Решение по адм. дело №312/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. чл.38 от ЗДС.

Образувано е по жалба на Д. В. В. от [населено място], в качеството й на наследник на В. Л. В. и М. К. В., против решение № 212 от 04.04.2025 г. на Министерски съвет на РБ, за отчуждаване на имоти - частна собственост, за държавна нужда за изграждане на обект "Автомагистрала "Русе-Велико Търново", участъци "Русе-Бяла" и обход на [населено място] от км 0+500 до км 76+040“ на територията на област Русе, в землищата на община Иваново и община Русе, област Русе, съгласно подробен устройствен план – парцеларен план, одобрен с влязла в сила заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, имоти – частна собственост, намиращи се в землищата на [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], община Русе и [населено място], община Иваново, област Русе, в частта относно определената в приложението към т. 1 от същото решение стойност на паричното обезщетение за отчуждения неин собствен недвижим имот, придобит по наследство от В. Л. В. и М. К. В., находящ се в землището на [населено място], община Иваново, област Русе, [ЕКАТТЕ], представляващ поземлен имот с [идентификатор] (87.21), с площ от 9,221 дка и определен размер на обезщетението от 6542 лева.

Релевират се оплаквания за незаконосъобразност на административния акт в оспорената му част. Твърди, че при изготвянето на оценката не е съобразено прякото действие на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Сочи, че е нарушен принципа за равностойно парично обезщетение.

Моли съда да постанови решение, с което да измени решението на МС, в оспорената част, като увеличи размера на определеното обезщетение съобразно заключението на вещото лице във варианта, при който то е изчислено въз основа на капитализираната рентна стойност на декар за землището на [населено място].

Претендира присъждането на направените деловодни разноски, за които представя списък.

Ответникът по жалбата – Министерски съвет на Република България, чрез процесуалния си представител, в представените писмени становища с вх. № 2331/13.05.2025 г. (л. 62 и л. 63 от делото) и вх. № 2936/06.06.2025 г. (от л. 137 до л. 139 от делото) излага подробни съображения за нейната неоснователност. Оспорва експертизата досежно изчисленията за определяне на парично обезщетение за отчуждавания имот въз основа на размера на средното годишно рентно плащане за съответното землище за предходната година умножено по 25. Сочи, че паричното обезщетение е определено по реда на чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС, предвид липсата на аналози в землището на [населено място], въз основа на направени изчисления по Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи. Моли да се кредитира първият вариант от заключението на вещото лице. Иска от съда да отхвърли жалбата срещу процесното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

Заинтересованата страна – министърът на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуалния си представител, е депозирал молба с вх. № 2293/12.05.2025 г. (л. 42 от делото), в която изразява становище за неоснователност и недоказаност на жалбата. Счита, че решението на Министерския съвет, в обжалваната му част, е правилно и законосъобразно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованата страна – министърът на финансите, чрез процесуалния си представител, е депозирал становище с вх. № 2559/19.05.2025 г. (л. 65 от делото), в което също счита подадената жалба неоснователна и недоказана. Поддържа, че решението на Министерския съвет, в оспорената му част, е постановено при спазването на всички изисквания на закона като размерът на паричното обезщетение е определен въз основа на правилна и законосъобразна експертна оценка, отговаряща на изискванията на ЗДС. Моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованата страна - инвеститорът на обекта, за изграждане на който се извършва отчуждаването – Агенция „Пътна инфраструктура“, конституирана и призована по делото на основание чл. 38, ал. 5 от ЗДС, чрез процесуалния си представител, в становище вх. № 2961/09.06.2025 г. (л. 143 от делото), счита, че оценката за обезщетяване на отчуждавания имот правилно е извършена по реда на Наредбата за определяне на цени на земеделските земи вр. с чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

Според чл. 34б, ал. 2 от ЗДС решението на Министерския съвет по чл. 34а, ал. 1 от същия закон, се съобщава на заинтересованите лица по реда на чл. 61 от АПК от инвеститора на обекта, т.е. от Агенция „Пътна инфраструктура“, който предоставя данните за датата на съобщаването на Министерския съвет. От своя страна, разпоредбата на чл. 61 от АПК препраща към реда за съобщаване на административните актове по чл. 18а от същия кодекс. По делото е представено писмо с изх. № 94-00-1941/07.04.2025 г. и обратна разписка (известие за доставяне) за връчване на посоченото писмо (съответно на л. 60 и л. 61).

