РЕШЕНИЕ
Номер 123324.09.2020 г.Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – БургасIV въззивен граждански състав
На 14.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Диана И. Асеникова Лефтерова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20202100502068 по описа за 2020 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната
жалба на С. Л. П. от ***, против решение № 106 от 30.06.2020 г., постановено по
гр.д.238/2020 г. по описа на Айтоски районен съд, с което е изменен размерът на
определената с решение № 31/21.02.2018 г. по гр.д.1192/2017 г. по описа на АРС месечна
издръжка, която въззивникът следва да заплаща на детето Л.С.П. с ЕГН ********** чрез
неговата майка и законен представител – М. Н. Е. , като същият е увеличен от 130 лв на
153 лв месечно, считано от датата на подаване на исковата молба – 31.01.2020 г. до
настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със
законна лихва върху всяка просрочена вноска, и с което решение въззивникът е осъден
да заплати на М. Н. Е. разноски в размер на 300 лв. Твърди се, че обжалваното решение
на АРС е неправилно и постановено при допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. По отношение на процесуалните нарушения се твърди, че те се
изразяват в това, че: определението на съда с проекто-доклада по делото е връчено на
въззивника седмица след обявяването на проекта за доклад за окончателен;
разпореждане № 1207/18.06.2020 г., посочено в едно от изпратените до ответника
съобщения, не е било приложено към съобщението; въпреки указаното разпределяне на
доказателствената тежест между страните, на ищцата е изискано да представи
доказателства за месечните разходи за детето, а от ответника не е поискано да представи
доказателства за актуалния размер на доходите си. Твърди се допуснати нарушения на
материалния закон, изразяващи се в това, че посоченият в чл.142 СК минимален размер
на издръжката за едно дете, е прието, че е дължим само от ответника, вместо – от
двамата родители. Твърди се необоснованост на решението, изразяваща се в това, че
съдът е приел и посочил на няколко места в решението си, че „ответникът е изразил
съгласие да заплаща издръжка в минимален размер от 152,50 лв“, което не е вярно.
Необосновано, според въззивника, съдът е приел, че необходимата за детето месечна
сума за издръжка, е в размер общо на 350 лв, което не е доказано по делото, а и е
несъобразено с възрастта на детето, тъй като за издръжката му, според ответника, са
достатъчни 220 лв месечно. Изложени са съображения за неточни и неверни изводи на
първоинстанционния съд, касаещи обстоятелствата относно прекратяването на брака на
страните, размера на нетния доход на родителите; изразените от ответника становища по
1
исковата претенция и др. Твърди се, че за да се актуализира чрез увеличение издръжката
на детето, следва да са налице: увеличение на МРЗ, увеличение на нуждите на детето и
нарастване на доходите на родителя, като в случая последните две предпоставки
липсват. Посочено е, че съдът следва да отчете, че майката реализира месечен доход
приблизително от 1000 лв, а въззивникът – приблизително 300 лв, тъй като работи на 4
часов работен ден, както и обстоятелството, че въззивникът дължи само част от
посочената в чл.142 от СК издръжка, а не целия посочен в този текст на закона размер на
издръжката. Оспорва се размерът на съдебните разноски, които ответникът е осъден да
заплати на ищцата. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на
решение, с което издръжката на детето се определя в размер на 110 лв месечно.
Представени са нови доказателства.
Въззиваемата-ищец по делото - М. Н. Е. , в качеството й на майка и
законен представител на детето Л.С.П., в законовия срок представя отговор на
въззивната жалба и насрещна въззивна жалба (вх.№ 260055/19.08.2020 г. по описа на РС
Айтос).
По повод на подадената от ответника въззивна жалба се твърди, че
решението в осъдителната му част е правилно и законосъобразно. Оспорва се
твърдението за допуснати процесуални нарушения. Оспорват се твърденията на
ответника, че всеки месец подпомагал майката в отглеждането на детето. Твърди се, че
от доказателствата по делото се установява, че месечните разходи за детето Л. са в
размер на около 400 лв, поради което определенията от съда размер на издръжката
напълно съответства на нуждите на детето.
