РЕШЕНИЕ
№ 112
гр. ХАСКОВО, 25.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
Д.А
ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Ж.М. Д.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20235600500107 по описа за 2023 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №673/28.11.2022г.,постановено по гр.д.№816/2022г.
районен съд-Хасково:
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, район „Младост“, п.к.1784, ул.“Магнаурска школа“
No15, ет.4, представляван от управителя С.А.Г., да заплати на П. Д. Д. с
ЕГН:********** от гр.***, сумата от 51629,16лв. – обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение между страните, дължимо
съгласно т.9 от допълнително споразумение No1028/01.04.2015г. към трудов
договор o3294/26.01.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на предявяване на иска – 13.04.2022г. до окончателното изплащане,
като иска в останалата част до пълния предявен размер от 51923,04лв., като
неоснователен ОТХВЪРЛЯ; ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, район „Младост“, п.к.1784,
1
ул.“Магнаурска школа“ No15, ет.4, представляван от управителя С.А.Г., да
заплати на П. Д. Д. с ЕГН:********** от гр.***, сумата от 10770,39лв. –
мораторна лихва върху неизплатеното обезщетение по чл.66 ал.2 от КТ за
периода от 10.03.2020г. до 30.03.2022г., като иска в останалата част до
пълния предявен размер от 10831,72лв., като неоснователен ОТХВЪРЛЯ;
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район „Младост“, п.к.1784, ул.“Магнаурска школа“
No15, ет.4, представляван от управителя С.А.Г., да заплати на П. Д. Д. с
ЕГН:********** от гр.***, направените по делото разноски в размер на
2399,34лв. за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от
исковите претенции, а по сметка на РС-Хасково държавна такса в размер на
2496лв.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът
„Булсатком“ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, район „Младост“, п.к.1784, ул.“Магнаурска школа“ No15, ет.4,
който чрез пълномощника си го обжалва в законоустановения срок с
оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че т.9 от
Допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. е нищожна на посочени
различни основания във въззивната жалба и в тази връзка излага своите
правни доводи. Поддържа, че посочената в жалбата клауза от допълнителното
споразумение, към първоначално сключения между страните трудов договор
е нищожна поради липса на основание ; поради противоречие с добрите нрави
; поради договаряне във вреда на представлявания, на основание чл.40 от
ЗЗД.Излага и съображения относно присъдения от съда размер на
обезщетението, който съпоставен с размера на получаването от ищеца
трудово възнаграждение излизало извън целта на обезщетенията, предвидени
в КТ. Претендира от въззивната инстанция да отмени обжалваното решение
на РС-Хасково и вместо него да постанови ново по съществото на спора, с
което да отхвърли изцяло предявените искове,като неоснователни и
недоказани. Претендира и присъждане на разноски по делото.
В срока по чл.263 от ГПК е депозиран писмен отговор от
въззиваемия П. Д. Д., който чрез пълномощника си оспорва подадената
въззивна жалба и излага съображения за нейната неоснователност.
2
Претендира въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение на РС-
Хасково. Претендира и присъждане на разноски за въззивната инстанция –
адвокатско възнаграждение.
Хасковският окръжен съд след преценка доводите на страните и
обсъждане на събраните по делото доказателства,поотделно и взети в тяхната
съвкупност,приема за установено от фактическа и правна страна следното:
РС-Хасково е бил сезиран с обективно съединени искове с правно
основание чл.66 ал.2 от Кодекса на труда КТ/ и чл.86 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД, предявени от ищеца П. Д. Д. срещу
ответника „Булсатком” ЕООД.
По делото е безспорно установено,че между страните е съществувало
трудово правоотношение, породено от сключен между тях трудов договор
№3394/26.01.2025г., по силата на който ищецът е заемал длъжността *** с
основно месечно трудово възнаграждение от 7800лв. и допълнително
възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит в размер на
3,60% или 280,80лв. На 01.04.2015г. между страните било подписано
Допълнително споразумение към трудовия договор, в което е уговорен нов
размер на трудовото възнаграждение от 3900лв. /т.6/ и съответно
допълнително възнаграждение от 3,60% или 140,40лв. /т.7/. В т.9 от същото
допълнително споразумение е било договорено, че при прекратяване на
трудовия договор работодателят да дължи на служителя обезщетение в
размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите
законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване
на трудовия договор, което обезщетение е платимо в пълен размер
еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. В последствие
между страните са били подписвани и други допълнителни споразумения, а
именно: на 04.01.2016г. ; на 06.01.2017г; на 31.12.2018г., с които е било
изменен само размера на трудовото възнаграждение на ищеца и процента на
допълнителното трудово възнаграждение. Договореното в т.9 от
допълнителното споразумение от 01.04.2015г. не е било променяно, което
налага и извода, че тази разпоредба е действаща към момента на прекратяване
на трудовия договор на ищеца. На 24.01.2020 ищецът е отправил към
ответното дружество едномесечно предизвестие и със заповед от 21.02.2020г.