Видно от отбелязването в обратната разписка, на 22.04.2025 г. на жалбоподателката Д. В. е връчено посоченото писмо от Агенция „Пътна инфраструктура“, с което тя е била уведомена за отчуждаването на имот с [идентификатор] (87.21) с оспореното решение на Министерския съвет. Жалбата срещу този акт е подадена на 05.05.2025 г. директно в съда, т.е. в преклузивния 14 – дневен срок за това по чл. 38, ал. 1 от ЗДС.

Следва да се приеме, че жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна - адресат на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя е основателна.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган. Според чл. 34а, ал. 1 от ЗДС отчуждаването на имоти и части от имоти - частна собственост, предназначени за изграждането на национални обекти, се извършва с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите. Оспореното решение № 212/04.04.2025 г. на Министерския съвет е издадено от посочения колективен орган на централната изпълнителна власт.

Решението е издадено в писмена форма и има задължителното съдържание по чл. 34б, ал. 1 от ЗДС – в него е посочена държавната нужда, за която се отчуждават имотите – за изграждане на обект „Автомагистрала „Русе-Велико Търново“ в посочените участъци, обявен за национален такъв, като в приложение към т. 1 на административния акт са подробно описани отчуждаваните имоти, техният вид, местонахождение, размер, цена (размер на обезщетението) и собственици за всеки от имотите. По-конкретно в приложението по т. 1 от оспореното решение за отчуждаваните имоти в землището на [населено място], община Иваново, област Русе, [ЕКАТТЕ], колона „№ по ред“, процесният поземлен имот, собственост на жалбоподателката, част от който се отчуждава, е посочен под позиция № 142.

Съдът не констатира при издаване на оспореното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Според чл. 34, ал. 1, изр.първо от ЗДС, заинтересованото ведомство прави мотивирано искане за отчуждаване до министъра на финансите и до министъра на регионалното развитие и благоустройството. Т. искане, иницииращо административното производство, е направено от председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“ до МРРБ с писмо вх. № 90-03-59/23.01.2025 г., приложено от л. 72 до л. 76 на административното преписка. С решение № 660 на МС от 2022 г. обект „Автомагистрала „Русе-Велико Търново“ е обявен за обект с национално значение по смисъла на § 5, т. 62 от ДР на ЗУТ и за национален обект по смисъла на § 1 от ДР на ЗДС. За посочения национален обект е налице влязъл в сила ПУП (парцеларен план) в процесните участъци като същият бил одобрен със заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена, поради допуснати очевидни фактически грешки относно номерата на имотите, посочени в регистъра на трайно засегнатите имоти в землището на [населено място], общ. Ценово, с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на същия орган. Според чл. 33, ал. 2 от ЗДС наличието на държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, се установява с влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти за задоволяване на държавни нужди, или с одобрен подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект, за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение, или по друг начин, предвиден в закон. Следователно с влизане на сила на ПУП – ПП посочената материална предпоставка за отчуждаването на имотите (държавната нужда и невъзможността тя да бъде задоволена по друг начин), чието наличие не се и оспорва от жалбоподателката, е категорично установена.

