№ 4419
гр. София, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20251100500198 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца Г. В. Г. срещу решение № 20522 от 13.11.2024 г., постановено по гр. д. №
27682/2023 г. по описа на СРС, 173 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу Н. Й. Б.
осъдителен иск с правно основание чл. 76 ЗС за осъждане на ответника да върне на ищеца
отнетото владение върху недвижим имот – гараж с площ от 16,50 кв.м., находящ се в град
София, ж.к. ****, гараж № 11, при съседи: от две страни гаражи и полуподземна улица,
включително като премахне поставените в него кабели.
Във въззивната жалба не са развити конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното
решение, като единствено бланкетно е посочено, че първоинстанционното решение е
неправилно, немотивирано и постановено при липса на доказателства. След изтичане на
срока за въззивно обжалване с молба от 27.05.2025 г. въззивникът е изложил мотиви към
въззивната си жалба, като твърди, че е собственик на процесния гараж и ответникът е отнел
владението му чрез насилие – разбиване на врата и ключарски умения. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен изцяло.
Въззиваемият Н. Й. Б. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
1
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Съдът не следва да се произнася по доводите,
наведени в „мотиви към въззивната жалба“ с вх. № 63938/27.05.2025 г., доколкото същите са
подадени след изтичане на срока за въззивно обжалване и наведените в тях възражения за
преклудирани. Подадената в срок въззивна жалба с вх. № 386535/29.11.2024 г. на практика е
бланкетна, като не съдържа конкретни доводи срещу правилността на обжалваното решение,
които да бъдат разгледани по същество от въззивната инстанция. Същевременно, въззивният
съд не констатира нарушение на императивна материалноправна норма, за която следи
служебно, поради следните съображения:
В производството по предявен иск с правно основание чл. 76 от ЗС ищецът следва да
установи само два факта – на владението (респ. държането) и на нарушението, като тези
обстоятелства подлежат на доказване към момента на твърдяното отнемане, т.е. ищецът
следва да установи, че е бил владетел (респ. държател), а ответникът е отнел вещта или
имота чрез насилие или по скрит начин към конкретно посочения момент. Други права на
страните върху имота не подлежат на изследване в това производство, поради което
обстоятелството кой е собственик на спорния недвижим имот е ирелевантно по делото. В
този смисъл, дори и да е действал в качеството си на действителен собственик на вещта,
поведението на ответника подлежи на санкциониране по реда на чл. 76 ЗС, ако с него е било
нарушено владението или държането на ищеца, респ. без значение е дали ищецът е бил
собственик на вещта към момента на отнемаne на владението, като изложените от ищеца в
тази връзка доводи са неотносими.
Ищецът предявява претенцията по настоящото дело за защита на владението му върху
описания гараж, което твърди, че му е било отнето от ответника чрез насилие и по скрит
начин през м. март 2023 г. – посредством разбиване на бравата и рязане с флекс на катинара
на гаража.
2
Настоящият въззивен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, че по делото не
са събрани достатъчно доказателства, от които да се установява пълно и главно, че Г. В. Г. е
осъществявал владение върху описания гараж към посочения период и че точно ответникът
е отнел владението му с насилствени действия или по скрит начин. Свидетелят Н. А.П.
разказва, че винаги е виждал гаража затворен и с катинар на вратата, като не знае някой да е
разбивал катинара, а от сина на ищеца В. узнал, че този катинар не бил негов. Същият
допълва, че през м. март 2023 г. видял да излиза кабел от гаража, който продължава към
офиса на г-н Б., но не е видял лицата, които са прокарали кабела и не е виждал конкретно
лице, което да ползва гаража. Свидетелят Г.Л.О. споделя, че е ползвал гаража, предоставен
му от ищеца, в продължение на 12 години безвъзмездно и през м. март 2023 г. установил, че
патронът и катинарът на вратата на гаража са били сменени, но не знаел от кого и никога не
е виждал ответника Б. на това място. Допълва, че заедно с ищеца и сина му В. са свалили
халката на подменения катинар и са отворили гаража, като това се потвърждава от
показанията на свидетеля В. Г. Г., син на ищеца, който заявява, че е махнал чуждия катинар,
изнесъл е кабела от гаража и е заключил гаража със собствен катинар, като от тогава (м.
март 2023 г.) до настоящия момент не е имало спорове относно имота и достъп до него имат
свидетелят Г., респ. баща му.
Първоинстанционният съд е анализирал в пълнота събрания по делото доказателствен
материал, при съвкупна преценка на който не се установява извършено от Н. Б. нарушение
на владението на Г. Г. върху процесния гараж, напротив – видно е, че през м. март 2023 г.
ищецът самоуправно е възстановил владението си върху гаража, който към настоящия
момент се ползва от него (респ. от неговия син). Следователно, фактическата власт на
ищеца върху имота към настоящия момент не е отнета и именно той има достъп до обекта,
респ. не е налице нарушено субективно право, което да бъде защитено в хода на процеса с
предявената владелческа претенция. Въззивният съд не констатира нарушение на
императивни материалноправни разпоредби, за които следи служебно, като при липсата на
конкретни доводи срещу неправилността на първоинстанционното решение, а и след анализ
на събраните доказателства намира, че предявеният иск е неоснователен, а обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право на
направените разноски пред въззивната инстанция за възнаграждение за един адвокат, които
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъдат присъдени в полза на процесуалния
представител.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване (предвид
обстоятелството, че цената на иска е под 5000 лв. – една четвърт от данъчната оценка – арг.
чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20522 от 13.11.2024 г., постановено по гр. д. № 27682/2023 г.
по описа на СРС, 173 състав.
ОСЪЖДА Г. В. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на адв. Т. Н. М.
от САК, адрес: гр. София, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА
сумата от 200 лв., възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4