на основание чл.326 ал.1 от КТ и молба/заявление от 24.01.2020г., трудовия
3
му договор е прекратен считано от 24.02.2020г. С покана за плащане от
21.02.2020г. ищецът е поканил ответното дружество да му изплати
дължимото по т.9 от Допълнително споразумение от 01.04.2015г.
обезщетение от 12 брутни работни заплати в размер на 51923,04лв., което не
му е било заплатено, поради което и по исков път се претендира пред съда
плащането на тази сума.
При тези данни по делото първоинстанционният съд е приел, че
претендираното от ищеца обезщетение е дължимо и като е взел предвид
размера на трудовото възнаграждение на ищеца към момента на прекратяване
на трудовия договор е осъдил ответното дружество да му заплати сумата в
размер на 51 629,16лв, ведно със законната лихва върху този размер, считано
от датата на предявяване на иска-13.04.2022г. и мораторна лихва в размер на
10 770,39лв. върху неизплатеното обезщетение по чл.66 ал.1 от КТ за
периода от 10.03.2020г. до 30.03.2022г.
Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна,против
подлежащ на обжалване съдебен акт,в законоустановения срок ,поради което
е процесуално допустима.Разгледана по същество е неоснователна.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението
въззивната инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в
очертаните от въззивната жалба рамки.
Първоинстанционният съд е обсъдил подробно и задълбочено
посочените от страните допустими и относими доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, поради което е постановил своя съдебен акт при напълно
изяснена фактическа обстановка. Против така възприетата фактическа
обстановка не се въвеждат възражения, а и въззивният съд не намери
основания за нейното изменение, поради същата няма да бъде преповтаряна.
Основния спорен въпрос по делото е свързан с възраженията на
ответното дружество за нищожност на клаузата по т.9 от допълнително
споразумение №1028/01.04.2015г. поради липса на основание, противоречие с
добрите нрави и уговаряне във вреда на представлявания, на основание чл.40
от ЗЗД, каквито доводи се поддържат и пред настоящата инстанция във
въззивната жалба против първоинстанционното решение.
В случая, както правилно е приел и първоинстанционният съд
4
посочената клауза не е нищожна на посочените от ответното дружество
основания, като в тази връзка следва да се отбележи следното:
Уговарянето на соченото обезщетение между работника и работодателя
не противоречи на императивна правна норма. Вярно е, че противоречие със
закона е налице и когато има противоречие с правен принцип, който макар да
не е изрично формулиран, се извежда от много отделни норми и е част от
действащата правна система, но в случая от сочените от ответното дружество
норми не се извежда такъв принцип, на който уговореното да противоречи.
Право на работодателя е да уговори индивидуални трудови условия с всеки
от служителите или работниците, поради това и правоотношенията помежду
им се уреждат с индивидуални трудови договори. Единственото изискване е,
тези условия да не са уредени с повелителни разпоредби на закона и да са по-
благоприятни от установените с КТД.
Неоснователно се явява твърдението за недействителност на клаузата
поради липса на основание за нейното договаряне и че същата води до
злоупотреба с право по смисъла на чл.8 от ЗЗД и чл.8 ал.1 от КТ. В случая не
е установено прекратяване на трудовия договор единствено и само с цел
получаване на обезщетение, без да е налице противоправно поведение или
причина, свързана с работодателя, което да е в противоречие с установения
принцип за добросъвестно упражняване на трудовите права. Процесното
допълнително споразумение е сключено между надлежни страни – ищецът, в
качеството му на служител и работодателят, към онзи момент представляван
от друг управител. Изрично законодателят в разпоредбата на чл. 66, ал. 2 от
КТ е предвидил възможността с трудовия договор да се уговорят и други
условия, свързани с предоставянето на работна сила, които не са уредени с
повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-
благоприятни за работника или служителя от установените с КТД. След като
самият закон изрично предвижда такава възможност, няма как да е налице
нищожност, поради липса на основание на клаузата по т.9 от Допълнително
споразумение от 01.04.2015г. В подкрепа на този извод на съда е и
обстоятелството, че към момента на сключване на допълнителното
споразумение от 01.04.2015г. ищецът не е знаел, дали и кога ще бъде
прекратено правоотношението му и още по-малко пък, че това ще стане през
2020 г. на основание чл.326 от КТ по негова молба.
5
Не може да се приеме и че договаряне на процесната клауза
противоречи на добрите нрави, а размерът на обезщетението съпоставен с
размера на получаваното от въззиваемия трудово възнаграждение да
установява, че обезщетението излиза извън целта на обезщетенията,
предвидени в КТ. В гражданското право страните са свободни да определят
съдържанието на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското
право и тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и
добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена
допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се уговарят условия, които
са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с
колективния трудов договор. Тази забрана не изключва възможността
страните по трудовия договор да имат и други отношения (напр. по договор
за заем или отношения, произтичащи от непозволено увреждане), но всички
отношения между тях, които са свързани с възникването, съществуването,
изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с
изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов
стаж са трудови. Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва
да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са
се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните
уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се
схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на
договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се
съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на
договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как
може да се упражняват те.
