Р Е Ш Е Н И Е
№……...../………..2020 г.
Административен съд Варна, ШЕСТИ КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в
публичното съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВЕЛИНА ПОПОВА
РАЛИЦА АНДОНОВА
При участието на секретаря ГАЛИНА ВЛАДИМИРОВА и на прокурора
СИЛВИЯН ИВАНОВ като разгледа докладваното от съдия ЕВЕЛИНА ПОПОВА к.н.а.х.д. №
698 по описа на съда за две хиляди и двадесета година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е по реда на глава ХІІ от АПК
във връзка с чл. 63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция
„Национална сигурност“ /ДАНС/ срещу решение № 2379/20.12.2019 г. по н.а.х.д. №
4448/2019 г. на Районен съд – Варна, с което е отменено наказателно
постановление № 38-79/04.08.2019 г. на председателя на ДАНС, с което за
нарушение на чл. 6, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1, предл. първо от
Закона за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/ /отм. – ДВ, бр. 27 от
27.03.2018 г./, във връзка с чл. 2, ал. 1 от Правилника за приложение на Закона
за мерките срещу изпирането на пари /ППЗМИП/ /отм. – ДВ, бр. 3/08.01.2019 г./, на
„А. “ АД - гр. Варна, на основание чл. 23, ал. 4, във връзка с ал. 1 от ЗМИП
/отм./, е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на
2 000 лева. По съображения, свързани с нарушение на закона – касационно
основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс
/НПК/, изразяващо се в игнориране на разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗМИП
/отм./, действал към момента на извършване на нарушението – 11.01.2018 г., и на
Закона за българските лични документи /ЗБЛД/, се иска отмяна на въззивното
решение и постановяване на ново от касационната инстанция по същество на спора,
с което да се потвърди оспореното по реда на чл. 59 от ЗАНН наказателно
постановление.
В представени писмени бележки в съдебно заседание на
11.06.2020 г. процесуалният представител на касатора поддържа изцяло
касационната жалба като претендира при отмяна на въззивното решение в полза на
ДАНС да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лева съгласно
чл. 24 от Наредба за правната помощ, приета с ПМС № 4/06.01.2016 г., във връзка
с чл. 37 от Закона за правната помощ ЗПП/ и чл. 78, ал. 8 от Гражданския
процесуален кодекс /ГПК/.
Ответната страна – „А. “ АД, гр. Варна, в предявен чрез
процесуален представител писмен отговор на касационната жалба и в писмена
защита оспорва касационната жалба като неоснователна и моли решението на ВРС да
бъде оставено в сила.
Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава
заключение за основателност на касационната жалба.
След преценка на процесуалната допустимост и
основателност на жалбата, извършена в рамките на касационната проверка по чл.
218 от АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН, съдът намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на жалбата: Предявена е пред родово и
местно компетентния съд, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт,
съгласно изричната разпоредба на чл. 63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН, от
процесуално легитимирано лице, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и в преклузивния
срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК.
Съобщение за изготвеното въззивно решение е получено редовно от касатора на
датата 13.01.2020 г. /л. 69 от н.а.х.д. № 4448/2019 г. на ВРС/, а касационната
жалба е предявена в рамките на срока за обжалване на решението на датата 23.01.2020
г. съгласно поставения печат върху пощенски плик, с който е подадена до ВРС /л.
10 от делото/. Кумулативното наличие на обсъдените положителни процесуални
предпоставки обуславя извод за допустимост на касационното производство.
Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в
рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК,
касационният състав намира жалбата за основателна.
С оспореното пред ВРС наказателно постановление №
38-79/04.08.2019 г. председателят на ДАНС е санкционирал „А. “ АД - гр. Варна
за допуснато нарушение на чл. 6, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1, предл.
първо от ЗМИП /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./, във връзка с чл. 2, ал. 1
от ППЗМИП /отм. – ДВ, бр. 3 от 08.01.2019 г./.
Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗМИП /отм./, идентифицирането
на клиентите и проверката на тяхната идентификация се извършват за физическите
лица – чрез представяне на официален документ за самоличност и регистриране на
неговия вид, номер, издател, както и на името, адреса, единния граждански
номер, а за физическите лица, имащи качеството на едноличен търговец – и чрез
представяне на документите по т. 1. Според чл. 4, ал. 1, предл. първо от ЗМИП
/отм./, лицата по чл. 3, ал. 2 и ал. 3 са
длъжни да идентифицират клиентите си при установяване на търговски или
професионални отношения, в т. ч. при откриване на сметка. Новелата на чл. 2,
ал. 1 от ППЗМИП /отм./ гласи, че идентифицирането и проверката на
идентификацията на физическите лица се извършват чрез представяне на официален
документ за самоличност и снемане на копие от него.
Анализът на цитираните правни норми, регламентиращи съставомерността
на административното нарушение, в извършването на което е обвинен касационният
ответник, сочи, че всяко лице по чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от ЗМИП /отм./ има
задължение да идентифицира клиентите си при установяване на търговски или
професионални отношения с тях посредством официален документ за самоличност и
регистриране на съдържащи се в него данни, изрично изброени от законодателя.
В случая между страните по делото не е било спорно, че
към посочената в акта за установяване на административно нарушение и в наказателното
постановление дата – 11.01.2018 г., „А. “ АД, гр. Варна е притежавало
качеството на лице по чл. 3, ал. 2, т. 1, предложение последно от ЗМИП /отм./ и
като такова е установило търговско/професионално отношение по смисъла на дадената
с § 1, т. 1 от ДР на ЗМИП /отм./ легална дефиниция на понятието с
чуждестранното физическо лице SEBASTIAN POPA, т. е., че за дружеството е
възникнало задължението по чл. 4, ал. 1, предл. първо във вр. чл. 6, ал. 1, т.
2 от ЗМИП /отм./. Не е било спорно и обстоятелството, че идентифицирането на SEBASTIAN POPA е извършено
чрез чуждестранно свидетелство за
управление на МПС /СУМПС/ - DRIVING LICENCE № POPA9804220S99SB14, издадено от Обединено
Кралство Великобритания и Северна Ирландия.
Спорът е сведен до това представлява ли чуждестранното
СУМПС официален документ за самоличност по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗМИП /отм./ и чл. 2, ал. 1 от ППЗМИП /отм./.
В действащия към датата на извършване на нарушението
ЗМИП /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./ няма легално дефиниране на понятието
„официален документ“, поради което за извършването на преценка дали СУМПС,
издадено от съответните компетентни органи на друга държава, представлява такъв
документ следва да бъдат съобразени нормите на Закона за българските лични
документи /ЗБЛД/. Според чл. 3, ал. 3 от ЗБЛД, свидетелството за управление на
моторно превозно средство удостоверява правоспособността за управление на моторно
превозно средство, а за български граждани – и самоличността на територията на
Република България, чрез съдържащите се в него данни. По аргумент от противното
основание самоличността на чуждестранните граждани не може да се удостоверява
със СУМПС. По отношение на тези лица СУМПС притежава единствено основната
функция, за която се издава, а именно: удостоверява само правоспособността за
управление на моторно превозно средство /арг. от чл. 50, ал. 1 от ЗБЛД/.
Този извод следва и от разпоредбата на чл. 50, ал. 2
от ЗБЛД, която предвижда, че свидетелството за управление на моторно превозно
средство служи и като идентификационен документ за самоличност на българските
граждани на територията на Република България като същевременно в чл. 52 от ЗБЛД изрично е регламентирано, че чуждестранно свидетелство за управление на
моторно превозно средство не може да се използва за удостоверяване на
самоличността по смисъла на чл. 50, ал. 2. Посочените императивни разпоредби са
ясни и недвусмислени и представляват израз на законодателната воля за
разграничаване на удостоверителните функции на българското и на чуждестранното
СУМПС. Така въведеният от националния нормотворец диференциран подход не е
случаен. Същият има обяснението си в обстоятелството, че СУМПС, издадено от
съответните органи на Република България, притежава идентични реквизити с тези,
съдържащи се и в останалите български лични документи, включително и в документа
за самоличност – арг. от чл. 16, ал. 1 от ЗБЛД. Наличието на необходимия вид
лични данни както в българския документ за самоличност, така и в българското
СУМПС предоставя възможност за идентификация на лицето посредством който и да е
от тези два официални удостоверителни документа, докато това не се отнася и до чуждестранното
СУМПС. Последното се издава от органи на трети страни, чиято правна уредба по
отношение на съдържанието на различните видове лични документи може да е
различна. Ето защо според българското законодателство, и в частност според
разпоредбите на ЗБЛД и ЗМИП, чуждестранните физически лица се идентифицират
единствено чрез официален документ за самоличност.
Неоснователно касационният ответник възразява, че разпоредбите
на чл. 52 и чл. 50, ал. 2 от ЗБЛД са неприложими към процесния случай, тъй като
въведеното с тях ограничение за удостоверяване на самоличността чрез
чуждестранно СУМПС се отнася единствено за български граждани. Действително, с
цитираните правни норми, законодателят е разграничил удостоверителната функция
на българското и на чуждестранното СУМПС, посочвайки че само българското СУМПС може
да послужи и като идентификационен документ за самоличност на българските
граждани. От това обаче не следва, че лицата, граждани на друга държава, могат
да се идентифицират у нас чрез представянето на чуждестранно СУМПС. Напротив,
по аргумент на по-силното основание, щом като българските граждани не могат да
се легитимират с чуждестранно СУМПС, това с още по-голяма тежест важи и за
чуждите граждани. Тук още веднъж проличава последователният подход на
законодателя, който разграничава удостоверителната функция на различните
документи за самоличност с оглед на тяхното съдържание, а не с оглед на основните
белези на индивида, какъвто е например гражданството, както неправилно твърди
санкционираното дружество. В този смисъл следва да бъде съобразена и изричната
норма на чл. 50, ал. 3 от ЗБЛД, според която чужденците, притежаващи българско
свидетелство за управление на моторно превозно средство, удостоверяват своята
самоличност с документа за задгранично пътуване, с който са влезли в Република
България, или с някои от документите, предвидени в чл. 59, в която разпоредба
са изброени документите за самоличност, издавани на пребиваващи в Република
България чужденци. След като гражданин на чужда държава не може да удостовери
самоличността си с издадено му българско СУМПС, на още по-силно основание
същият не може да стори това и с чуждестранно СУМПС.
В подкрепа на извода, че чуждестранно физическо лице
не може да се идентифицира по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4,
ал. 1 от ЗМИП /отм./ с чуждестранно СУМПС, е и нормата на чл. 21, ал. 1 от
Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на
гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства,
която предвижда, че самоличността на гражданите на Европейския съюз и на
членовете на техните семейства при пребиваването им в Република България се
установява с лична карта или паспорт или по реда на чл. 70, ал. 2
от Закона за Министерството на вътрешните работи. В случая не е
налице влизане на чуждестранния гражданин в Република България, но поради това,
че мястото на извършване на изискуемата от закона идентификация на физическото
лице е по седалището на „А. “ АД, гр. Варна – дружество регистрирано и
упражняващо дейност на територията на Република България, то нормата е била
приложима и при идентифицирането на чуждестранното физическо лице SEBASTIAN POPA. По
аргумент на по-силното основание след като лицата, допуснати до територията на
Република България не могат да се идентифицират с чуждестранно СУМПС, още
по-малко това би било допустимо за лице, което се намира извън страната.
Изложените дотук съображения са намерили своя последователен
нормативен израз в разпоредбата на § 1, т. 10 от ДР от сега действащия ЗМИП /обн.,
ДВ, бр. 27
от 27.03.2018 г./, която вече изрично регламентира, че чуждестранното
свидетелство за управление на моторно превозно средство не представлява „официален
документ за самоличност“.
В съвкупността си изложеното обуславя извод, че идентифицирайки
чуждестранното физическо лице SEBASTIAN POPA чрез чуждестранно СУМПС – DRIVING LICENCE № POPA9804220S99SB14, издадено от Обединено
Кралство Великобритания и Северна Ирландия, „А. “ АД, гр. Варна е осъществило
състава на визираното в чл. 6, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1, предл.
първо от ЗМИП /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./, във връзка с чл. 2, ал. 1
от ППЗМИП /отм. – ДВ, бр. 3 от 08.01.2019 г./, административно нарушение.
