Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………….
гр.София, 19.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание
на тринадесети
декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА
ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в.гр.дело № 4109 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба подадена от ищеца „Е.М.“
ЕООД чрез адв. В. срещу Решение № 283308/01.12.2017 г., постановено по гр.д. 16488/2017
г. по описа на СРС, 124 състав /поправено с решение №44313/19.02.2019
г., по гр.д. 16488/2017 г. по описа на СРС, 124 състав,
постановено по реда на чл. 247 от ГПК/, с което е отхвърлен предявения от „Е.М.“
ЕООД срещу И. Н.Г. иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено между страните,
че ответникът дължи сумата от 1000,00 лв. главница по договор за издаване на
национална кредитна карта от 12.09.2009 г. сключен с „Райфайзенбанк България“
ЕАД, ведно със законната лихва за периода от 25.11.2016 г. до изплащане на
вземането, за което е издадено заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от
06.12.2016 г. по гр.д. № 67640/2016
г. по описа на СРС, 124 състав.
Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното
е неправилно. Излага се, че ищецът е предявил по реда на чл. 415 от ГПК иск за
признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 1000 лв. Сочи, че
изводът на районния съд, че задълженията по процесния договор са станали
предсрочно изискуеми на 17.09.2010 г., поради наличието на уговорка в договора
за автоматично настъпване на предсрочна изискуемост при неплащане на вноски от
страна на длъжника е неправилен, доколкото в съдебната практика е прието, че
въпреки наличието на уговорки за автоматична предсрочна изискуемост, кредиторът
изрично трябва да упражни правото си да направи кредита предсрочно изискуем и
да обяви това на длъжника. Твърди се, че по делото не са налични доказателства
за получаване от страна на длъжника на уведомление за предсрочна изискуемост и
задълженията по договора са падежирали с изтичане на три годишния срок
предвиден в договора – на 12.04.2012 г. Сочи се, че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение е подадено на 25.11.2016 г., в
който момент погасителната давност е прекъсната. Иска се отмяна на обжалваното
решение и постановяване на решение, с което да се признае за установе, че И. Н.Г.
дължи претендираната сума от 1000 лв. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 е депозиран отговор на
въззивната жалба от ответника И.Г. чрез адв. Ю.. В отговора се поддържа, че
въззивната жалба е неоснователна и се иска потвърждаване на обжалваното
решение. Поддържа се, че приетото в т.18 от ТР №
4/18.06.20145 г. по т.д. №4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС задължително разрешение, че правото за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем е уредено в полза на кредотиполучателя, а не в полза на
кредитодателя, който в случая се опитва да се ползва от него. Сочи, че дори да
се приеме, че кредита е бил обявен за предсрочно изискуем, решението на първата
инстанция е правилно, тъй като цесията между кредитодателя и ищеца не е
породила действие спрямо длъжника. Сочи, че договорът за кредит е бил прекратен
с изтичане срока на договора – 04.12.2012 г., за задълженията са се погасили с
кратката тригодишна давност приложима за периодичните плащания, като
погасителния ефект е настъпил на 04.12.2015 г. /преди подаване на заявление по
чл. 410 от ГПК от ищеца на 25.11.2016 г./. Претендират се разноски.
Частна жалба
В настоящото производство следва да бъде разгледана и
подадената от „Е.М.“ ЕООД частна жалба вх. №
5136636/28.08.2018 г. по рег. на СРС срещу определение №40516/07.08.2018
г. по гр.д. 16488/2017 г. по описа на СРС, 124 състав,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК / поправено с решение №44313/19.02.2019
г., по гр.д. 16488/2017 г. по описа на СРС, 124 състав,
постановено по реда на чл. 247 от ГПК/, с което решение № 283308/01.12.2017
г., постановено по гр.д. 16488/2017 г. по описа на СРС, 124 състав е допълнено
в частта за разноските, като „Е.М.“ ЕООД е осъдено да заплати на ответника И. Н.Г.
сумата от 360 лв.- разноски сторени от последния в заповедното производство.
В частната жалба се поддържа, че присъденият с обжалваното
определение размер на разноските /адвокатско възнаграждение/ е прекомерен,
неотговарящ на извършените от ответника/процесуалния му представител действия
по защита в заповедното производство, а именно единствено подаване на бланково възражение
в срока по чл. 414 от ГПК. Излага се, че съдът не е съобразил направеното в
откритото съдебно заседание на 02.11.2017 г. възражение за прекомерност по чл.
78, ал. 5 от ГПК. Иска се прилагане по аналогия на разпоредбата на чл.6, ал. 5
от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съгласно която възнаграждението за изготвяне на книжа и молби е
50 лв.
Ответникът И.Г. е депозирал отговор на частната жалба,
с който се излага, че подадената частна жалба е изцяло неоснователна.Счита, че
определеното възнаграждение за адвокат не е прекомерно, тъй като същото е
претендирано и присъдено в минимален размер. Иска оставянето на частната жалба
без уважение. Претендират се разноски във връзка с производството по частната
жалба, за които се представя списък по чл. 80 от ГПК.
По въззивната жалба
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата
е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество
първоинстанционното решение е и правилно като краен извод и следва да бъде
потвърдено, но по мотиви различни от изложените от първоинстанционния съд.
Въззивният
съд не е съгласен с изложените от районния съд мотиви, съгласно които от
представените по делото писмени доказателства – договор от 12.04.2009 г. и
извлечение от сметки се установява, че вземането е станало предсрочно изискуемо
на 17.09.2010 г., поради настъпване на уговореното в договора основание за
автоматична предсрочна изискуемост на вземането, поради неплащане на дължими
вноски.
Въззивният
съд намира следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от представения
договор № 0912040323769168 се
установява, че на 12.04.2009 г. между "Райфайзенбанк (България)" ЕАД от една страна, в качеството на
банка-кредитор и И. Н.Г. от друга страна, в качеството на картодържател се сключва договор по силата, на който
страните са уговорили, че Банката открива разплащателна сметка
в български лева и издава национална
кредитна карта на името на картодържателя с персонален идентификационен номер,
известен само на него, с одобрен първоначален кредитен лимит в размер на 1000 лв., а последният се задължава да върне сумите
използвани по предоставения кредите лимит при минимална погасителна вноска от 5
% от общо дължимата сума, но не по-малко от 25,00 лева.
Приложено е извлечение
от счетоводните
книги на "Райфайзенбанк
(България)" ЕАД – справка за размера на дълга, от което е видно, че общия дълг по кредита възлиза на 1000 лв. – главница, 547,70лв. – лихва / с исковата молжа ищецът
изрично е посочил, че претендиран единствено заплащане на главницата от 1000
лв./
Приложен е рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
03.01.2011 г. сключен между Райфайзенбанк
(България)" ЕАД в качеството на „продавач“
от една страна и „ЕОС М.“ ООД в качеството на „купувач“ от друга страна.
Приложен е Конкретен
договор за цесия (прехвърляне на вземания) от 25.04.2012 г., сключен между Райфайзенбанк (България)" ЕАД от една страна, в качеството на цедент
(именуван Продавач) и „ЕОС М.“ ООД от друга страна, в качеството на цесионер (именуван
Купувач), по силата на който договор цедента прехвърля (цедира) вземания срещу
длъжници, които не ги заплащат редовно срещу възнаграждение от страна на
цесионера, който придобива и жалае да му бъдат прехвърлени вземанията, които са индивидуализирани в Приложение 1В.
От Приложение № 1В към договора се установява, че вземането на "Райфайзенбанк
(България)" ЕАД към И. Н.Г. по Рамков договор е
цедирано (прехвърлено) на „ЕОС М.“ ООД.
Приложено е пълномощно, по
силата на което управителя на „ЕОС М.“ ООД упълномощава Адвокатско дружество „В.
и партньори“, ЕИК: *****представлявано от адв. П.В.В. да уведомява всички
длъжници по законоустановения ред и съгласно одобрените образци към съответния
договор за цесия, сключен между съответния цедент и „ЕОС М.“ ООД, по силата на
който вземанията към конкретните длъжници се прехвърлят на „ЕОС М.“ ООД.
Приложено е пълномощно от
Адвокатско дружество „В. и партньори“, ЕИК: *****в полза на адв. П.В.В. е
овластен да уведомява всички длъжници по законоустановения ред и съгласно
одобрените образци към съответния договор за цесия сключен между съответния
цедент и „ЕОС М.“ ООД, по силата на който вземанията към конкретните длъжници
се прехвърлят на „ЕОС М.“ ООД.
По делото е приложено
известие за доставяне от
пощенска станция до ответника, на която е отбелязано, че писмо,
за което е отбелязано, че е „уведомление за цесия“ е получено от г-жа С.(баба)
на П.В.В. на 27.10.2016 г.
Към исковата молба е
приложено уведомление, в което е посочено, че е от името на "Райфайзенбанк (България)" ЕАД, адресирано до И. Н.Г. за
съобщаване на прехвърлянето на задълженията по представения договор № 0912040323769168 от "Райфайзенбанк (България)" ЕАД на „ЕОС М.“ ООД.
Уведомлението е подписано от адв. П.В..
При така изложеното от
фактическа страна, съдът намира следното от правна страна:
Преди да се произнасе по направеното възражение от ответника за изтекла погасителна давност на вземането
по процесния договор, съдът дължи да изследва дали са налице всички елементи от фактическия състав на предявения
иск – валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за издаване на национална
кредитна карта, от което произтича задължението на
ответника за заплащане на получената сума, валиден договор за цесия, за който длъжникът е надлежно уведомен.
Съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД предишния кредитор (цедента) е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето на вземанията, а
съгласно ал. 4 от същия член прехвърлянето има действие спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
С оглед
цитираната разпоредба и предвид процесуалната норма на чл. 154 от ГПК, в тежест
на ищеца е да докаже факта на извършеното уведомление на длъжника, каквото
доказване в случая не е проведено.
В задължителната съдебна практика (решение №
123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др.) се
приема, че прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня,
когато то му е съобщено от предишния кредитор като съобщението, направено от
цесионера, няма такова действие. Това разрешение на въпроса касае случаите,
когато съобщението е извършено от новия кредитор в лично качество. Не така стои
въпросът, когато цесионерът действа в качеството на пълномощник на цедента и
именно в това качество уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането. Тогава в
съответствие с чл. 36, ал. 2 от ЗЗД следва да се приеме, че уведомяването е
извършено от самия цедент. По делото обаче не е представено пълномощно от
цедента в полза на цесионера за съобщаване на длъжниците за извършеното
прехвърляне.
Приложеното
към исковата молба уведомление изхожда от упълномощено от цесионера лице, но по
делото не е налично пълномощно, издадено от цедента в полза на цесионера за
уведомяване на длъжниците за извършеното прехвърляне на вземания.
За пълнота на изложените
следва да се отбележи, че в конкретния
случай не е приложима и константната съдебна практика на ВКС - Решение №
78/09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/2013 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014
г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., съгласно която, когато изходящото от
цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с
която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на
вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал.4 ГПК. С
посочените решения на ВКС е прието също така, че извършеното по този начин
уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба,
представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса,
след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.3 ГПК. Така изложеното не
е приложимо в конкретния случай, тъй като приложеното към исковата молба
уведомление изхожда от цесионера, който както вече посочихме не е бил
упълномощен да уведомява длъжниците.
Така изложените изводи на съда не се
разколебават и от приложеното по делото пред СРС известие за доставяне, в което
е отбелязано, че предмет на доставката е уведомление за цесия, доколкото от
съдържанието на известието не е ясно, от което лице е изпратено, за да е
възможно за съда да направи преценка легитимирано ли е то да уведомява длъжника
за извършеното прехвърляне на вземането.
При така изложеното, съдът
намира, че не е налице елемент от фактическия състав не предявения иск - длъжникът
да е надлежно уведомен за извършената цесия, поради което искът подлежи на
отхвърляне. При този извод въззивният съд не следва да разглежда наведеното от
ответника възражение за погасяване на вземането по давност, както и
съображенията изложени от страните за настъпване на автоматичната предсрочна
изискуемост на вземането съобразно задължителните указания дадени в ТР №
4/18.06.20145 г. по т.д. №4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционото решение
следва да бъде потвърдено, но по изложените от настоящия състав мотиви,
различни от посочените от първия съд.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемия, който е направил искане в такъв смисъл в отговора на въззивната
жалба. Представени
са доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 360,00
лв. / видно от приложения договор за правна помощ възнаграждението е заплатено
в брой и съгласно указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение 6/2012 г. от
6 ноември 2013 год. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС същият служи за
разписка/. Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждението на насрещната страна, което с оглед предвидения минимален
размер съгласно чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и като се съобрази, че делото не се отличава с правна и/или
фактическа сложност е основателно. „ЕОС М.“ ООД следва да бъде осъдено да
заплати на И. Н.Г. сумата от 300,00 лв.
– разноски във въззивното производство.
По
частната жалба
Съдът
намира, че подадена частна жалба е допустима – подадена срещу подлежащ на
обжалване акт, от легитимирана страна и е подадена в предвидения в закона срок,
поради което същата следва да бъде разгледана по същество.
При
този изход на спора, съдът дължи произнасяне по основателността и на подадената
частна жалба срещу постановеното от първоинстанционния съд определение по чл.
