М
О Т И В И
към присъда № 15 от
31.01.2011 година
по
н.ч.х.дело № 1499
на Старозагорския районен
съд
по
описа за 2010
година:
Обвинението
против подсъдимата К.П.М., ЕГН **********,
е в това, че на 13.09.2010 год. в с.Малка Верея, Старозагорска област, публично
нанесла обида на А.В.М., ЕГН **********, като казала унизителни за честта и
достойнството му думи, наричайки го „тъпанар”, „идиот”, „циганин” и „боклук”, в
негово присъствие и в присъствието на работещи за него лица – престъпление по
чл.148, ал.1, т.1 във връзка с чл.146, ал.1 от НК.
В
съдебно заседание беше приет за съвместно разглеждане в наказателния процес
предявения от тъжителя А.В.М. против подсъдимата К.П.М. граждански иск за
сумата от 2000 лева, представляваща обезщетение за причинени му неимуществени
вреди вследствие на нанесени му от подсъдимата обиди на 13.09.2010 год. в
с.Малка Верея, Старозагорска област, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на увреждането (13.09.2010
год.) до окончателното изплащане на сумата, а
тъжителят А.В.М. беше конституиран и като граждански ищец в наказателното
производство.
Частният
тъжител и граждански ищец А.В.М., редовно призован, не се яви в съдебно
заседание. Повереникът му адв.Т.В. поддържа от името на доверителя си обвинението и пледира подсъдимата К.П.М. да бъде
призната за виновна, като за извършеното от нея престъпление й бъде наложено административно
наказание при условията на чл.78а от НК, а именно „глоба” в минималния размер,
предвиден в закона. Счита, че гражданският иск е основателен и доказан, и моли
същият да бъде уважен изцяло.
Защитникът
адв.С.А. оспорва обвинението и пледира подзащитната му К.П.М. да бъде призната за невинна, а предявеният
против нея граждански иск да бъде отхвърлен изцяло.
Подсъдимата
К.П.М. дава обяснения по повдигнатото й обвинение, не се признава за виновна,
поддържа изцяло пледоарията на защитника си и моли да бъде оправдана.
Съдът, като прецени събраните
доказателства, намери за установено следното:
ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:
Подсъдимата
К.П.М. и тъжителят А.В.М. са собственици на два съседни имота в с.Малка Верея,
Старозагорска област, като отношенията им били влошени вследствие на извършвани
от тъжителя строителни дейности на границата между двата имота. На 13.09.2010
год. в двора на тъжителя работили свидетелите М. Стефанов П., К.И.К., Х.К.Х. и Т.Ж.Т..
Същите правили шапка на една от издигнатите от тъжителя огради между имота му и
имота на подсъдимата. Св.Т. управлявал фандромата, ситуирана в двора на тъжителя до споменатата ограда, а в
кофата на фандромата на височината на оградата
работели свидетелите П. и Х., които правели кофража на шапката. Св.К. и
тъжителят били долу – до фандромата. Подсъдимата
видяла случващото се от прозорец на втория етаж на къщата си и веднага излязла
в двора си, откъдето започнала да обижда свидетелите П. и Х., към които имала
пряка видимост. Впоследствие, недвусмислено за всички присъстващи (св.П.: „…после каза „И тебе те видях, пращаш ми ги тука
да ти работят тези идиоти”, така разбрах, че става въпрос за шефа…”; св.Х.: „…К.
се обърна и към шефа, разбрах, че се обръща към него, защото му каза „И тебе те
видях, тъпанар такъв, какво се криеш, защо изпращаш тези идиоти?”; св.Т.: „…тя
викаше на двамата работници, които бях вдигнал с фандромата…
След това започна да отправя обиди и към Сашо, той беше долу на земята до
машината и не се виждаше, но разбрах, че се отнася за него, защото тя каза, че
той ги праща да рушат къщата й, каза му „И ти си същия като тях, защо ги пращаш
тези идиоти да ме тормозят…”),
подсъдимата започнала да отправя обидни думи („тъпанар”,
„идиот”, „циганин” и „боклук”) и към тъжителя,
когото била видяла преди това от прозореца на втория етаж на къщата си, че се
намира зад оградата. Тъжителят се засегнал от отправените му обиди, но не
отвърнал на подсъдимата, за да не ескалира напрежението между тях, а работещите
за тъжителя свидетели продължили дейността си. Това подразнило подсъдимата и
дъщеря й – св.П.М.Д., намираща се по това време в къщата на майка си, с която
живеели заедно, тъй като те считали, че с дейността си работещите за тъжителя
свидетели замърсяват двора и увреждат къщата на подсъдимата. По тази причина
св.Д. се обадила по телефона в РУ „Полиция” гр.Стара Загора и за проверка на
сигнала й на място пристигнал екип в състав свидетелите Д.К.К. и М.Т.Х..
