Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2874 08.07.2019 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІІ граждански състав, в публично заседание на тринадесети юни две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 20510 по описа на
съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от С.Ж.П. с ЕГН **********
с адрес: *** чрез пълномощника адв. С.Н.,*** против „ТИ БИ АЙ БАНК“ АД с ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 – 54, ет.
6, представлявано от Н. И. П. и И. С. И., с която са предявени обективно
съединени искове с правна квалификация
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
В исковата
молба се твърди, че на **** г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № ********, по силата на който на ищеца бил предоставен
заем в размер на 4000 лева. В договора, отделно от главницата било уговорено
еднократно заплащане на такси, свързани с усвояване и управление на кредита в
размер на 561,60 лева и еднократна такса за отпускане на кредита в размер на
456,16 лева. Ищецът твърди, че договора бил изписан с шрифт по-малък от 12.
На ******г.
превел за погасяване на кредита сума в размер на 208,82 лева, а на ****г.
заплатил 5101 лева за погасяване на целия кредит, за което ответникът му издал
удостоверение от ******г.
На ****г.
ищецът подал молба до ЗК „У.“ за прекратяване на застраховката, като му била
възстановена сумата от 561,60 лева.
Ищецът
твърди, че сключения договор е недействителен, поради нарушение на редица
разпоредби от Закона за потребителския кредит.
На първо
място се твърди, че е нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, тъй като
договорът бил написан с шрифт по – малък от 12.
Освен това
твърди, че не му била предоставена по пълен и разбираем начин преддоговорна
информация, необходима за сключване на договора за кредит в условията на
информираност спрямо него като потребител. В договора не се съдържали и
конкретните параметри на общата дължима сума, нито размера на възнаградителната
лихва, а само бил посочен годишния процент на разходите. Поради това счита че
договорът е недействителен поради липса на посочване на условията за прилагане
на договорения лихвен процент /чл.22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК/.
На следващо
място ищецът твърди, че уговореното еднократно възнаграждение съставляващо
„еднократна такса за отпускане на кредита“ в размер на 456,16 лева е недължима
на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като касаела услуги, свързани с
усвояването и управлението на кредита, а законът забранявал изискването за заплащане на такси
и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Освен
това тази сума не била усвоена при сключване на договора, за да се включва в
размера на кредита и в този смисъл било налице противоречие с разпоредбата на
чл. 143, т. 19 от ЗЗП.
Твърди се
също от ищеца, че договорената възнаградителна лихва била нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити и двукратния размер при обезпечени.
Към датата на сключване на договора размерът на законната лихва възлизал на
10,22%, а трикратния размер съответно – на 30,66%. В случая размера на ГПР
уреден в договора бил 41,92%, поради което и клаузата била нищожна поради
противоречие с добрите нрави по аргумент от чл. 26, ал. 1, т. 3 от ЗЗД.
Въз основа
на гореизложените твърдения съдът е сезиран с искане да постанови Решение ,с
което да признае за установено спрямо ответника, че сключения между страните
договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22, вр. счл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и
т. 11 и чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит и на основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца
надвнесената сума над главницата от 4000 лева, а именно – сумата от 208,82
лева, както и сумата от 539,40 лева, представляваща сума, получена без
основание по недействителен договор, с която ответникът се е обогатил
неоснователно /получена при начална липса на основание/, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК от ответното дружество „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, чрез
пълномощника му – ***. Д. Р. е постъпил писмен отговор, в който се излагат
съображения за неоснователност на предявените искове и се моли за отхвърлянето
им.
Ответникът
не оспорва факта, че е сключен между страните договор за потребителски кредит
от *****г., по силата на който на ищеца е отпуснат общ размер на кредита от
5017,76 лева, сформиран както следва: главница в размер на 4000 лева,
застрахователна премия в размер на 561,60 лева, еднократна такса за отпускане
на кредита в размер на 456,16 лева.