От представените с преписката доказателства се установява, че е спазено изискването на чл. 34, ал. 2 от ЗДС като с искането са представени и изискуемите приложения. По-конкретно представена е, съгласно чл. 34, ал. 2, т. 3 от ЗДС, и оценка на имотите, извършена от оценител на имоти - „Бачовски консулт“ ООД. Експертната оценка била възложена с възлагателно писмо изх. № 53-00-11435/15.09.2023 г. на председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Не се спори, че юридическото лице, на което е възложено оценката, има качеството на „оценител на имоти“ съгласно легалната дефиниция по § 1а, т. 3 от ДР на ЗДС като разполага със сертификати както следва: рег. № *********/2023 г., издаден от Камарата на независимите оценители в България, с оценителска правоспособност за недвижими имоти, машини и съоръжения, търговски предприятия и вземания и земеделски земи и трайни насаждения (л. 296 и л. 297 от преписката); рег. № *********/2009 г., издаден от Камарата на независимите оценители в България, за И. Ц. Б., с оценителска правоспособност за недвижими имоти (л. 298 от преписката); рег.№ *********/2009 г., издаден от Камарата на независимите оценители в България, за Т. С. Б., с оценителска правоспособност за недвижими имоти (л. 299 от преписката) и рег.№ *********/2011 г., издаден от Камарата на независимите оценители в България, за Н. К. Ц., с оценителска правоспособност за земеделски земи и трайни насаждения (л. 300 от преписката).

Датата на възлагането на оценката фиксира края на периода от 12 месеца (от 15.09.2022 до 15.09.2023 г.) по § 1а, т. 2 от ДР на ЗДС, през който следва да са били сключени сделките, които могат да бъдат използвани като аналози при определянето на пазарните цени. Както беше посочено, искането за отчуждаване е направено с писмо вх. № 90-03-59/23.01.2025 г., а оценителският доклад е от 16.12.2024 г., т.е. той е представен малко повече от един месец преди да е направено искането за отчуждаване, поради което е актуален и отговаря на изискването по чл. 34, ал. 2, т. 3 от ЗДС оценката на имотите да е направена не по-рано от три месеца от датата на подаване на искането за отчуждаване.

След проверка по чл. 34, ал. 4 от ЗДС, министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът на финансите, на основание чл. 34а, ал. 1 от ЗДС, със съвместен доклад до Министерския съвет, предложили на същия орган да разгледа и приеме проект на решение за отчуждаване на имоти и части от имоти – частна собственост, за държавна нужда – за изграждане на посочения национален обект по отношение на описаните в проекта на решение участъци. Към предложението били приложени и документи по чл. 34а, ал. 4 от ЗДС, одобрена финансова обосновка, проект на съобщение за средствата за масово осведомяване и проект на решение на МС. Започналата процедура по отчуждаване била надлежно оповестена по реда на чл. 34а, ал. 3 вр. ал. 6 от ЗДС. С приемане на оспореното решение размерът на паричното обезщетение, определено за всеки от отчуждаваните имоти, е изцяло съобразен с оценителския доклад.

Съдът намира обаче, че решението на Министерския съвет, в оспорената му част, противоречи на материалния закон, което обстоятелство води до неговата незаконосъобразност в тази част съгласно чл. 146, т. 4 от АПК и е основание за изменението му.

От представените по делото писмени доказателства – договор за доброволна делба на недвижими имоти вх.рег. № 2389 от дата (не се чете), т. ІII, рег. № 268, с нотариална заверка на подписите на съделителите от 20.04.1999 г. на русенски нотариус, Удостоверение за наследници № 000080/09.12.2011 г. и Удостоверение за наследници № 000049/19.06.2012 г., издадени от община Иваново, се установява, че собственик на имот с № 087021 - нива, масив 87, парцел 21 по ПЗ на [населено място], община Иваново, област Русе, с площ 25,767 дка, в местността „Под корията“, четвърта категория, е бил В. Л. В., починал на 03.12.2011 г., с наследници – жалбоподателката, негова дъщеря и съпругата му М. К. В., починала на 16.06.2012 г., като единствен техен наследник по закон е именно оспорващата. В колона № 8 „Име на собственика“, като собственик на отчуждавания имот е посочено: “н-ци на В. Л. К..“

С одобрения ПУП-ПП имот с [идентификатор], с площ 25,767 дка по КККР на [населено място] /идентичен с [имот номер] по КВС на [населено място]/ е разделен на три имота: 39520.87.518, с площ 15,170 дка, 39520.87.530, с площ 1,382 дка и 39520.87.545, с площ 9,221 дка, като само последната част е предмет на отчуждаване. Следователно по безспорен начин е установен идентитета между отчуждавания и притежавания от жалбоподателката недвижим имот.

