№ 9503
гр. София, 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110152811 по описа за 2024 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от Д. Г. П., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, ..5, чрез адв. М. срещу„..” ЕООД,
ЕИК: .. със седалище и адрес на управление: гр. София, ..”, бул. „...,
представлявано от .., в качеството им на управители, чрез процесуалния
представител юрк. Г.а за прогласяване на нищожността на сключен между
страните Договор за потребителски кредит № 596053 от 26.02.2018 г., поради
наличие на пороци в същия на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
евентуално на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19
ЗПК, а именно противоречие със закона, заобикаляне на закона и наличие на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, обективно
съединен в условията на евентуалност с иск за прогласяване на нищожността
на клауза в чл. 5 от процесния договор, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение поръчителство в полза на
ответника.
В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил Договор за
потребителски кредит № 596053 от 26.02.2018 г. по реда на ЗПФУР с
ответника, по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави на
кредитополучателя заем в размер на 2 500 /две хиляди и петстотин/ лева, а
кредитополучателят се е задължил да върне отпуснатата сума в срок от 12
месеца. Посоченият годишен процент на разходите е в размер на 49,66 %, като
по този начин привидно са спазени императивните изисквания на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Налице е твърдение, че в договора е било уговорено наличие на
обезпечение на кредита в полза на ответното дружество, което обезпечение
следвало да бъде реализирано чрез поръчителство, предоставено от „Ferratum
1
bank“, представляващо свързано с кредитодателя дружество. В тази връзка
твърди, че в съдържанието на процесния договор не е бил посочен размерът
на възнаграждението за предоставяне на гаранция, но след усвояване на
заемната сума от страна на ищеца в настоящото производство, явяващ се
кредитополучател по договора, последният установил, че е била начислена
такса за обезпечение с поръчителство в размер на 1 250 /хиляда двеста и
петдесет/ лева.
Ищецът счита сключения между страните договор за предоставяне на
потребителски кредит за недействителен, тъй като в съдържанието на същия
не е било изрично упоменато, че кредитополучателят дължи парични вноски
по последващия договор за поръчителство, нито е било посочено в Общите
условия, че сключването на договор за предоставяне на гаранция от страна на
ищеца следва да представлява задължително условие за получаване на кредит.
Твърди, че в настоящия случай е налице липса на съгласие за сключването на
договор за поръчителство от страна на ищеца, тъй като последният не е
подписал договора.
На следващо място, ищецът счита процесните договори за нищожни на
основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, поради обстоятелството, че и в двата
случая не е била спазена предвидената от закона форма.
В допълнение, твърди, че в договора за предоставяне на потребителски
кредит липсва яснота по отношение на начина на изчисляване на годишния
процент на разходите (ГПР). В тази връзка, ищецът заявява, че на
кредитополучателя не е била предоставена възможност от страна на ответното
дружество, в качеството му на кредитодател, за сключване на договора за
кредит, без да бъде предоставен поръчител в полза на ответника, за което
последният е начислил допълнително парично възнаграждение. Твърди, че
посредством посоченото допълнително плащане са били покрити разходи във
връзка със задължението за предоставяне на договорната сума, поради което
същите следва да бъдат включени при изчисляването на ГПР.
Предвид гореизложеното, ищецът счита, че в процесния договор е бил
посочен грешен ГПР, като предвидената сума за гаранция по предоставяне на
поръчител, представляваща разход във връзка с предоставянето на кредита, не
е включена в изчисляването на общата стойност на лихвения процент, в
резултат на което е била заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита. Твърди, че действителният размер на ГПР по процесния
договор, заедно с включените разходи за предоставяне на гаранция по
договора за поръчителство, е в размер, надвишаващ 70%.
Поради това, ищецът счита клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне
на потребителски кредит за нищожна като неравноправна по смисъла на
чл.143, т.9 З3П и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл. 10а, ал.4,
чл.19, ал.1 и 4 ЗПК, тъй като същата не позволява на кредитополучателя да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
2
С оглед гореизложеното, ищецът обективира искане да бъде признато за
установено по отношение на сключения между страните договор за
предоставяне на потребителски кредит, че в същият са налице множество
пороци, обуславящи неговата недействителност, поради което процесният
договор следва да бъде прогласен за нищожен.
В условията на евентуалност, в случай че се отхвърли главният иск,
ищецът прави искане да бъде обявена нищожността на клаузата на чл. 5 от
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 596053 от 26.02.2018 г.,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение,
представляващо поръчителство от „Ferratum Bank“ в полза на ответника.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника „..” ЕООД, ЕИК: .. със седалище и адрес на управление: гр. София,
..”, бл. 1, бул. „..., представлявано от .., в качеството им на управители, чрез
процесуалния представител юрк. Г.а, с който отговор същият заявява, че
оспорва предявеният иск като неоснователен и недоказан.
Не оспорва релевираното в исковата молба обстоятелство, че между
страните е сключен Договор за потребителски кредит № 596053 от 26.02.2018
г., по силата на който ищецът, в качеството си на кредитополучател, е получил
в заем сумата от 2 500 /две хиляди и петстотин/ лева от ответника, в
качеството му на кредитодател, съобразно посочените условия в договора.
Заявява, че с посочената от ищеца договорна клауза на чл. 5 от процесния
договор е уговорено между страните, че ищецът е длъжен да върне
получените парични средства, ведно с възнаградителна лихва, както и
обезпечаване на задължението чрез поръчителство, предоставено от .. (..). В
тази връзка, ответникът оспорва обективираното в исковата молба твърдение,
че процесната клауза от сключения между страните договор е нищожна, тъй
като кредитополучателят е могъл сам да избере обезпечението към своето
задължение, респективно сключването на договор за гаранция не
представлява задължително условие за отпускане на заемната сума.
Счита, че ищцовата претенция не е предявена срещу надлежна страна,
поради обстоятелството, че договорът за гаранция представлява отделно
облигационно правоотношение, възникнало между ищеца и .., което е
самостоятелно юридическо лице, представляващо банкова институция,
регистрирана в .., предоставящо услуги на територията на Република
България. Твърди, че ищецът сам е избрал посоченото дружество за поръчител
в електронния формуляр, като същият е подал заявление за кредит, след като е
бил информиран за дължимите такси. В тази връзка, ищецът е получил
преддоговорна информация посредством електронната си поща, в която
изрично е било посочено, че ответникът изисква предоставяне на обезпечение,
а именно поръчителство, с оглед сключване на договор за предоставяне на
потребителски кредит с ищеца. Освен това, ответникът твърди, че
кредитополучателят е получил и документи от .., включително договор за
гаранция, след което същият е потвърдил доброволно желанието си да сключи
3
процесния договор.
Твърди, че договорът за гаранция представлява незадължителна
възмездна услуга, предоставена от трето лице, поради което реализираните по
отношение на нея допълнителни разходи не следва да бъдат включени в
общата стойност на ГПР. Заявява, че ответното дружество е предоставило на
ищеца необходимата информация за ГПР, както и условията по процесния
договор, като ищецът е имал време да избере подходящо обезпечение, наред с
право на отказ в 14-дневен срок от сключването на договора с ответника, което
ищецът не е упражнил.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба фактически
твърдения и съобрази формулираното искане, намира, че е сезиран с
обективно кумулативно съединени искове за нищожност на процесния
Договор за потребителски кредит № 596053 от 26.02.2018 г., евентуално
съединен с иск за прогласяване за нищожна на клаузата на чл. 5 от този
договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на
обезпечение поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на ответника с правна
квалификация чл. 26, ал. 1, пр.2 и 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК разпределението на
доказателствената тежест е, както следва: ищецът следва да установи при
условията на пълно и главно доказване с годни доказателства наличието на
облигационно правоотношение между ищеца и ответника във връзка с
Договор за кредит № **********/29.06.2023 г. с посоченото в исковата молба
съдържание, както и да установи твърдените основания за нищожност
предвид изложените в исковата молба твърдения, респективно на клаузата за
предоставяне на обезпечение поръчителство в полза на ответника. В тежест на
ответника е да установи всички свои правопогасяващи и правоизключващи
възражения, включително, че същият е изпълнил задължението си да
представи необходимата преддоговорна информация на ищеца, както и че
сключената сделка между страните е валидна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Видно от представените по делото писмени доказателства между
страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит №
596053 от 24.02.2018 г., по силата на който кредитодателят се задължава да
предостави на кредитополучателя кредит в размер на 2500 лв., а
кредитополучателят се задължава да върне сумата от 3075 лв. на 12 месечни
вноски при приложим ГПР по кредита от 49.11%. В чл. 5 от договора страните
са уговорили предоставянето на обезпечение по кредита, представляващо
предоставяне на поръчителство от дружеството Ferratum Bank.
От представения по делото Стандартен европейски формуляр (СЕФ) се
установява, че разходите, които кредитополучателят трябва да понесе за
4
поръчителството, се равняват на 1925 лв. Съгласно твърденията на ищеца тази
сума е по-ниска и е в размер на 1250 лв., което съдът кредитира като
твърдение за неизгоден за страната факт в сравнение с посоченото в
представените писмени документи. Съгласно СЕФ възнаграждението за
поръчителство не е включено в ГПР по кредита.
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. В конкретния казус съдът намира за установено от
горепосочените писмени доказателства, че ответникът е кредитор по Договор
за предоставяне на потребителски кредит № 596053 от 24.02.2018 г., а ищецът
е заемополучател. Процесният договор за заем е потребителски – страни по
него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионалната и
търговската му дейност, а представеният по делото договор за потребителски
кредит № 596053 от 24.02.2018 г. е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Законa за потребителския кредит и на
чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и на забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
Ищецът се позовава в исковата молба на противоречие на съглашението
с императивни правни норми, като счита, че при сключване на договора за
кредит кредиторът не е съобразил поведението си с нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
5
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК), като
съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, която за процесния период възлиза на 50%.