С насрещната жалба първоинстанционното решение се обжалва в
отхвърлителната част – над присъдения размер на издръжката – 153 лв, до предявения
размер от 200 лв месечно. Твърди се, че в обжалваната от ищцата част, решение на АРС
е неправилно. Сочи се, че след като съдът е приел, че за издръжка на детето месечно е
необходима сумата от 350 лв, неправилно съдът е осъдил ответника да заплаща само
сумата от 153 лв, съобразявайки се с неговите изявления, и е оставил остатъка от
издръжката (197 лв) да се поема от майката, която и без това отглежда детето и полага
непосредствените грижи да него. Твърди се, че бащата е в трудоспособна възраст, нама
данни да има здравословни проблеми или да има алиментни задължения към други лица.
Сочи се още, че по признания на ответника, той реализира доходи в чужбина, макар да
не ги уточнява по размер, поради което той е в състояние да заплаща за издръжка на
детето си, сумата от 200 лв месечно.
Претендира се потвърждаване на решението на АРС в обжалваната от
ответника осъдителна част и отмяната му в обжалваната от ищцата отхвърлителна част,
с постановяване вместо това на решение, с което искът се уважава в пълния предявен
размер. Няма искания по доказателствата.
ДСП Карнобат не е изразила становище по въззивните жалби. Не изпраща
представител в съдебно заседание.
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени против акт на
съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, от легитимирано лице, поради което са
допустими.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства,
съдът намира от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по подадената
от М. Н. Е. от ***, в качеството й на майка и законен представител на детето Л.С.П.,
роден на *** г., искова молба за изменение на определената с решение по гр.д.1192/2017
2
г. по описа на Айтоски районен съд издръжка за детето Л.С.П. и за осъждане на
ответника С. Л. П. от ***, да заплаща на детето Л.С.П. месечна издръжка в размер на 200
лв считано от датата на предявяване на иска до възникване на причини за нейното
изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска.
Твърди се, че детето е родено от брака на ответника с ищцата М.Е., който брак е
прекратен с решение № 31 от 21.02.2018 г. по гр.д.1192/2017 т. по описа на АРС. Сочи
се, че с решението, с което е прекратен бракът, съдът е предоставил на майката
упражняването на родителските права по отношение на детето Л., определил е режим на
лични отношения на детето с неговия баща и е осъдил ответника да заплаща на детето
месечна издръжка в размер на 130 лв. Твърди се, че към момента на предявяване на
настоящия иск, в резултат на настъпилите съществени изменения в обстоятелствата, при
които е определена първоначалната издръжка, тя е крайно недостатъчна за задоволяване
нуждите на детето. Сочи се, че с растежа на детето са нараснали нуждите от парични
средства за храна, облекло, образование и др.разходи, като в същото време са се
изменили и социално-икономическите условия в страната, което е довело и до
изменение на размера на минималната работна заплата за страната – от 510 лв през 2018
г. на 610 лв през 2020 г. Посочва се, че при така определената за страна минимална
работна заплата, определената издръжка за детето Л. е под минималния праг по чл.142,
ал.2 от СК.
Искът е с правно основание чл.150 от СК.