Последните обаче, след като разговаряли с подсъдимата и дъщеря й, си тръгнали,
тъй като не били допуснати в двора на тъжителя, но вследствие на посещението им
работещите за тъжителя свидетели се преместили да работят на друг обект в имота
на тъжителя и с това инцидентът приключил.
За да приеме за установена изложената фактическа обстановка
относно съставомерните в случая факти и обстоятелства
(отправила ли е подсъдимата обидни думи към
тъжителя, какви и пред кого), съдът
кредитира изцяло с доверие показанията на свидетелите М.С.П., К.И.К., Х.К.Х. и Т.Ж.Т.,
тъй като същите са непротиворечиви, кореспондират помежду си и взаимно се
допълват. Респективно - съдът не кредитира с доверие и възприе като защитна
позиция обясненията на подсъдимата, че не е извършила инкриминираното чрез
тъжбата деяние, понеже по времето, посочено в тъжбата като време на
извършването му, не е била в дома си. Това е така, защото последните намират
подкрепа единствено в показанията на св.Д., която е нейна дъщеря и в този
смисъл се явява заинтересовано от изхода на делото лице. Вярно е, че
свидетелите П., К., Х. и Т. в известна степен също следва да се считат за
заинтересовани, доколкото получават доходи от тъжителя, за когото те работят,
но тези им взаимоотношения са с много по-ниска степен на обвързаност в
сравнение на роднинската връзка между подсъдимата и дъщеря й, израз на което са
и законодателните положения, намерили израз в чл.119 и чл.121, ал.1 от НПК.
Освен това, твърденията на тъжителя в тъжбата му се подкрепят от
кореспондиращите помежду си показания на четирима свидетели, при това -
очевидци, докато защитната версия на подсъдимата кореспондира само с
показанията на дъщеря й, която единствена сред посочените от защитата свидетели
би могла да се приеме за пряк свидетел на случилото се, доколкото, ако и да не
е видяла, по всяка вероятност е чула какво точно е станало. От данните,
съдържащи се в показанията на останалите четирима свидетели (Б.Д.К., Стоян п. Димов, Д.К.К. и М.Т.Х.) не могат да бъдат изведени категорични изводи относно съставомерните в случая факти и обстоятелства, било в
подкрепа на твърденията на тъжителя, било в подкрепа на обясненията на
подсъдимата, тъй като:
според приетото като писмено доказателство писмо рег.№
653 от 26.01.2011 год. на Началника на Второ РУ „Полиция” гр.Стара Загора (л.121 от делото), имащо
характер на официално удостоверение за отразените в него факти, посоченият
по-горе сигнал за инцидента е бил подаден от св.Д. в 11,25 часа, докато според
св.К. това е станало преди 11,00 часа и към този момент подсъдимата не е била в
дома си, поради което показанията му не следва да бъдат кредитирани като
достоверни в тази им част;
св.Димов твърди, че е срещнал подсъдимата до дома си в
близост до центъра на селото, идваща от долния му край, противоположен на
местонахождението на дома й, към 11 часа и нещо, но „11 часа и нещо” може да означава
всеки един час между 11,00 часа и 12,00 часа, т.е. не е изключена възможността
това да е станало след извършване на инкриминираното деяние, което при всички
случаи е било извършено преди подаването на сигнала до полицията от св.Д. в
11,25 часа;
свидетелите К. и Х. са пристигнали в селото след
извършване на инкриминираното деяние.
В останалата им част доказателствата по делото не се
налага да бъдат обсъждани поотделно, тъй като, ако и да са налице противоречия
между тях в тази им част, последните са несъществени, т.е. не касаят факти и
обстоятелства от съставомерен характер, поради което
са без правно значение за предмета на доказване, обусловен от т.нар.
„фактическо обвинение” - изложените в частната тъжба обстоятелства.
ПРАВНА
КВАЛИФИКАЦИЯ НА ДЕЯНИЕТО:
При така установената
фактическа обстановка по делото съдът намира за доказано по безспорен и
несъмнен начин, че на 13.09.2010 год. в с.Малка Верея, Старозагорска област,
подсъдимата К.П.М. публично е нанесла обида на тъжителя А.В.М., като е казала
унизителни за честта и достойнството му думи, наричайки го „тъпанар”, „идиот”,
„циганин” и „боклук”, в негово присъствие и в присъствието на работещите за
него свидетели М.С.П., Х.К.Х., Т.Ж.Т. и К.И.К., с което свое деяние тя е
осъществила от обективна страна признаците от престъпния състав на чл.148,
ал.1, т.1 във връзка с чл.146, ал.1 от НК.