При преценката за съответствие на оспореното решение със закона следва да се държи сметка за йерархията на нормативните актове, която изисква при установено противоречие между норми от два нормативни акта да се прилага този от по-висока степен. В тази връзка разпоредбите на чл. 15, ал. 1 и ал. 3 от ЗНА изрично предвиждат, че нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен като, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. От своя страна чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от АПК гласят, че когато постановление, правилник, наредба, инструкция или друг подзаконов нормативен акт противоречи на нормативен акт от по-висока степен, прилага се по-високият по степен акт, както и че когато закон или подзаконов нормативен акт противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, прилага се международният договор.

Разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от АПК е израз на правилото на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, според която конституционна норма международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Именно такъв международен договор е и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. Смисълът на нейните разпоредби следва да се разбира в светлината на тяхното тълкуване в практиката на ЕСПЧ, независимо от това дали съответното решение е постановено по жалба срещу Република България или срещу държава-членка на Съвета на Европа и страна по Конвенцията. По отношение на решенията на ЕСПЧ по същество, постановени по жалби срещу Република България, намира приложение и разпоредбата на чл.46 от ЕКПЧ, озаглавена „Задължителна сила и изпълнение на решенията“, § 1 от която гласи: „Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна“.

В чл. 1 от ЕКПЧ е регламентирано задължението на държавите-страни по Конвенцията да зачитат прогласените в нея права. Този текст предвижда следното: „Βисокодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция“. Част от ЕКПЧ са и протоколите към нея. Чл. 5 от Протокол № 1 към ЕКПЧ от 20.03.1952 г., в сила от 18.05.1954 г., а по отношение на Република България в сила от 07.09.1992 г., гласи, че Βисокодоговарящите страни ще считат членове 1, 2, 3 и 4 на този Протокол като допълнителни членове на Конвенцията и всички разпоредби на Конвенцията се прилагат съответно.

Нормата на чл. 1 „Защита на собствеността“ от Протокол № 1 към ЕКПЧ предвижда следното: „Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби“.

От гледна точка на отчуждаването на имоти за обществени (държавни) нужди в константната практика на ЕСПЧ се приема, че балансът между обществения интерес и изискванията за защита на индивидуалните основни права ще се счита постигнат тогава, когато обезщетението, изплатено на лицето, чието имущество е отнето, е разумно свързано с неговата пазарна стойност, определена по време на отчуждаването (вж. решенията на ЕСПЧ по делата Pincová and Pinc v. Czech Republic, § 53, Gashi v. Croatia, § 41; Vistiņš and Perepjolkins v. Latvia GC, § 111; Guiso-Gallisay v. Italy (справедливо обезщетение) GC, § 103; Moreno Diaz Peñaand Others v. Portugal, § 76).

В решението си от 14.05.2020 г. по делото К. и други срещу България (жалби № №66581/12 и 25054/15), имащо задължителен характер за Република България по силата на чл.46, § 1 от Конвенцията, ЕСПЧ, в контекста на отчуждавания по реда на ЗДС за изграждане на кръстовище на магистралата София – Варна, респ. на околовръстния път около [населено място] приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1, тъй като прилагането на правилата, предвидени в Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, не е довело до присъждане на обезщетение, което е разумно свързано със стойността на земята на жалбоподателите, както изисква член 1 от Протокол № 1 (§ 91). ЕСПЧ изрично отбелязва, че Наредбата е приета отдавна и се основава на обща информация за цялата страна, а не на информация, специфична за пазарната стойност на конкретните парцели (§ 86).

