ ЕООД, ЕИК ****, по договор
за гаранция от 16.03.2016г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А.В.П., ЕГН **********,
дължи на „Гарант кредит консулт“ ЕООД, с предишно наименование „Лайт кредит консулт“ ЕООД, ЕИК ****, сумата в размер на 392,20 лева – главница, по договор за заем № 9008 от 16.03.2016г., сключен с „Лайт кредит“ ООД и заплатена от „Гарант кредит консулт“
ЕООД, с предишно наименование „Лайт
кредит консулт“ ЕООД, ЕИК ****, по
договор за гаранция от 16.03.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.01.2019 година до окончателното плащане, за което вземане
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч. гр. д. № 130/2019 г. по описа на ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2459/16.07.2020г.,
постановено по гр.д.№ 5020/2019г. на РС-Пловдив, ХIV -ти гр.с., в останалата му част.
ОСЪЖДА А.В.П., ЕГН **********, да заплати на „„Гарант кредит консулт“ ЕООД, с
предишно наименование „Лайт кредит консулт“ ЕООД, ЕИК **** , сумата от 133,58 лева - разноски за заповедното производство, сумата от 213,73
лева- разноски за първоинстанционото
производство, сумата от 143,86
лева - разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./