Поради това законосъобразно с издаденото от председателя на ДАНС наказателно
постановление № 38-79/04.08.2019 г. е ангажирана административнонаказателната
отговорност на дружеството, на основание чл. 23, ал. 4, във връзка с ал. 1 от ЗМИП /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./, като му е наложен минималният
предвиден в разпоредбата размер на имуществената санкция.
Изложеният от ВРС в решаващите му мотиви
противоположен извод, основан на разпоредби от Договора за функционирането на
Европейския съюз и на Хартата на основните права на Европейския съюз, не се
споделя от касационния съдебен състав. Цитираните от въззивния съд норми на
общностното право са с твърде общо съдържание и регламентират забрана за
ограничения на свободното предоставяне на услуги в рамките на Съюза, както и на
всяка форма на дискриминация, основана на гражданството, каквито не са налице в
разглеждания казус. Както бе отбелязано по-горе в настоящото изложение,
различната удостоверителна и идентификационна функция, придадена от националния
законодател на българското и на чуждестранното СУМПС за целите на ЗМИП, е с
оглед на тяхното съдържание и не се основава на основни белези на индивида, в
т.ч. гражданството на лицата. Поради това, отменяйки оспореното наказателно
постановление, решаващият състав на ВРС е постановил незаконосъобразен съдебен
акт, който следва да се отмени и наместо него следва да се постанови друг по
съществото на правния спор от касационната инстанция, с който обжалваното по
реда на чл. 59 от ЗАНН наказателно постановление да се потвърди.
Предвид крайния изход на спора, съдът намира за
основателно своевременно направеното искане от процесуалния представител на касатора
за присъждане на разноски. Претенцията е за присъждане на възнаграждение за
юрисконсулт в максималния, предвиден в чл. 27е от Наредба за заплащането на правната помощ
размер от 120 лева, но като съобрази, че делото не се отличава с висока степен
на фактическа и правна сложност и е приключило след провеждане само на едно
открито съдебно заседание, съдът намира, че в полза на касационния
жалбоподател, на основание чл. 63, ал. 5 от ЗАНН, във връзка с чл. 37 от ЗПП,
следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната
съдебна инстанция, определени на основание чл. 27е от Наредба за заплащането на
правната помощ в минималния размер от 80 лева.
Воден от изложеното
и на
основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ и чл. 222 ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2379/20.12.2019 г. по н.а.х.д. №
4448/2019 г. на Районен съд – Варна, с което е отменено наказателно
постановление № 38-79/04.08.2019 г. на председателя на ДАНС, с което за
нарушение на чл. 6, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1, предл. първо от
Закона за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/ /отм. – ДВ, бр. 27 от
27.03.2018 г./, във връзка с чл. 2, ал. 1 от Правилника за приложение на Закона
за мерките срещу изпирането на пари /ППЗМИП/ /отм. – ДВ, бр. 3/08.01.2019 г./,
на „А. “ АД - гр. Варна, на основание чл. 23, ал. 4, във връзка с ал. 1 от ЗМИП
/отм./, е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на
2 000 /две хиляди/ лева, като НАМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПОТВЪРЖДАВА наказателно постановление №
38-79/04.08.2019 г. на председателя на ДАНС, с което за нарушение на чл. 6, ал.
1, т. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1, предл. първо от Закона за мерките срещу
изпирането на пари /ЗМИП/ /отм. – ДВ, бр. 27 от 27.03.2018 г./, във връзка с
чл. 2, ал. 1 от Правилника за приложение на Закона за мерките срещу изпирането
на пари /ППЗМИП/ /отм. – ДВ, бр. 3/08.01.2019 г./, на „А. “ АД - гр. Варна, на
основание чл. 23, ал. 4, във връзка с ал. 1 от ЗМИП /отм./, е наложено
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2 000 /две
хиляди/ лева.
ОСЪЖДА „А. “ АД, ЕИК *** , със седалище и адрес на
управление: гр. *** , да заплати в полза на Държавна агенция за национална
сигурност - гр. София разноски по делото, представляващи юрисконсултско
възнаграждение, в размер на 80 /осемдесет/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/