Тук е мястото да се отбележи, че наредбата е приета с ПМС № 118 от 26.05.1998 г., обн., ДВ, бр. 64 от 5.06.1998 г., в сила от 5.06.1998 г., като е многократно изменяна, последно с § 43 от ПМС № 10 от 25.01.2024 г. обн., ДВ, бр. 9 от 30.01.2024 г., в сила от 1.02.2024 г. При нито едно от измененията обаче не са били увеличавани началните цени на различните категории земеделска земя, предвидени в таблицата към чл. 3, ал. 1 от този подзаконов нормативен акт. Изменението на чл. 3, ал. 1 от Наредбата и актуализиране на началните цени на земеделските земи е направено едва с ДВ, бр. 65 от 2025 г., в сила от 08.08.2025 г., но тази редакция е неприложима за случая, тъй като не е действала към датата на издаване на частично оспореното решение на МС и не й е придадено обратно действие.

От приемането на наредбата през 1998 г. до датата на приемане на решението на МС през 2025 г. са изминали над 26 години, в който период са настъпили събития от такъв мащаб като например присъединяването на Република България към ЕС от 01.01.2007 г., финансовата криза от 2007 г. – 2008 г., Ковид пандемията от 2020 г. и необузданата инфлация в световен мащаб в резултат на т.нар. количествено облекчаване (quantitive easing), началото през 2022 г. на войната в Украйна, като през това време са настъпили и съществени изменения в търсенето и предлагането на земеделска земя, начините на нейното обработване, подпомагането на земеделските производители и др. под.

Нещо повече, пред Комитета на министрите на Съвета на Европа, във връзка с 1443-то заседание на този орган през месец септември 2022 г., който, съгласно чл. 46, § 2 от ЕКПЧ, следи за изпълнението на окончателните решения на ЕСПЧ, Република България е представила план за действие (action plan) № DH-DD(2022)876/23.08.2022 г. във връзка с изпълнението на решението по делото К. и други срещу България (жалби № №66581/12 и 25054/15). В т. 3 от плана за действие е посочено, че българското правителство обмисля различни възмжности за предприемане на общи мерки за изпълнението на това решение на ЕСПЧ, а в т. 2, във връзка с Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи правителството изрично е признало, че от приемането си през 1998 г. наредбата, в относимите ѝ части, не е била изменяна. Така, въпреки задължението си за предприемане на общи мерки по изпълнение решението на ЕСПЧ, Министерският съвет, като издател на този подзаконов нормативен акт, не е предприел необходимите стъпки за съобразяването на началните цени на земеделските земи, предвидени в чл. 3, ал. 1 от Наредбата (в приложимата й редакция), с актуалните пазарни условия, респ. не е формулирал друг метод за тяхното изчисление, който да гарантира, че по реда на този подзаконов нормативен акт се определя равностойно парично обезщетение по пазарни цени.

На следващо място, в съответствие с константната си практика в цитираното решение ЕСПЧ припомня (§ 63 и § 74) , че размерът на обезщетението трябва да се изчисли въз основа на стойността на имота към датата, на която собствеността върху него е загубена.

В § 68 вр. § 28 и § 20 от същото решение ЕСПЧ приема, че не е явно необоснован и произволен подходът, според който само един сравнителен имот е недостатъчен за установяване на пазарна стойност, в който смисъл е и нормата на § 1а, т. 2, in fine от ДР на ЗДС. Според този текст осредняването се извършва въз основа на не по-малко от две относими сделки. Като достатъчни и уместни причини за изключване на някои видове имоти от кръга на тези, които могат да бъдат ползвани като аналози се приемат и обстоятелствата, свързани с това, че някои от имотите са ипотекирани съвместно в един договор, без посочване на техните индивидуални стойности. В § 80 от същото решение Съдът в Страсбург сочи, че националните органи по принцип са в по-добра позиция отколкото един международен съд за оценка на местните нужди и условия и че по въпроси на общата социална и икономическа политика, включително градско и регионално планиране, националната политическа власт трябва да получи особено широка граница на преценка (виж Вистинс и Перепьолкинс, § 98). Поради това ЕСПЧ отбелязва, че не е готов да приеме, че фактори като определените по-горе, ограничаващи правото на преценка на органите, включително съдилищата, по принцип са в нарушение на член 1 от Протокол № 1. По-специално Съдът не твърди, че такъв подход не би могъл, когато има достатъчно сравними имоти, отговарящи на съответните критерии, да доведе до установяване на справедлива пазарна цена и по този начин до присъждане на „равностойно“ обезщетение.