Съгласно Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. АПС Бета
и др. понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, съдържащо се в
Член 3, буква ж) от Директива 2008/48, включва и разходите по договор за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия
размер на дълга. В тази хипотеза осигуряването на поръчителство
представлява услуга, свързана с договора за кредит по смисъла на член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото сключването на договора за
поръчителство е задължително за самото получаване на кредита, свързаните с
този договор разходи са част от „общите разходи по кредита за потребителя“.
В този смисъл разходите за услугата поръчителство по принцип са известни на
кредитора към момента на сключване на договора за кредит, поради което
следва да се включат в ГПР (пар. 90 и сл. от решението).
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски
регистър и публично достъпния Търговски регистър на .., достъпен на
https://..., се установява, че едноличният собственик на капитала на ответника
„..“ ЕООД към настоящия момент е ., чуждестранно лице, учредено в
Швейцария, като същото лице е и единият от собствениците на ... p.l.c.,
учредено в .., с предишно наименование Ferratum bank p.l.c. (до 30.09.2022 г.).
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 от
ДР на ТЗ.
В конкретния случай е видно, че клаузата от договора, уреждаща
възнаграждение по договор за поръчителство със свързано с кредитора
дружество, е част от предварително изготвен от кредитора бланкетен договор
за кредит, върху чието съдържание кредитополучателят не може да влияе.
Този договор за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с
оглед на който длъжникът е задължен да сключи договор за предоставяне на
гаранция, по силата на който се дължи допълнително възнаграждение. Не
може да се приеме, че чл. 5 от договора за заем касае доброволен и
информиран избор на потребителя, нито че той е имал възможността да
предостави друго обезпечение, при което кредитът би бил отпуснат при
същите условия. След като кредиторът и дружеството – поръчител имат един
и същи собственик и не се установява кредиторът да насочва изпълнение
срещу поръчителя, то е очевидно, че с договора за поръчителство не се цели
реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „..“ ЕООД, а
допълнително оскъпяване на кредита, което да отиде в полза на
6
икономическата група на кредитора. При това положение съдът намира, че
сключването на договора за поръчителство е било задължително за самото
получаване на кредита, поради което според горецитираната практика на СЕС,
то представлява задължителна услуга, свързана с договора за кредит по
смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48 вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Възнаграждението за тази услуга в размер на 1250 лв. следва на това
основание да се включи в ГПР заедно лихвата от 575 лв. (общо 1825), като
тогава ГПР би надвишил допустимия за периода размер от 50%. От
изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходите по
процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи,
които също така надвишават предвидения в закона максимум, поради което е
налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Поради това клаузата на чл. 5 от договора е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Същото важи и за неясното посочване на лихвения процент в договора,
който едновременно е обозначен като 0% и като 575 лв. Подобна клауза
очевидно съдържа вътрешно противоречие, чрез което потребителят се
въвежда в заблуждение относно обхвата на поетите от него задължения и
икономическите последици от сключването на договора.
Неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване
на това изискуемо съдържание създават невъзможност потребителят да
прецени икономическите последици от сключването на договора, поради
което законодателят ги урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
В този смисъл, като не е оповестил действителния ГПР в договора за
кредит и е допуснал съществени неясноти в него, кредиторът – ответник по
иска е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, която следва да се счита за нищожна.
Както е посочено в Решението на СЕС по дело С-337/23 г. АПС Бета и
др., когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент
на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива
2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
изцяло нищожен, което води до освобождаването на потребителя от лихви и
разноски.
С оглед разпределената тежест на доказване, ответникът не доказа така
посочената клауза в договора да е индивидуално уговорена, за да се сбъдне
хипотезата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Предвид гореизложено, съдът намира, че предявеният иск е основателен
7
и следва да бъде уважен.
С оглед изводите за основателност на главния иск, съдът намира, че не се
е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на иска,
предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по
него.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има
право на разноски в пълен размер, а именно: 100 лв., представляващи
държавна такса и 2400 лв. адвокатско възнаграждение, срещу чийто размер
ответникът не е направил възражение за прекомерност.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 и
чл. 146 от ЗЗП, предявен от Д. Г. П., ЕГН **********, с адрес гр. София, ...“ №
... против „..“ ЕООД, ЕИК .. със седалище и адрес на управление: гр. София,
..”, бул. „..., представлявано от .., на Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 596053 от 26.02.2018 г. поради противоречие със закона
ОСЪЖДА „..“ ЕООД, ЕИК .. със седалище и адрес на управление: гр.
София, ..”, бул. „..., представлявано от .., да заплати на Д. Г. П., ЕГН
**********, с адрес гр. София, ...“ № ... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума за
разноски в размер на 2500 лв., представляващи държавна такса в размер на
100 лв. и адвокатско възнаграждение от 2400 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8