В случая смисловият
заряд на отправените от подсъдимата към тъжителя квалификации е достатъчен сам
по себе си, за да бъдат определени последните като обидни за тъжителя –
унизителни за честта и достойнството му, включително и по отношение на
употребената от подсъдимата дума „циганин”, тъй като тя сочи етническа
принадлежност на дадено лице и в този смисъл се явява обидна, ако бъде
отправена към лице, което не принадлежи или поне не се самоопределя като
принадлежащо към този етнос, а няма спор, че тъжителят не е и не се
самоопределя като такъв и се е почувствал засегнат от употребата на цитираната
дума спрямо него, доказателство за което е, както въвеждането на израза
„циганин” като съставомерен елемент на конкретното
обвинение, така и показанията на св.К. („…К. викаше на
шефа „циганин”… К. и мен обижда, но аз не се сърдя. Шефът се сърди, но шефът не
е циганин”).
За да приеме, че
обидата е била нанесена публично, съдът взе предвид обстоятелството, че същата
е била нанесена на общодостъпно място, където е имало повече от две-три лица,
които са могли да възприемат значението на извършеното (в този смисъл са
решение № 28 от 15.01.1972 год. по н.д. № 622/1971 год. на II н.о. на ВС,
решение № 102 от 24.02.1976 год. по н.д. № 59/1976 год. на I н.о. на ВС и
решение № 51 от 19.02.1980 год. по н.д. № 26/1980 год. на II н.о. на ВС).
Подсъдимата
е лице в зряла възраст със средно образование, което недвусмислено навежда на
извода, че тя е разбирала обидния характер на употребените от нея по отношение
на тъжителя думи и е съзнавала обстоятелството, че същите ще бъдат възприети
като такива, както от него, така и от присъстващите на инцидента трети лица.
Ето защо съдът прие, че подсъдимата е извършила деянието си виновно под формата
на пряк умисъл, тъй като е съзнавала общественоопасния
му характер, предвиждала е неговите общественоопасни
последици и е искала настъпването им, предвид което я призна за виновна по
повдигнатото й обвинение.
ОТНОСНО
ВИДА И РАЗМЕРА НА НАКАЗАНИЕТО:
Имайки предвид,
че:
за извършеното
престъпление законът предвижда наказание „глоба от 3000 до 10000 лева и
обществено порицание”;
подсъдимата, видно
от справката й за съдимост, приета като писмено доказателство в хода на
съдебното следствие, не е осъждана за престъпление от общ характер и не е
освобождавана от наказателна отговорност на реда на глава осма, раздел IV от НК;
с конкретното
деяние не са причинени имуществени вреди, които да подлежат на възстановяване,
още повече, че и не се претендират такива;
съдът на основание
чл.78а от НК освободи подсъдимата К.П.М. от наказателна отговорност за
извършеното от нея престъпление, като й наложи административно наказание „глоба”
в минималния предвиден от закона размер – 1000 лева, т.е. при наличието единствено и само на
смекчаващи отговорността й обстоятелства, за каквито съдът отчете чистото й
съдебно минало и тежкото й материално положение (същата е
пенсионерка, а дъщеря й, живуща при нея, е безработна).
ОТНОСНО
ГРАЖДАНСКИЯ ИСК:
Приетият за
съвестно разглеждане в наказателния процес граждански иск за неимуществени
вреди намира правно основание в чл.45 и сл. от ЗЗД, като в случая се доказаха
всички елементи от състава на непозволеното увреждане: виновно поведение от
страна на подсъдимата (отправени към тъжителя и гр.ищец обидни думи – „тъпанар”,
„идиот”, „циганин” и „боклук”), причинени на тъжителя и гр.ищец неимуществени вреди,
изразяващи се в засягане на честта и достойнството му (св.П.: „…Шефът не
можеше да повярва, че тя му вика така, обърна се настрани, стана му
неприятно…”; св.Х.: „…Шефа се стъписа, не можа да отреагира,
ядоса се много…”; св.Т.: „…Сашо се ядоса и каза, че този път няма да остави
нещата така…”; св.К.: „…После шефа се ядоса…”), и причинна връзка
между тях. Ето защо съдът намери, че искът се явява доказан по основание.
Имайки предвид от една
страна времето на извършване на деянието и датата на постановяване на
присъдата, вида и характера на конкретните обидни думи и начина на нанасяне на
обидата (публично), а от друга страна – че не се доказаха някакви по-продължителни
емоционални и/или други неблагоприятни за тъжителя последици от субективен
характер, освен временното му раздразнение и емоционален дискомфорт
непосредствено след извършване на деянието, съдът, изхождайки от критериите за
справедливост, установени в закона и изяснени от съдебната практика, намери, че
гражданският иск се явява доказан до размера на 500 лева, поради което го уважи
до този размер, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
увреждането (13.09.2010 год.) до окончателното изплащане на сумата, и го отхвърли в
останалата му част до претендирания размер от 2000
лева, като недоказан.
Вследствие на
изхода от делото съдът осъди подсъдимата да заплати на тъжителя и гр.ищец направените
от него разноски в размер на сумата на 313 лева, както и да заплати на
Държавата сумата от 50 лева, представляваща държавна такса за разглеждането на
гражданския иск съобразно уважения му размер.
ВОДИМ
ОТ ГОРНИТЕ МОТИВИ, съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: