№ 16
гр. Бургас, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LIII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:МАРИНА ИВ. МАВРОДИЕВА
при участието на секретаря Ж.З. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от МАРИНА ИВ. МАВРОДИЕВА
Административно наказателно дело № 20242120202706 по описа за 2024
година
Производството е образувано по повод жалба на „***“ АД, ЕИК ***, представлявано от
изп.директор И.К. чрез адв. И. С. против наказателно постановление № 92-02-
21/07.06.2024г., издадено от Заместник -изпълнителен Директор на Агенция по вписванията,
с което на основание чл. 53 от ЗАНН и чл. 118, ал. 1, т. 2 от Закона за мерките срещу
изпирането на пари (ЗМИП), за нарушение на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП, вр. пар. 9, ал. 2 от ПЗР
на ЗМИП на дружеството жалбоподател е наложено административно наказание
„имуществена санкция”, в размер на 1000 лв.
С жалбата се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на
наказателното постановление, издадено било при нарушение на процесуалните правила.
В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява от
адв. С., която поддържа жалбата, моли за отмяна на НП и за присъждане на разноски.
За наказващия орган, не се явява представител.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на преклузивния срок за обжалване,
наказателното постановление, от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на
обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално
допустима. По същество съдът намира следното:
На 08.04.2024 г. (25.03.2024г.) на „***“ АД е съставен АУАН, подписан от св. К. Г. -
главен специалист в Агенция по вписванията, за това, че в информационната система на
Търговския регистър и регистъра на ЮЛ с нестопанска цел, в срок до 31.05.2019 г., не е
заявен действителният собственик на дружеството. Актът е съставен за нарушение на чл. 63,
ал. 6 от ЗМИП, вр. пар. 9, ал. 2 от ЗМИП. На 07.06.2024г. административнонаказващият
орган счел фактическите констатации за безспорно установени и издал обжалваното
наказателно постановление.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните
по делото доказателства.
1
Съдът намира, че АУАН и НП са издадени при допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 2 от ЗМИП, актовете за
установяване на нарушенията на чл. 63, ал. 1 - 8 и чл. 63а, ал. 4 се съставят от длъжностни
лица, оправомощени от изпълнителния директор на Агенцията по вписванията, а
наказателните постановления се издават от от изпълнителия директор на агенцията или от
опрвомощени от него длъжностни лица. По делото не бяха представени доказателства
относно материалната компетентност на лицата, съставили, респективно издали АУАН и НП
да изготвят такива. В случая АУАН изобщо не е бил съставен от лицето, посочено в него св.
К. Г., която работи като главен специалист в Агенция по вписванията и не може да посочи
обстоятелства около нарушението, нито кога е установено. Св. Г. призна в хода на съдебното
следствие, че тя е вписана като актосъставител, но не тя, в действителност, е съставила
процесния АУАН, а друго лице, АУАН очевидно не е бил съставен в присъствие на
представител на дружеството, което е санкционирано.
Св. Г. обясни, че АУАН бива съставян от неизвестно лице – юрист в правния отдел в
София, като тя има задължение да връчи самия АУАН. Подобен подход от страна на
административнонаказващия орган нарушава правата на санкционираното лице да се
запознае с конкретните факти и обстоятелства и АУАН да бъде съставен от компетентен
служител, който призован за съдебно заседание не успя да изложи каквито и да било
обстоятелства около установяване на нарушението. В преписката не се съдържат
доказателства за компетентността на актосъставителя, но освен това се установи, че тя нито
пряко, нито косвено е установила нарушението, а само е пристъпила относно връчване на
АУАН, без както самата тя призна, да е запозната с казуса и не може да даде становище.
На следващо място, съдът намира за основателни възраженията за изтекла давност.
Производството по установяване на административни нарушения и издаване на наказателни
постановления е строго формален процес, който се провежда в стриктно регламентирани
срокове, част от които са регламентирани в разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН. Съгласно
въпросната разпоредба сроковете по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН са давностни (Тълкувателно
постановление № 1/27.02.2015 г. на ОСС на ВКС и ВАС, Тълкувателно решение №
48/28.12.1981 г. по н. д. № 48/1981 г., ОСНК на ВС и др.), като за тяхното спазване съдът
следи служебно.
Началото на административнонаказателната давност е обусловено от откриването на
нарушителя (чл. 34, ал. 1 от ЗАНН). Под откриване на нарушителя следва да се разбира не
моментът, в който съответното длъжностно лице е изградило своята субективна представа
относно индивидуализиращите белези на нарушителя, а моментът в който е било обективно
възможно да се изгради тази субективна представа. Обратното би означавало, че предметът
на доказване ще трябва да обхване субективните преживявания на едно длъжностно лице,
което е практически трудно осъществимо, и че началото на един давностен срок ще зависи
от свободното усмотрение на длъжностното лице, а именно - кога същото ще реши да
възприеме факта на нарушението и неговия извършител. Коментираният давностен срок не
може да бъде поставен в зависимост от подобни субективни състояния и решения. Той
трябва да предпоставя само и единствено обективни дадености. Държавните органи
притежават правомощия. В теорията „правомощието” се определя едновременно като право
и като задължение. При наличие на съответните законови условия, всеки орган не просто
може да упражни контролните си функции, а е длъжен да го направи. Пропускът да го
направи, независимо от причините, не следва да рефлектира в правната сфера на
проверяваните субекти. Тези органи, респ. длъжностни лица, не разполагат с оперативна
самостоятелност (последната е типична само за административното право, но не и за
административнонаказателното право). Затова реализацията на
административнонаказателната отговорност не може да бъде оставена на усмотрението на
овластените правни субекти, така че те да избират кога да формират своите субективни
представи за състава на административното нарушение и индивидуализиращите белези на
2
нарушителя и кога да предприемат дължимите действия по установяването и налагането на
административно наказание. Това те са длъжни да направят в рамките на
законоустановените срокове еx officio (служебно), по свой почин да предприемат действия
по установяване на лицата, осъществили състава на нарушението. След като пред органа са
били налице всички документи, от които да направи извод за извършено нарушение, то
следва да се приеме, че нарушението е установено и от този момент текат сроковете по чл.
34 от ЗАНН (така и Решение № 678/10.04.2018 г. по д. № 355/2018 г. на АдмС - Бургас,
Решение № 80/02.05.2011 г. по д. № 59/2011 г. по описа на АдмС - София и др.).
При неспазване на една от двете алтернативно предвидени предпоставки по чл.
34 от ЗАНН, а именно да не се състави АУАН в срок от три/шест месеца от откриване на
нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението (две години, респ.
пет години, за изрично изброени нарушения), не следва да се образува
административнонаказателно производство, а образуваното се прекратява. В конкретния
случай се твърди, че заявяването на данните е следвало да се извърши до 31.05.2019 г.
Нарушението е на просто извършване и е осъществено с бездействието на задълженото
лице. Контролните органи са имали обективната възможност да констатират нарушението,
тъй като всички данни, даващи основание да се прецени извършено ли е нарушение или не,
са били на разположение на наказващия орган през цялото време, без да е било необходимо
извършването от негова страна на каквито и да било допълнителни действия по разкриване
на нарушителя и фактите, даващи основание за преценка извършено ли е или не
нарушението. Срокът, в който може да се състави акт на жалбоподателя, започва да тече от
първия работен ден следващ датата на нарушението - 03.06.2019 г., като актът за
установяване на административното нарушение е съставен много по-късно през април 2024
г. (и в него фигурират две дати - първата на 25.03.2024 г. - най-вероятно е датата на
съставяне на АУАН в гр. София, а следващата дата – 08.04.2024 г., е тази на подписването му
от св. Г. и връчването на представител на жалбоподателя), т.е. след изтичане на срока,
предвиден в разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН. АНО не е съобразил това обстоятелство и като
е издал обжалваното наказателно постановление, въз основа на така съставения акт, е
допуснал съществено процесуално нарушение, което не може да бъде санирано в съдебната
фаза на производството.
На следващо място, от приетите констатации относно датата на извършване на
твърдяното нарушение се налага извод, че е изтекла и абсолютната давност за реализиране
на на административноказателна отговорност. В ЗАНН липсва регламентация относно
абсолютната погасителна давност за административнонаказателно преследване и в чл.
34 ЗАНН няма формулирана норма, аналогична с разпоредбата на чл. 81 ал.
3 от НК уреждаща абсолютната погасителна давност. Доколкото за процесното нарушение е
предвидена имуществена санкция, абсолютният давностен срок, предвиден в разпоредбата
на чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК възлиза на четири години и шест месеца, считано
от момента на извършване на нарушението, което в случая е от 31.05.2019г, при което
следва да се приеме, че абсолютният давностен срок е изтекъл на 30.11.2023 г., а АУАН е
издаден на 08.04.2024г. (25.03.2024г. ), а НП е било издадено на 07.06.2024г. което и налага
отмяната на обжалвания акт като незаконосъобразен.
Предвид изложеното, съдът счита, че в хода на производството са били допуснати
съществени и неотстраними нарушения на закона, които са довели до там, че
незаконосъобразно е била ангажирана административнонаказателната отговорност на
жалбоподателя, поради което и атакуваното НП следва да се отмени.
Предвид изхода на правния спор, разноски се дължат в полза на жалбоподателя, който
своевременно е депозирал искане за присъждането им.
По делото са налични доказателства за заплатен адвокатски хонорар (л. 72) в размер на
400 лв., който е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, не се явява
3
прекомерен, поради което и така претендираната сума следва да се присъди изцяло на
жалбоподателя.
Предвид гореизложеното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление № 92-02-21/07.06.2024г., издадено от Заместник
-изпълнителен Директор на Агенция по вписванията, с което на основание чл. 53, ал. 1 от
ЗАНН и чл. 118, ал. 1, т. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари, за нарушение на
чл. 63, ал. 6 от ЗМИП, вр. пар. 9, ал. 2 от ПЗР на ЗМИП на „***“ АД, ЕИК *** е наложено
административно наказание „имуществена санкция”, в размер на 1000 (хиляда) лв.
ОСЪЖДА Агенция по вписванията да заплати на „***“ АД, ЕИК *** разноски в
размер на 400 (четиристотин) лева за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд-Бургас в 14-
дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
4