Заплащането на предварително и равностойно обезщетение се изисква не само от закона – чл. 32, ал. 1 от ЗДС, но и от конституционната норма на чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България. Както е посочено и в мотивите на решение № 6 от 4.07.2006 г. на КС на РБ по конст. д. № 5/2006 г., чисто пазарният принцип за установяване равностойността на един имот би могло да бъде постигнат, само ако този имот бъде предложен за продажба на свободния пазар. В случаите на принудително отчуждаване на частни имоти за държавни и общински нужди, т. е. на отнемане на частна собственост от държавата на съответно конкретно посочени законови основания, предлагането на пазара по понятни причини не може да бъде осъществено. Това налага адекватната обезщета (равностойното парично обезщетение) да се определя по законов ред. КС приема, че тази уредба несъмнено трябва да има предвид пазарната цена, която собственикът би получил от продажбата на имота на свободния пазар. Застиналите във времето (към 1998 г.) начални цени по чл. 3, ал. 1 от наредбата (в приложимата й редакция), дори и увеличени със съответния корекционен коефициент, понастоящем не могат да се считат за пазарни цени, т.е. те не представляват „… пазарната цена, която собственикът би получил от продажбата на имота на свободния пазар“, каквото изискване е изведено в мотивите на цитираното решение на КС.

При това положение съдът намира, че нормата на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, тълкувана в светлината на решението на ЕСПЧ по делото К. и други срещу България, респ. на константната практика на ЕСПЧ по дела, свързани с отчуждаване на недвижими имоти за държавни нужди, на основание чл. 5, ал. 4, изр.второ от Конституцията на Република България и чл. 5, ал. 2 от АПК има предимство пред противоречащото му национално законодателство и по-конкретно пред чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС и механизма за определяне на цените на земеделските земи по Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, към която тази разпоредба препраща за случаите, при които не могат да се определят пазарните цени на имоти с подобни характеристики поради липсата на сключени поне две сделки през релевантния период по § 1а, т. 2 от ДР на ЗДС - в рамките на 12 месеца преди датата на възлагане на оценката, респ. преди датата на отчуждаването.

На следващо място, както беше посочено по-горе, според трайната практика на ЕСПЧ размерът на обезщетението трябва да се изчислява въз основа на стойността на имота към датата, на която собствеността върху него е загубена. С оглед изискването за предварително заплащане на обезщетението, разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 2, б.“а“ от ЗДС предвижда, че решението на Министерския съвет и заповедта на областния управител влизат в сила и имотът се смята за отчужден в случаите на обжалване, когато е преведено обезщетението по сметка на правоимащите лица въз основа на решението на съда по чл. 38, ал. 8. Следователно размерът на обезщетението следва да отразява пазарната стойност на имота, определена максимално близо до датата на постановяване на оспорения административен акт, задължителен реквизит на който, съгласно чл. 34б, ал. 1 от ЗДС, е и цената (размерът на обезщетението) на отчуждаваните имоти. Поради това съдът намира, че крайната дата на 12 – месечния период, през който трябва да бъде съобразявано евентуалното наличие на сделки-аналози, посочени в § 1а, т. 2 от ДР на ЗДС (покупко-продажба, замяна, учредяване на вещни права или прехвърляне на собственост срещу задължение за строителство, ипотека – обезпечаваща покупко-продажба на имот, продажбите чрез търг от държавни и частни съдебни изпълнители, държавните институции и общините, както и други възмездни сделки, с изключение на тези с предмет идеални части от имоти, по които поне една от страните е търговец, вписани в службата по вписванията по местонахождението на имота), следва да е не датата на възлагане на оценката, а датата на издаване на оспорения акт – 04.04.2025 г., т.е. този период следва да обхваща времето от 04.04.2024 г. до 04.04.2025 г.