Ответникът е оспорил иска с писмен отговор в законовия срок. Твърди се,
че искът е неоснователен и недоказан. Излагат се твърдения, че паричната месечна
издръжка е функция на нуждите на детето и на възможностите на лицата, които дължат
издръжката – доходите, имуществото и квалификацията им. Твърди се, че след като
прецени тези възможности на родителите, съдът разпределя между тях дължимата за
детето месечна издръжка. Сочи се, че в периода от 2 години след определяне на
първоначалната издръжка за детето, ответникът, освен, че редовно е изплащал
определената издръжка, е полагал и други грижи за детето, доколкото са му позволявали
възможностите му, предвид обстоятелството, че няма постоянна работа и постоянни
доходи и пътува извън страната, за да работи. Твърди се, че детето няма извънредни
нужди свързани със здравословното му състояние, тъй като е добре развито и в добро
здравословно състояние. Сочи се, че доходите на майката са се повишили в изтеклия
период от време , поради което „би следвало тя да отглежда спокойно детето и да се
радва на грижите, които полага бащата за детето, макар и твърде далеч от него“. По
отношение на доходите на ответника се твърди, че жизненият му стандарт не се е
повишил в същия период – той няма постоянна работа, както и постоянни доходи, които
непрекъснато да нарастват, няма имущество. Сочи се, че при определения актуален
размер на минималната работна заплата за страната – 610 лв, необходимата месечна
издръжка за детето Л. (нуждите за която не следва да се доказват) е 152,50 лв, която
следва да се разпредели между двамата родители при съотношение – 2/3 да бащата и 1/3
за майката.
След отвод на целия състав на Районен съд Карнобат, делото е изпратено
за разглеждане на Районен съд Айтос.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е изменил размера на
определената с решение № 31/21.02.2018 г. по гр.д.1192/2017 г. по описа на АРС месечна
издръжка, която въззивникът-ответник следва да заплаща на детето Л.С.П. чрез неговата
майка и законен представител – М. Н. Е. , като същият е увеличен от 130 лв на 153 лв
месечно, считано от датата на подаване на исковата молба – 31.01.2020 г. до настъпване
на законни причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законна
лихва върху всяка просрочена вноска, и с което решение въззивникът е осъден да
заплати на М. Н. Е. разноски в размер на 300 лв. В останалата част – над уважения
3
размер от 153 лв до предявения размер от 200 лв, искът е отхвърлен като неоснователен.
Решението на АРС е обжалвано от двете страни (от ответника – въззивна
жалба, а от ищцата – с насрещна въззивна жалба), във всичките му части, поради което
спорът е висящ пред настоящата инстанция изцяло.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените оплаквания от въззивниците, по които въззивният съд
дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място съдът приема, че първоинстанционният съд е установил в
пълнота фактическата обстановка, като изводите му са обосновани.
По делото не е спорно, а се установява и от събраните по делото
доказателства, че страните са били съпрузи, чийто брак е прекратен с решение по
гр.д.1192/2017 г.; че от брака си страните имат дете - Л.С.П., роден на *** г.; както и, че
при прекратяването на брака, съдът е предоставил родителските права по отношение на
детето Л. на майката, а бащата е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 130 лв.
Не е спорно, че от определяне на издръжката с решение № 31 от 21.02.2018 г. по
гр.д.1192/2017 г., до завеждането на настоящия иск на 31.01.2020 г., размерът на
издръжката не е променян.
Съдът изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че от датата
на определяне на издръжката до настоящия момент (приблизително 2 години), на
нуждите на детето са се увеличили. Детето вече посещава детска градина, което е
свързано с допълнителни разходи за такси, облекло и др.разходи. На второ място, за
изминалия период от две години, значително са се изменили и икономическите условия в
страната, което е намерило отражение в изменение на размера на минималната работна
заплата за страната – от 510 лв през 2018 г. на 610 лв, считано от 01.01.2020 г.
Съдът приема, че изменението на всички тези обстоятелства налага
изменение и на издръжката за детето Л., още повече, че към момента, с изменението на
размера на минималната работна заплата, тази издръжка (130 лв) вече е под определения
в закона – чл.142, ал.2 от СК минимум – 152,50 лв.
