Решение по дело №186/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по чл. 63в ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на „Л.Е.“ ЕООД, ЕИК , [населено място] [улица]срещу Решение № 26/ 27 март 2024г. по АНД № 47/2024г. на РС-[област], с което е потвърдено НП № 21-2300185/30.11.2023г. на директора на ДИТ-[област]. С посоченото наказателно постановление на дружеството е наложена санкция в размер на 1 500 лв.за нарушение по чл. 415, ал.1 КТ. В жалбата се твърди, че наказващия орган не е взел предвид обстоятелството, че дружеството не извършва търговска дейност и е в ликвидация; също, че към момента на проверката няма качеството на работодател и отношенията към бившия служител и дружеството са като между длъжник – кредитор, а не като работник – работодател. Твърди се, че вземанията на работници и служители са на четвърто място при разпределение на имуществото и удовлетворяване на кредиторите, и не е налице нарушение, свързано с неизпълнението на предписание по КТ, тъй като е приложим ТЗ. Иска се отмяна на решението и отмяна на НП.

В съдебно заседание жалбоподателят редовно призован не изпраща процесуален представител.

Ответникът по касация – директор на Д. И. по труда - [област] чрез пълномощника си, юриск. П. оспорва касационната жалба с доводи, че решението на въззивния съд е законосъобразно и правилно. Претендира за юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на ОП -[област] заема становище за неоснователност на подадената касационна жалба. Счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С атакуваното решение, съдът е потвърдил НП, издадено на дружеството за нарушение по чл. 415 ал.1 КТ с мотиви, че юридическото лице изгубва качеството на работодател не поради ликвидацията, а поради прекратяване на трудовия договор с работника. Поради това, както и предвид това, че нормата на чл. 415 ал.1 КТ не сочи изрично като субекти само работодателите, е направен извод, че НП е издадено правилно. Изложени са съображения, че производството по ликвидация не освобождава от административно-наказателна отговорност; също така, че с прекратяване на търговската дейност дружеството запазва правосубектността си, само не може да извършва търговска дейност.

Касационната инстанция счита жалбата за допустима, по същество за неоснователна, поради следното:

По делото е установено, че с Принудителна административна мярка по чл. 404 ал.1 т. 12 КТ е дадено предписание на дружеството да изплати трудово възнаграждение и обезщетение на И. И. М. (л. 5 от АНД № 47/2024г. на Районен съд-[област]), който е работил по трудов договор, като срокът за изпълнение на предписанието е 08.06.2023г. Предписанието е влязло в законна сила, като същото е връчено на работодателя на 02.06.2023г. и в 14-дневния срок, който изтича на 16.06.2023г. не е оспорено по реда на АПК. Освен, че ПАМ не е обжалвана, тази принудителна административна мярка, според чл.405 КТ, има предварително изпълнение. В случая, не е искано спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение, което означава, че принудителната административна мярка подлежи на незабавно изпълнение. Следва да се добави, че мерките по чл. 404 ал.1 т.12 КТ за отстраняване на нарушения на трудовото законодател, се дават до предявяване на иск пред съда. В този смисъл е нормата на чл.404 ал.3 КТ. В случая, няма доказателства да е предявен иск пред гражданския съд за неплатени възнаграждения и обезщетения, което означава, че при издаване на предписанието, тоест на мярката по чл. 404 ал.1 т. 12 КТ, е спазен чл. 404 ал.3 КТ. Поради това, към момента издаване на предписанието контролният орган е разполагал с властнически правомощия да го издаде и предписанието не е нищожно на това основание. Дори да има издадено предписание по чл. 404 ал.1 т. 12 КТ и издадено съдебно решение по предявен иск от работника по реда на ГПК, като гаранция за недопускане изпълнението на такива предписания е нормата на чл. 404 ал.4 КТ. Тази разпоредба сочи, че когато има решение на съд и предписание по един и същ въпрос се изпълнява съдебното решение. Тоест, контролните органи при изпълнение на влязло в сила предписание са длъжни да съблюдават наличието на влязло в сила решение за същите вземания и при противоречие да се съобразят с решението, а не с издадено от тях предписание /Решение 4560/ 11.04.2024г. по адм.д. 11850/ 23г. на ВАС/.

Адресат на Принудителната административна мярка е дружеството, което към момента на издаване на предписанието - 10.05.2023г. съществува в правния мир като субект.

„Работодател“ по см.на пар.1 т.1 ДР КТ е лицето, което наема работници по трудово правоотношение. Задължение на работодателя е да заплати трудовото възнаграждение и обезщетение. В случай, че те не се платят, дори и след прекратяване на трудовия договор, то на основание чл.399 КТ органите на ДИТ могат да осъществят контрол. Този контрол е по спазване на трудовото законодателство, включително „по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение“ /вж.чл.399 КТ/. Принудителните административни мерки по чл. 404 ал.1 т.12 КТ имат за цел именно да предотвратяват нарушения, свързани с неплатени възнаграждения след прекратяване на трудовите правоотношения, както е посочено в самата разпоредба. В решение №4560/ 11.04.24г. по адм.д. №11850/23г. Върховната съдебна инстанция сочи, че законодателят е предоставил възможност на контролните органи на Инспекцията по труда да издават задължителни предписания за изплащане на неплатени трудови възнаграждения и обезщетения и след прекратяване на трудовите правоотношения. Целта е да се осигури по-бърза и по-ефективна защита на работника и служителя, претендиращ неполучени от него възнаграждения и обезщетения, дори в условията на вече прекратено трудово правоотношение. Налице са два пътя за защита на работника, по реда на ГПК чрез иск или чрез сигнал до Инспекцията по труда и при втората възможност задължение на ДИТ е да направи проверка и при установено неплатено задължение към работника, да издаде предписание по чл. 404 ал.1 т.12 КТ, както е направено в случая. Това са индивидуални административни актове на ДИТ, които могат да се издадат и след прекратен трудов договор, а качеството на „работодател“ е до момента, в който се прекрати договора. В случая, договорът с И. М. е прекратен през м.април 2023г., а ПАМ е издадена на 10 май 2023г. Поради това, доводите на дружеството, че няма качеството на работодател, поради което санкцията му е наложена неправилно, се считат от съда за неоснователни.