Твърди се,
че годишния лихвен процент уговорен в договора е 28,47%, а годишния процент на
разходите бил 41,92 лева, при което общо дължимата от потребителя сума
възлизала на 7517,66 лева . Отделно от това се твърди, че в случая е приложим
ЗПК в редакцията му към 26.03.2013г. /ДВ, бр. 30/, а измененията на които се
позовава ищеца са в сила от 23.07.2014г. и са неприложими към процесния
договор, тъй като съгласно параграф 13 от ЗИД изменението на закона не се
прилага към съществуващите договори. По тези съображения ответника счита за
неоснователно възражението на ищеца, че договорът е нищожен поради неспазване
на шрифта. Оспорва и твърдението, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 от ЗПК поради липса на условията за прилагане на договорения лихвен процент
и неяснота относно начина на сформиране на общо дължимата сума. Твърди се също
от ответника, че към датата на сключване на процесния договор не е съществувало
ограничение за събиране на такси и комисионни по договорите за потребителски
кредит и в този смисъл оспорва твърденията на ищеца, че тези клаузи са нищожни.
Счита, че клаузата за лихва не противоречи на добрите нрави, а съображенията на
ищеца свързани с трикратния размер на законната лихва като лимит били лишени от
правна основа.
Ответника не
оспорва факта, че процесния договор е погасен от ищеца и същия е заплатил
сумата от 5309,82 лева. Оспорва твърдението, че ищецът е платил без основание
сумата от 208,82 лева и сумата от 539,40 лева. По гореизложените съображения
моли съда да отхвърли предявените искове, като се претендира присъждането на
направените разноски, в това число и възнаграждение за юрисконсулт в размер на
300 лева.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание
чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, с доклада по делото, като
безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: на *****
г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ********, по
силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 4000 лева; че в
договора, отделно от главницата е уговорено еднократно заплащане на такса, свързана
с отпускане на кредита в размер на 456,16 лева, както и застрахователна премия
в размер на 561,60 лева. Няма спор и относно факта, че процесния договор е
погасен от ищеца и същия е заплатил сумата от 5309,82 лева.
Ето защо
съдът приема тези факти за доказани, включително и като съпостави твърденията
на страните със събраните по делото писмени доказателства.
От събраните по делото писмени доказателства – Договор за потребителски
кредит № ******** от ***** г., се
установява, че ответникът
предоставил заем на ищеца, като в чл. 7.1 от договора е посочен размера на
кредита – 4000 лева, общ размер на
застрахователната премия – 561,60 лева, както и еднократна такса за отпускане
на кредита – 456,16 лева. В чл. 9.1 от договора е посочен лихвения процент, с
който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент в
размер на 28,47%. В чл. 9.2 е посочено, че лихвата се изчислява ежемесечно по
метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на
база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, като в чл. 9.3 е посочено, че за
нуждите на договора, лихвеният процент за ден се изчислява като 1/360-та част
от лихвения процент по чл. 9.1 – или 0,079%. В чл. 10 от договора е посочен
размерът на годишния процент на разходите – 41,92%, като е посочена и общата
дължима от потребителя сума по кредита. В чл. 11.2 е посочен погасителен план,
съгласно който страните уговорили връщане на кредита на 36 месечни погасителни
вноски, 35 от които по 208,82 лева и 1 в размер на 208,96 лева, с падеж 25-то
число на съответния месец, считано от 25.07.2014 г. В чл. 19 е посочено, че при
сключване на договора, потребителят не е длъжен да сключва застраховка. По свое
желание и по собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от
застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми,
предлагани от Кредитора, без това обаче да е задължително условие за
сключването на самия договор. В чл. 20 е посочено, че потребителят има право,
без да посочва причина да се откаже от договора, а в чл. 22.1 е посочено, че
потребителят има право по всяко време да погаси изцяло или частично
задълженията си по договора, като е уговорено, че в този случай той има право
на намаляване на общите разходи по кредита, като това намаляване се отнася до
лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора. По делото е
представен и подробен счетоводен погасителен план на договора /л. 10/, в който
е посочена общата дължима месечна сума, като е посочен размера на главницата и
лихвата. С разписка от ***** г. ищецът е превел на ответника сумата от 208,82
лева с посочено в разписката основание „вноска за погасяване“ и номер на
договор *******. С платежно нареждане от **** г. ищецът превел на ответника
сумата от 5101 лева с посочено основание „погасяване на кредит № на договор *******“.
Ответното дружество е издало удостоверение с изх. № ***** от ***** г., в което
е посочено, че ищецът е погасил изцяло задълженията си към „Ти Би Ай Банк“ ЕАД по
договор № ******** от ****** г., като дружеството няма претенции свързани с
изпълнението на договора. Във връзка с молба с вх. № *** от ***** г. адресирана
до ЗК „У.“ – гр. С., ищецът твърди, че му е била възстановена сумата от 561,60
лева застрахователна премия по застраховка У. – *** *******. По делото са
приложени и искане-декларация за потребителски кредит и застрахователно
удостоверение.
Относно сключения
между страните договор за потребителски кредит № ******** от ***** г., съдът
намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит в редакцията му
от 26.03.2013 г., съгласно параграф 13 от ПЗР на Закона за потребителския
кредит, в редакцията му от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г. В чл. 9, ал.
1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
плащане.
Съгласно чл. 22 от ЗПК
освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Не се
споделя наведеното от ищеца възражение за недействителност на договора, поради
нарушение на чл. 22 от ЗПК по следните съображения:
Неоснователно е възражението за
недействителност на договора, поради нарушаване на разпоредбата на чл. 10, ал.
1 ЗПК, тъй като договорът е написан на шрифт по-малък от 12 pt. От една страна, както се посочи
по-горе и доколкото договорът е сключен на ****** г., т.е. преди измененията на
Закона за потребителския кредит, касаещи размера на шрифта, то в редакцията на
приложимия към настоящия казус Закон за потребителския кредит в разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 няма изискване за размера на шрифта на договора. Нормата на чл.
10, ал. 1 ЗПК /изм. бр. 30 от 26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г./ изисква
договорът за потребителски кредит да е сключен в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, което изискване видно от представените по делото
доказателства е спазено /към исковата молба, а и към отговора на същата са
представени заверени копия на процесния договор/. С оглед пълнота на
изложението следва да се посочи, че при лежаща върху ищеца доказателствена
тежест, същият не ангажира доказателства в подкрепа на твърдението си, макар и
както се посочи по-горе такова изискване в закона към датата на сключване на
договора да не е имало.
Съдът намира за неоснователно
възражението на ищеца за нищожност на договора, тъй като ответникът не му
предоставил по пълен и разбираем начин преддоговорна информация, като намира,
че в договора ясно и пълно са посочени параметрите му, които са били известни
на ищеца към момента на сключването му. Освен това в чл. 25.13 от договора е
посочено, че с подписването на договора
потребителят декларира, че: чл. 25.13.1 преди сключването на договора,
кредиторът му е предоставил своевременно, безвъзмездно на хартиен носител и на
български език необходимата информация във формата на „Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация“ за сравняване на различни предложения и
за вземане на информирано решение за сключване на договора, съобразно
изразените от потребителя предпочитания и въз основа на предлаганите от
кредитора условия на договора. По делото няма спор, че договорът е подписан
от ищеца, като от съдържащото се в чл. 25.13.1 от договора изявление, може да
се направи категоричен извод, че същият е имал възможност да се запознае с
цялостното съдържание на договора, преди да положи подписа си под същия, т.е.
да сключи договора.
Не се доказват и сочените от ищеца
основания за недействителност на договора, поради неспазване на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20, ал. 2 от ЗПК. Посочен е вида на предоставения
кредит - потребителски кредит /чл. 2/,
общият размер на кредита – 5017,76 лв. и условията за усвояването му /чл.
7.2/, годишния лихвен процент – 28,47% /чл. 9.1-9.4/ и годишния процент на разходите
по кредита – 41,92% и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит – 7517,66 лева /чл.10/; условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването – посочена е анюитетната месечна погасителна вноска, платима на 25-то
число на месеца и е уговорен ред за погасяване в договора /чл. 11 – чл. 11.2/.
Спазени са и изискванията за информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания,
като това задължение на банката е отразено в чл. 12 от Договора за кредит
/освен това се и установява да е изпълнено от ответника, видно от приложения по
делото счетоводен погасителен план по договор № ******** – л. 10/. В
уговорените между страните права на кредитополучателя – чл. 20 от договора – е
предвидено и правото му на отказ от договора, отразен е срокът, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението
на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, както и за размера на
лихвения процент на ден /посочен в чл. 9.3/, с което са спазени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. С оглед изложеното съдът счита за изцяло
неоснователни възраженията за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит.
Неоснователно е възражението на
ищеца за недължимост на сумата от 456,16 лева „еднократна такса за отпускане на
кредита“, доколкото същата изрично е уговорена между страните, като е точно и
ясно посочена в чл. 7.1 от договора и която ищецът се е задължил да заплати с
подписване на искане-декларация /т. 6.1/ за потребителски кредит от 16.06.2014
г. /л. 28-гръб/. Таксата е предвидена в сключения договор за потребителски
кредит, като е включена и във формирането на годишния процент на разходите,
наред с годишния лихвен процент, а съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК, по смисъла
на този закон "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси. Неоснователно е позоваването на чл.
10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК, тъй като в приложимия към процесния казус закон /Закон
за потребителския кредит в редакцията му от 26.03.2013 г./ не е съществувала
сочената разпоредба.
Съгласно чл. 11 от ЗПК
задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По
процесния договор ГПР е в размер на 41,92%, а ГЛП е в размер на 28,47%.
Към датата на сключването на договора следва да се съобрази разпоредбата на
чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена
в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите
нрави.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е
налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран
или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл
е практиката на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г., Решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение № 877 по т.д. № 662/2012 г.
и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта,
е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез
която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намират приложение – чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на ВКС преценката
дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във
всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В случая по процесния договор за потребителски кредит на ищеца е
предоставена в заем сума от 4000 лв., при уговорен ГЛП в размер на 28,47 % и
ГПР в размер на 41,92%. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на
дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор не са били
приети разпоредбите на ал. 4 и
ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в
договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Въпреки че в приложимата
към казуса редакция на ЗПК не е предвидено ограничение досежно размера на ГПК,
то следва да се посочи, че договорения такъв между страните в размер на 41,92%,
не надхвърля петкратно размера на законния такъв за времето на сключване на
договора от 10,05% при определения от
БНБ към 01.06.2014 г. основен лихвен процент /0,05/ и 10 пункта надбавка. Към
датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на
закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че
се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва
да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за
забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В тази насока са и
Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009
г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по
гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. Следователно при преценка съответствието на
спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен
процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора
размерът на законната лихва е 10,05%. Следователно, уговорената с процесния
договор възнаградителна лихва в размер на 28,47% годишно е по-малка от трикратния
размер на законната лихва към датата на сключване на договора – 30,15%. С оглед
изложеното, съдът намира, че уговорката не противоречи на добрите нрави
/критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и не се явява
нищожна.
С оглед гореизложеното съдът намира,
че предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
Налице е връзка на обусловеност между
предпоставките за уважаване на исковата претенция по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и тази по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищецът иска
връщане на сумата от 208,82 лева, както
и на сумата от 539,40 лева, представляващи суми, получени без основание по
недействителен договор, с които ответникът се е обогатил неоснователно
/получени при начална липса на основание/, а именно с оглед признаване на
установено, че процесния договор за кредит е недействителен. С оглед отхвърляне
на предявените искове за установяване на недействителността на сключения между
страните договор за потребителски кредит, то неоснователен се явява и
предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като ищецът не доказа в процеса да е
заплатил на ответника суми, получени без основание, и с които ответникът да се
обогатил неоснователно.
Поради
гореизложеното съдът намира, че предявените обективно
съединени искове се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат
отхвърлени.
По отговорността за
разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски се дължат в само в полза на ответника, който е претендирал
такива в размер на 300 лева юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Ж.П.
с ЕГН ********** с адрес: **** против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, район Лозенец, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52 – 54, ет. 6, представлявано от Н. И. П. и И. С. И. иск за
признаване за установено, че сключения между страните договор за потребителски
кредит № ******** от ***** г. е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11, чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския
кредит.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Ж.П.
с ЕГН ********** с адрес: **** против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, район Лозенец, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52 – 54, ет. 6, представлявано от Н. И. П. и И. С. И. иск за
осъждане на ответника „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с ЕИК ********* да заплати на ищеца С.П.
надвнесената сума над главницата от 4000 лева, а именно – сумата от 208,82
лева, както и сумата от 539,40 лева, представляващи суми, получени без
основание по недействителен договор, с които ответникът се е обогатил
неоснователно /получени при начална липса на основание/, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба в съда – 28.12.2018
г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА С.Ж.П. с ЕГН ********** с адрес: ***** ДА ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ АЙ
БАНК“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. София, район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 – 54, ет. 6,
представлявано от Н. И. П. и И. С. И.,
СУМАТА от 300 лева /триста лева/ - юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Диляна Славова
Вярно с оригинала!
Д. К.