Съдът намира за неоснователни твърденията и основни възражения на
въззивника-ответник П., че определеният в чл.142, ал.2 от СК минимум – „1/4 от
минималната работна заплата за страната“, касае необходимите средства за издръжка на
лицето, което има нужда от издръжка, а не издръжката, която му се дължи. Според
настоящия състав, а и според трайната и безпротиворечива съдебна практика,
определеният в чл.142, ал.2 от СК минимум – „1/4 от минималната работна заплата за
страната“, касае месечната издръжка, която се дължи на лицето, имащо право на
издръжка, от лицето, което му я дължи. Този извод се налага и от смисловото тълкуване
на чл.142, ал.2, вр.чл.142, ал.1 от СК, където се обсъждат не нуждите от издръжка
изобщо на лицето, имащо право на издръжка, които нужди са специфични и различни за
всяко лице, а издръжката, която лицето, имащо задължение да я предостави, дължи
съобразно нуждите на лицето, което има право на издръжка, както и съобразно
собствените си възможности да предостави издръжка. Ето защо съдът намира, че дори да
не бяха налице изменения в останалите обстоятелства – порастване на детето с 2 години
с произтичащите от това нужди за облекло, такси за детска градина и учебни помагала, и
изменение в икономическата обстановка в страната, само по себе си изменението на
определения в закона (чл.142, ал.2 от СК) минимум на дължимата издръжка, би бил
достатъчно основание за изменението на определената издръжка за детето Л..
Ето защо съдът намира за неоснователни оплакванията във въззивната
жалба за допуснати нарушения на материалния закон, изразяващи се в това, че
посоченият в чл.142 СК минимален размер на издръжката за едно дете, е прието, че е
4
дължим само от ответника, вместо – от двамата родители.
Съдът намира за неоснователно оплакването за необоснованост на
решението, изразяваща се в това, че съдът е приел и посочил на няколко места в
решението си, че „ответникът е изразил съгласие да заплаща издръжка в минимален
размер от 152,50 лв, което не е вярно“. В отговора си на исковата молба – л.32 от делото,
абз.трети, ответникът изрично е заявил, че „конкретният размер на издръжка на едно
ненавършило пълнолетие дете се определя с оглед потребностите на самото дете и
възможностите на неговите родители (чл.142, ал.1 от СК), но този размер не може да
бъде по-малък от минимума, предвиден в нормата на чл.142, ал.2 от СК“. Така
изразеното от ответника становище в отговора на исковата молба, в светлината на
изложените по-горе съображения за трайната практика на съдилищата относно
приложното поле на нормата на чл.142, ал.2 от СК, първоинстанционният съд е
възприел, като съгласие на ответника да заплаща определения в чл.142, ал.2 от СК
минимален размер на издръжката за детето Л..
Неоснователно, според съда, е и оплакването във въззивната жалба за
необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, че необходимата за детето
месечна сума за издръжка, е в размер общо на 350 лв, както и твърдението на
въззивника, че съобразно възрастта на детето, за издръжката му са достатъчни 220 лв
месечно. Първоинстанционният съд е изложил подробни съображения за нуждите на
детето, съобразно възрастта му, за храна, облекло, обувки, ел.енергия, лекарства,
учебници и учебни помагала, подходящи за възрастта му. Тези изводи на съда са
формирани както от твърденията на ищцата като родител, полагащ непосредствените
грижи за детето, така и от представените доказателства – социален доклад от ДСП
Карнобат и Сл.бележка от Детска градина „Вълшебство“ гр.Карнобат, от която е видно,
че детето е записано и редовно посещава детската градина, както и, че за посещенията на
детето се заплащат в срок всички дължими такси.
Обстоятелствата относно прекратяването на брака на страните са
ирелевантни за настоящия спор, поради което съдът няма да обсъжда оплакванията на
въззивника за неточни и неверни изводи на съда досежно прекратяването на барака на
страните.
По отношение на изводите на съда за размера на нетния доход на
родителите, съдът намира, че те са съобразени с представените по делото доказателства.