Предвид горното следва, че субект да изпълни Предписанието по протокола от 10 май 2023г. е дружеството, което трябва да заплати остатъка от трудово възнаграждение в размер на 302,52 лв. за м.04.2023г. като срокът за това е до 08.06.2023г. Нарушението по чл. 415 ал.1 е извършено на 09.06.2023г., доколкото предходият ден изтича срока на предписанието. На 02.06.2023г. дружеството получава протокола с ПАМ, като на 13.06.2023г. вписва прекратяване на дейността. На въпроса, дали има нарушител към момента на извършване на нарушението – 09.06.23г. и дали това е дружеството, следва да се отговори утвърдително. Към тази дата дружеството е било с прекратено дейност, което обаче не влияе на качеството му на „нарушител“, защото нарушител по чл. 415 т.1 КТ е юридическото лице, което в случая към този момент съществува, тъй като не е заличено. След заличаването от съда дружеството престава да съществува в правния мир. Прекратената дейност и ликвидацията не заличават субекта. С прекратяване на дейността, което в случая става на 13.06.2023г. дружеството запазва правосубектността си, продължава да съществува като юридическо лице в правния мир, но не може да извършва дейност. Това, че дружеството след 13.06 е в ликвидация, която процедура е регламентирана в глава 17 от ТЗ, не означава, че не дължи изпълнение на ПАМ. Що се отнася до нормата на чл.722 ТЗ, на която се позовава дружеството, същата се явява неотносима, тъй като дружеството не е в несъстоятелност. Нормата на чл. 722 ТЗ касае реда за разпределяне на имуществото, където работниците са на четвърто място, но тази разпоредба е приложима ако има решение за откриване на производството по несъстоятелност, каквото в случая не е налице. Нарушителят по чл. 415 ал.1 КТ е юридическото лице, което до заличаването му е субект на задължението да изпълни Предписанието. Отделно от изложеното, в разпоредбата на чл. 415 ал.1 КТ не е посочено изрично, че се наказва само работодател, а се сочи, че е отговорно лицето, което не изпълни ПАМ.

Установено е по делото, че АУАН е издаден на 05.09.2023г. и е спазен срока по чл. 34 ЗАНН. Не са били налице основанията на чл. 34 „а“, „б“, „в“ във вр. чл. 36 ЗАНН да не се състави акт. За съставяне на акт е необходимо да е известен „нарушителя“, като в случая, към момента на съставянето му той е известен – юридическото лице, което към този момент съществува като субект в правния мир и не е изпълнило предписанието. Следва издаване на НП, като преди да се издаде НП също не са били налице основанията на чл.54 ЗАНН за прекратяване на административно - наказателното производство. НП е издадено съобразно чл. 53 ЗАНН, в т.ч. към момента на издаването му е доказан нарушителя. Както се посочи, без значение за качеството на „нарушител“ по чл. 415 ал.1 КТ е това, че трудовият договор е прекратен, защото предписанието е подлежи на изпълнение и след прекратяването му, както и е ирелевантно това, че санкционираното юридическо лице е в ликвидация, тъй като конкретно процедурата по глава 17 ТЗ не освобождава от административно-наказателна отговорност.

Що се отнася до това, че в НП изрично в обстоятелствената му част и в диспозитива е посочено, че дружеството в качеството на работодател не е изпълнил задължително предписание и в качеството на работодател е санкционирано, съдът счита следното: Към момента на издаване на НП действително трудовият договор е прекратен. Това посочване обаче, макар некоректно, не е от категорията на съществените процесуални нарушения. То е част от описанието на нарушението по чл. 415 ал.1 КТ в контекста на това, че вземанията на работника са по чл. 128, чл. 220 и чл.224 КТ, тоест такива, които са дължими от работодател. В административното и съдебното производство дружеството не е оспорило това, че договорът е прекратен и че дължи възнаграждение и обезщетение именно на основание прекратен трудов договор. Дължимото задължение на касатора е възникнало именно в качеството му на работодател, а не в друго качество.

Като има предвид изложеното съдът счита, че нарушението по чл. 415 ал.1 КТ е извършено от дружеството и правилно е ангажирана отговорността му с налагане на санкция в минимален размер. Потвърждавайки санкционния акт въззивният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.

С оглед изхода от делото, в полза на ДИТ - [област] следва да се присъдят разноски за юрисконсулт в размер на 100лв., на основание чл. 143 АПК вр. чл. 63д ЗАНН.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 221 АПК, Административен съд - [област]

 

Р Е Ш И

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №26 от 27 март 2024г. по АНД №47/2024г. по описа на Районен съд –[област], с което е потвърдено НП № 21-2300185/30.11.2023г. на директора на ДИТ-[област].

ОСЪЖДА „Л.Е.“ ЕООД, ЕИК  /в ликвидация/, [населено място] [улица], представлявано от Д. Н. Д., ликвидатор, да заплати на Дирекция Инспекция по труда - [област] разноски в размер на 100 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.