Според нормата на чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС, в случай, че не могат да се определят пазарните цени на имоти с подобни характеристики поради липса на извършени по-малко от две сделки в съответната служба по вписванията, равностойното парично обезщетение се определя по реда на наредбата по чл.36, ал. 2 от ЗСПЗЗ - за земеделски земи. В чл. 1, т. 5 от Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи е посочено, че с нея се уреждат и условията и редът за установяване на цени на земеделските земи при определяне на равностойното парично обезщетение в случаите по чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС, а нормата на чл. 5а указва, че цените по наредбата са база за определяне на цени на земеделските земи в случаите по чл. 1. Предвид приложимата редакция на Наредбата обаче, както вече беше посочено по-горе и както е отбелязал Съдът в Страсбург в коментираното решение, посочената наредба е приета през 1998 г. като не е била актуализирана при настъпилото през годините съществено изменение на пазарните цени на земеделските земи.

От заключението на вещото лице е видно, че в землището на [населено място], община Иваново няма сделки, които да отговарят на законовите условия за пазарни аналози, нито в изследвания в административното производство период от 15.09.2022 г. до 15.09.2023 г., нито в период от 12 месеца преди датата на решението на МС – от 04.04.2024 г. до 04.04.2025 г. Вещото лице е изложило убедителна аргументация защо нито една от установените сделки през последния период не могат да бъдат ползвани като аналози – актовете, посочени под № № 1, 2, 5 и 6 са за имоти – ниви в няколко различни землища, но вписани с обща стойност. Акт № 4 касае имот с начин на трайно ползване - животновъден комплекс. Така единствено акт № 3 може да послужи за пазарен аналог, но няма две съотносими сделки за имоти с подобни характеристики на отчуждавания.

В първия вариант на заключението на вещото лице, при прилагане на чл.32, ал. 3, т. 2 от ЗДС и Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, дължимото обезщетение за отчуждената част от имота на жалбоподателката, с площ от 9,221 дка, възлиза на 6344 лева.

Както беше посочено по-горе, в § 91 от решението по делото К. и други срещу България ЕСПЧ заключава, че прилагането на правилата, предвидени в Наредбата, не е довело до присъждане на обезщетение, което е разумно свързано със стойността на земята на жалбоподателите, както се изисква съгласно член 1 от Протокол №1. Поради това съдът счита, че при липсата на подходящи сделки-аналози регламентираният в чл. 3, ал. 1 от наредбата механизъм за определяне на началната цена на земеделските цени би могъл да бъде ползван, каквато е изразената от законодателя воля в чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС, но въз основа на актуални към датата на отчуждаването рентни/наемни плащания, т.е. въз основа на капитализираната поземлена рента (годишно рентно плащане на един декар х 25), изчислена не към датата на приемане на наредбата през 1998 г., а към стопанската 2024/2025 г.

Във втория вариант на заключението на вещото лице то се е позовало на информацията от протокол № 1/17.01.2025 г. за определяне на средно рентно плащане за стопанската 2024/2025 г., публикуван на интернет страницата на ОД „Земеделие“ [населено място]. На основание § 2е от ДР на ЗСПЗЗ, чл. 77б от ППЗСПЗЗ и Методиката за определяне на средното рентно плащане за стопанска година, одобрена от МЗХ, размерът на средното рентно плащане се изчислява за съответното землище от общината за предходната година въз основа на данни, предоставени от съответната общинската служба по земеделие, за средната стойност на рентните вноски, изчислена на база всички договори, регистрирани в общинската служба по земеделие. В заключението си вещото лице е посочило, че за [населено място], община Иваново, средното рентно плащане за 1 дка нива за стопанската 2024/2025 г. е в размер на 59 лв./дка, поради което капитализираната поземлена рента възлиза в размер на 1 475 лв./дка, т.е. за отчуждената част от имота на жалбоподателката, с площ от 9,221 дка, обезщетението е в размер от 13 601 лева.