248 от ГПК във връзка с присъдените за заповедното производство в полза на
длъжника ответник разноски за адвокатско възнаграждение.
Според задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на
ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, разноските представляват законна
последица от уважаването респ. отхвърлянето на иска, което предпоставя
правомощието на съда в исковото производство да разпредели отговорността за
разноските по издаването на заповедта за изпълнение. Компетентността на съда
произтича и от разпореждането на законодателя в чл. 81 ГПК за произнасяне по
искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция. Делото, образувано по подаденото заявление на кредитора, приключва с
издаването на заповедта за изпълнение. Последващите процесуални действия на
съда в заповедното производство, като: връчване на заповедта на длъжника,
даване на указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, издаване на изпълнителен
лист, са следствие от издадения от съда акт – заповедта за изпълнение.
В частност длъжникът е подал
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу издадената заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, чрез адв. Ю. /надлежно упълномощен/, поискал е и присъждането на
направените разноски в заповедното производство и е представил договор от 26.01.2017 год., от който е видно, че е бил уговорен и
заплатен в брой адвокатски хонорар в размер на 360 лв. за „ защита по ч.гр.д. № 67640/2016
г. по описа на СРС, 124 състав.“
Възражението срещу процесната заповед за изпълнение е било съставено чрез
попълване на утвърдения образец, като процесуални действия, извън попълването и
подаването на възражението, не са били извършени от посочения адвокат в
производството по ч. гр.д. № 67640/2016
г. по описа на СРС, 124 състав
Настоящият съдебен състав
приема, че в разглеждания случай, предвид предмета на договора за правна защита
и съдействие от 26.01.2017 год., няма основание да бъдат признати претендираните
от И.Г.
разноски
в цялост.
При извършване на преценката за размера, следва да се отчете фактическата
и правна сложност на делото, тъй като действията на процесуалния представител
се изразяват само в депозиране на възражение по чл.414 ГПК. В Наредба №1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения не е определен минимален размер на адвокатско възнаграждение за
подаване на възражение по чл.414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед
за изпълнение, поради което същото следва да се определи по аналогия при
съобразяване на извършеното процесуално действие. Процесуалното действие на
адв. Ю. се изразява в
попълване на утвърден образец от министъра на правосъдието с Наредба №6/2008
г., който се връчва на длъжника и съдържа указания за попълването му. Това
действие може да се приравни по сложност на посоченото в чл.6 т.5 Наредба №1/2004 г. - изготвяне на
книжа и молби, за което е предвидено минимално възнаграждение в размер на сумата от 50,00 лв. Неприложима
е разпоредбата на чл.7 ал.7 от Наредба №1/2004 г., тъй като
същата може да се съотнесе само към заявителя, а не и към защитата на длъжника
срещу заповедта.
По тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че на длъжника в заповедното
производство се дължи адвокатско възнаграждение за депозираното възражение в заповедното
производство в размер на сумата от 50,00 лв.
Обжалваното определение за допълване на решението по делото в
частта за разноските следва да бъде отменено в частта, с което ищецът е осъден
за заплати сумата от 360,00 лв.- разноски в заповедното производство на
ответника, като бъде постановено ищецът да заплати сумата от 50,00 лв. на
ответника,
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 283308/01.12.2017 г., постановено по гр.д. 16488/2017
г. по описа на СРС, 124 състав, поправено с решение №44313/19.02.2019
г., по гр.д. 16488/2017 г. по описа на СРС, 124 състав,
постановено по реда на чл. 247 от ГПК.
ОСЪЖДА
„Е.М.“ ЕООД, ЕИК: *****, със съдебен адрес:***-6 да
заплати на И. Н.Г., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 300,00 лв. / триста
лева/ - разноски във въззивното производство.
ОТМЕНЯ определение №40516/07.08.2018
г. по гр.д. 16488/2017 г. по описа на СРС, 124 състав,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК, поправено с решение №44313/19.02.2019
г., по гр.д. 16488/2017 г. по описа на СРС, 124 състав,
постановено по реда на чл. 247 от ГПК, в частта, с която „Е.М.“ ЕООД, ЕИК: *****,
със съдебен адрес:***-6 да заплати на И. Н.Г., ЕГН: **********, адрес: ***
сумата от 360,00 лв. /триста и шестдесет
лева/ разноски в заповедното производство.
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА
„Е.М.“ ЕООД, ЕИК: *****, със съдебен адрес:***-6 да
заплати на И. Н.Г., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 50,00 лв. /петдесет
лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК и чл. 248, ал. 3, изр. 3 ГПК настоящето решение, включително и в
частта му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.