Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 16.06.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

          ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян

                                       Ивайло Димитров

 

при секретаря Михаела Митова, разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр. дело № 8450 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение №91721 от 18.05.2020 г., постановено по гр. д. № 18470/2018 г., по описа на СРС, 28 състав, е признато за установено по иск с правно основание чл. 415 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, предявен от „П.к.Б.” ЕООД, че ответникът Б.В.В. дължи на ищцовото дружество сумата от 2181,16 лв., представляваща главница - неплатена част от задължение по договор за потребителски кредит №********** от 16.05.2016 г., сключен между ответника и ищеца, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда - 08.09.2017 г. до окончателното заплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение от 26.09.2017 г. по гр.д. №65673/2017 г., по описа на СРС, 28 състав, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 5559,17 лв. поради неговата неоснователност. Съобразно изхода на спора Б.В.В. е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски, сторени в заповедното производството от 43,67 лв. за заплатена държавна такса и 19,62 лв. - разноски за процесуално представителство, както и разноски в исковото производство за държавна такса и процесуално представителство в размер на 122,14 лв.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „П.к.Б.” ЕООД с доводи за неговата неправилност, като се твърди, че първоинстанционният съд се е произнесъл само относно дължимостта на главницата, приемайки, че заявената искова претенция за възнаградителна лихва е неоснователна. Счита че е налице идентичност между страните и правопораждащия юридически факт, касаещ вземане по договор за потребителски кредит, индивидуализирано като главница в заявлението, а в исковата молба е конкретизирано с отделните му компоненти в рамките на заповедта за изпълнение. Поради това не било налице и нередовност на исковата молба, в която вземането вече е индивидуализирано по отделни пера, размер и основание. Размерът на цялото предявено и конкретизирано с исковата молба вземане съвпадало с това по заповедта за изпълнение, поради което исковият съдът дължал произнасяне по същество на заявеното вземане за целия заявен размер. Поддържа, че всички задължения, които се претендирали със заявлението и с исковата молба, са възникнали на основание неизпълнение на сключения ДПК № ********** и подробно са описани в общите условия като неразделна част от договора. Сочи, че съгласно чл. 4 от ОУ длъжникът дължи на дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит, което е предварително определено в погасителния план и се равнява на сумата от 1209,20 лв. Въззивникът поддържа, че страните по договора са се споразумели това възнаграждение да възникне за клиента като задължения към деня на отпускане на заема и същото да се разсрочи във времето, като се погасява в рамките на погасителния план. Счита, че клаузата е действителна и е породила желаните от страните правни последици, поради което моли тази сума също да му бъде присъдена.

 Въззиваемият ответник Б.В.В. не е депозирал отговор на въззивната жалба, а в открито съдебно заседание изразява становище за нейната неоснователност. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбите на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, както и директива № 9313 на ЕО, като моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно като краен резултат. Съображенията за това са следните:

Районният съд е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че Б.В.В. дължи на „П.к.Б.” ЕООД по договор за потребителски кредит №********** от 16.05.2016 г. сума в общ размер на 5565,23 лв. Предвид неподаването от страна на ответника на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която е признато, че се дължи на ищцовото дружество сумата от 2181,16 лв., представляваща главница по горепосочения договор за кредит, следва да се приеме, че със сила на присъдено нещо е установено, че между страните е съществувало облигационно отношение по горепосочения договор за кредит.

Настоящият състав не споделя мотивите на СРС, че по делото се претендира единствено главница, но не и възнаградителна лихва. В заявлението е заявена за присъждане глобална сума от 5565,23 лв., посочена като незаплатена главница, произтичаща от ДПК №********** от 16.05.2016 г., а в исковата молба същата тази сума е допълнително конкретизирана чрез отделните ѝ компоненти – отпусната сума по кредита от 2500 лв.; ГПР от 49,89 %; ГЛП от 41.17 %; дължима сума от 3709,20 лв., която е изводимо, че съставлява сбор от отпусната главница по кредита (2500 лв.) и възнаградителна лихва (1209,20 лв.); общ размер на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги – 2499,84 лв.; както и общ размер на дължимото задължение по процесния договор за кредит от 6209,04 лв., представляваща сбор от вземанията за главница, възнаградителна лихва и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги. В исковата молба, макар и неточно ищецът да е претендирал глобална сума от 5559,17 лв. под формата на неизплатена главница, той е конкретизирал тази сума по отделни пера и съдът е следвало да отчете, че в нея се включват, както отпусната сума по кредита, така и възнаградителната лихва от 1209,20 лв.

Въпреки гореизложеното правилен е крайният правен извод на СРС, че претенцията за възнаградителна лихва е изцяло неоснователна, тъй като въззивната инстанция намира, че това вземане произтича от договорна клауза (раздел VI от договора), която се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави. Въпреки че ответникът не е навел възражения за невалидност на уговорката за размера на годишната възнаградителна лихва от 41,17 % такава проверка съдът дължи служебно. Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., III г.о. на ВКС).

В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната лихва – арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери съответствието ѝ с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.

При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието ѝ с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.

В случая посоченият в раздел VI от договора лихвен процент от 41,17 % е над четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10,02%, и през годините не е отбелязал повишаване, а спад до 10,00% понастоящем. С така уговореното възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „П.к.Б.” ЕООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществeното състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 41,17 %, съдът намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на раздел VI от договора се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В този смисъл клаузата не е годна да породи задължения за кредитополучателя независимо дали е налице хипотеза за нейното приложение, а начислената въз основа нея сума е лишена от основание и претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Извън гореизложеното, за пълнота на изложението следва да се посочи, че претенцията за възнаградителна лихва би била неоснователна за разликата над 848,93 лв. до 1209,20 лв., тъй като тя се явява погасена от първа до четвърта вноска и частично по пета вноска чрез постъпилите плащания по кредита от общо 649,87 лв., за които се съдържат данни в приложеното към исковата молба извлечение по сметка.

Предвид съвпадане на крайните правни изводи на двете инстанции, въззивната жалба се явява неоснователна, а решението на СРС в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззивника за претендирания и заплатен адвокатски хонорар от 600 лв., като същият следва да бъде изцяло присъден, доколкото липсва релевирано от ищеца възражение за неговата прекомерност.

 С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

 

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №91721 от 18.05.2020 г., постановено по гр. д. № 18470/2018 г., по описа на СРС, 28 състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище на адрес на управление ***, да заплати на Б.В.В., ЕГН **********, с адрес ***, сторените в производството пред СГС разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 600 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.