По делото, с молба вх. № 2410/14.04.2025 г., оспорващата Д. В. представи договор за наем на земеделска земя от 19.10.2018 г., вписан в служба по вписванията Русе, с вх.рег.№ 14626/08.11.2018г., с предмет и процесната земеделска земя, за срок от 10 стопански години, както и допълнителни споразумения към него, съответно от 02.10.2023 г. и 01.10.2024 г., от които се установява, че годишната наемната вноска за последната стопанска година 2024/2025 е в размер на 70 лв./дка.

Вещото лице Д. И. в съдебно заседание посочва, че представените писмени доказателства биха се отразили на заключението по втория начин за определяне на пазарната стойност на имота. Капитализираната рента би станала 70 х 25 = 1 750 лв./дка и съответно стойността на обезщетението за процесната нива с площ 9,221 дка би било 16 137 лева.

По изложените съображения депозираната жалба следва да бъде уважена като размерът на паричното обезщетение, определено на жалбоподателката за отчуждената част от поземления имот, представляваща имот с [идентификатор], с площ 9,221 дка, следва да бъде увеличен от 6 542 лева на 16 137 лева.

Предвид изхода на спора, на основание чл.143, ал.1 от АПК, в полза на жалбоподателката следва да се присъдят направените и доказани в съдебното производство разноски. Съгласно представен списък те са за: адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, чието реално заплащане в брой е удостоверено в представения, на л. 5 от делото, договор за правна защита и съдействие от 05.05.2025 г., който в тази част удостоверява това обстоятелство и има функцията на разписка (т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК); 10 лева държавна такса за завеждане на делото; 400 лева внесен депозит за вещо лице или в общ размер 1 210 лева.

Направено е възражение от ответната страна за прекомерност на заявеното адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес възнаграждението се определя по реда на чл. 7, ал. 2 от същата наредба. В настоящия случай материалният интерес по делото е в размер на 9 595 лв., представляващ сумата на постановеното увеличение на паричното обезщетение за процесния имот. Съдът счита, че договорената между страните сума в размер на 800 лева е под определената с тази норма минимална такава и предвид процесуалното активното поведение на адвоката, включително и участие в две съдебни заседания, е напълно оправдано да се присъди договорената между страните сума. По изложените съображения, възражението за прекомерност се явява неоснователно и не следва да бъде уважено.

На основание § 1, т. 6 от ДР на АПК те следва да бъдат възложени в тежест на Администрацията на Министерския съвет, която има качеството на юридическо лице съгласно чл. 40, ал. 3 от ЗА.

Настоящото решение е окончателно - чл. 38, ал. 8, изр.второ от ЗДС.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ по жалба на Д. В. В. от [населено място], в качеството й на наследник на В. Л. В. и М. К. В., решение № 212 от 04.04.2025 г. на Министерски съвет на РБ, за отчуждаване на имоти - частна собственост, за държавна нужда, за изграждане на обект "Автомагистрала "Русе-Велико Търново", участъци "Русе-Бяла" и обход на [населено място] от км 0+500 до км 76+040 на територията на област Русе, в землищата на община Иваново и община Русе, област Русе, съгласно подробен устройствен план – парцеларен план, одобрен с влязла в сила заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, имоти – частна собственост, намиращи се в землищата на [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], община Русе и [населено място], община Иваново, област Русе, в частта относно определената в приложението към т. 1 от същото решение стойност на паричното обезщетение за отчуждения неин собствен недвижим имот, придобит по наследство от В. Л. В. и М. К. В., находящ се в землището на [населено място], община Иваново, област Русе, [ЕКАТТЕ], представляващ поземлен имот с [идентификатор] (87.21), с площ от 9,221 дка, като

УВЕЛИЧАВА размера на определеното парично обезщетение от 6542 лева на 16137 лева.

ОСЪЖДА Администрацията на Министерския съвет, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявана от министър – председателя Р. Ж., да заплати на Д. В. В. от [населено място], [улица], ет. 2, офис 8, с [ЕГН], сумата от 1210 лева – деловодни разноски.

Решението е окончателно.