Настоящият състав намира, че действително, съгласно чл.142, ал.1 от СК, издръжката се
определя, както според нуждите на лицето, което има право на издръжка, така и според
възможностите на лицето, което я дължи. Съгласно чл.143, ал.1 от СК, родителят дължи
осигуряване на условия за живот, необходими за развитието на своето дете съобразно
своите възможности и материално състояние. Съгласно чл.143, ал.2 от СК обаче,
родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали
са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. В този смисъл са
неоснователни оплакванията на въззивника-ответник, че за да се актуализира чрез
увеличение издръжката на детето, следва да са налице: увеличение на МРЗ, увеличение
на нуждите на детето и нарастване на доходите на родителя, като в случая последните
две предпоставки липсвали. Предвид тази разпоредба, съдът намира, че от общата сума,
необходима за издръжка на детето Л. месечно – 350 лв, ответникът, независимо от
ниския размер на доходите си (306,50 лв месечно брутен доход), следва да поеме
заплащане на сумата от 153 лв месечно, която е съобразена и с предвидения в чл.142,
ал.2 от СК минимум на дължимата издръжка. Определяйки този размер на издръжката,
съдът отчита обстоятелството, че майката реализира месечен доход приблизително от
1000 лв, а въззивникът – приблизително 300 лв, тъй като работи на 4 часов работен ден,
но също така отчита и обстоятелството, че детето живее при своята майка и тя е тази,
която посреща ежедневните му нужди и полага непосредствени грижи да отглеждането и
5
възпитанието му. Ето защо, независимо от по-ниския размер на реализираните от
ответника доходи, той следва да поеме по-голям дял от издръжката на детето – в случая
– на границата на определения от закона минимум.
Оплакванията за процесуални нарушения от съда (определението на съда с
проекто-доклада по делото е връчено на въззивника седмица след обявяването на
проекта за доклад за окончателен; разпореждане № 1207/18.06.2020 г., посочено в едно
от изпратените до ответника съобщения, не е било приложено към съобщението;
въпреки указаното разпределяне на доказателствената тежест между страните, на ищцата
е изискано да представи доказателства за месечните разходи за детето, а от ответника не
е поискано да представи доказателства за актуалния размер на доходите си) следва да
имат за последица доказателствени искания. В настоящия случай на въззивника-
ответник е дадена възможност да представи нови доказателства във въззивната
инстанция.
По така изложените съображения съдът намира въззивната жалба на
ответника за неоснователна.
Неоснователна, според съда е и насрещната въззивна жалба на ищцата.
Съдът намира, че така определеният размер на издръжката на детето е съобразен както с
възрастта и нуждите му, така и с възможностите на ответника да предоставя издръжка.
Действително майката полага непосредствените грижи за отглеждане и възпитание на
детето, тя е тази, която първа посреща нуждите му. Факт е също така, че ответникът е в
трудоспособна възраст и няма данни да страда от заболяване, което да му пречи да
полага труд на пълен работен ден (така установените по делото негови доходи са от
полагане на труд при 4-часов работен ден). Предвид ниския размер на доходите му към
момента, все пак съдът намира, че определяне на месечна издръжка в размер на 153 лв е
съобразено както с нуждите на детето, така и с възможностите на бащата да я заплаща.
Поради изложените съображения съдът намира и насрещната въззивна
жалба, подадена от ищцата, за неоснователна.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
Предвид постановения резултат – оставяне без уважение и на двете
въззивни жалби, съдът няма да присъжда разноски на страните за въззивната инстанция.
По отношение на заявеното от въззивника-ответник оспорване на размера
на съдебните разноски, които ответникът е осъден да заплати на ищцата, съдът намира,
че на първо място размерът на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е
съобразен с предвидения минимален размер на адвокатското възнаграждение съобразно
актуалната към настоящия момент редакция на Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Налице е обаче неправилно присъждане, с
оглед частичното уважаване на иска и разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, на пълния
размер на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение от 300 лв. Това налага
обжалваното решение да бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати
на ищцата съдебни разноски за първоинстанционното производство над сумата от 229,50
лв до присъдения размер от 300 лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 106 от 30.06.2020 г., постановено по гр.д.238/2020 г.
6
по описа на Айтоски районен съд, В ЧАСТТА, с която С. Л. П. от *** с ЕГН **********,
е осъден да заплати на М. Н. Е. от ***, с ЕГН **********, разноски над сумата от 229,50
лв до присъдения размер от 300 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 106 от 30.06.2020 г. по гр.д.238/2020 г. по
описа на Айтоски районен съд, в останалата част.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7