В случая с процесното допълнително споразумение страните са
уговорили при прекратяване на трудовото правоотношение , независимо от
останалите законни обезщетения и основанието за прекратяване на трудовия
договор, работодателят да изплати на служителя обезщетение за 12 месеца в
размер на брутното месечно трудово възнаграждение, което обезщетение е
платимо в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на
договора. Съобразявайки съдържанието споразумението и в частност липсата
на уговорени последици от неплащане на обезщетението се налага извод, че
задължението ще възникне винаги когато работодателят прекратява трудовия
договор без вина на служителя.
6
Макар да е вярно, че в частта й, в която обезщетението се уговаря
"независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор",
уговорката в т. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2015г., е частично
недействителна като противоречаща на добрите нрави в хипотезите на
прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на
работника, поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя
може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. При това
положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите,
когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт,
преценяван във всеки конкретен случай – работникът е недобросъвестен
например в случаите, когато поради виновно негово поведение е предприето
дисциплинарното му уволнение, или когато работникът е подвел
работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал
благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок
едностранно прекрати правоотношението. Такива обстоятелства в процесния
случай не се установяват. Не може да се приеме, че работникът е
недобросъвестен, само защото е прекратил договора с едностранно
волеизявление, без наличие на виновно поведение от страна на работодателя,
тъй като такова действие е в съответствие с гарантираните в основния закон
право на труд и забрана за принудителен труд. Неоснователни са и доводите
на ответното дружество,че работникът, по чиято инициатива се прекратява
трудовият договор, би се облагодетелствал неоснователно, тъй като би
получил обезщетение за прекъсване на трудовоправната връзка, настъпило в
резултат на собствените му действия.
Вярно е, че договореното обезщетение не е предвидено изрично в КТ,
но уговорката е в съответствие с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 от КТ
допускаща страните по трудовото правоотношение да договарят обезщетения,
различни от тези, които се дължат на различни основания във връзка с
прекратяване на трудовото парвоотношение, сочени в глава 10, раздел 3 от
КТ. Не е налице противоречие с принципа на добросъвестност и злоупотреба
по смисъла на чл.8 ал.1 от КТ.
Не може да се приеме , че е налице накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД ,тъй като право на работодателя е да избере с
кого да уговори и други условия, свързани с предоставянето на работна сила,
стига те да са по-благоприятни от тези в КТД. Именно разпоредбата на чл.
7
66, ал. 2 от КТ сочи, че на работодателя е предоставена такава възможност. В
противен случай, законодателят нямаше да предвиди възможност за
уговаряне на по-благоприятни условия с индивидуалния трудов договор.Към
момента на сключване на допълнителното споразумение ищецът има трудов
стаж само в ответното дружество повече от 5 години, като липсват твърдения
да са му налагани дисциплинарни наказания или да не се е справял с
възложената му работа, поради което и не би могло да се направи извод, че
постигнатата уговорка противоречи на добрите нрави, т. е. че ищецът бива
възнаграден за неизпълнение или за лошо изпълнение на трудовите си
функции.
Уговорката в допълнителното споразумение №1028/01.04.2015г.е
валидна (с изключение на частта, в която възникването на задължението не е
ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор) и не би
могло да бъде тълкувана в различен от ясно изразения в нея смисъл:
работодателят поема задължение, а работникът придобива право да получи
дванадесет дължими месечни възнаграждения при прекратяване на трудовия
договор без оглед на останалите обезщетения, които работодателят дължи,
като постигнатата договореност не е неясна, нито абсолютно нищожна. С
постигнатото съгласие страните са уредили по-благоприятни последици за
работника при прекратяване на правоотношението в сравнение със
законоустановените и такава договорка законът допуска, като тя обвързва
валидно страните. По делото не се спори, че поетото от работодателя
задължение не е изпълнено, поради което искът правилно е бил уважен в
размера посочен в обжалваното решение от 51 629,16лв.
Основателен и доказан се явява също така и предявения
акцесорен иск за заплащане на лихва за забава, доколкото ответникът с
неизплащане след отправена към него писмена покана за това от ищеца,
изпада в забава и дължи съответно мораторна лихва в размер на 10770,39лв.
за периода от 10.03.2020г. до 30.03.2022г.
Като е направил изводи в посочения по-горе смисъл
първоинстанционният съд е постановил правилно решение,в съответствие с
изискванията на материалния закон, което ще следва да се потвърди.
С оглед неоснователността на подадената въззивна жалба
въззивникът ще следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените
8
пред настоящата инстанция разноски в размер на 2 413лв., платено
адвокатско възнаграждение, съгласно списък на разноските по чл.80 от ГПК.
Мотивиран от горното,съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №673/28.11.2022г., постановено по гр.д.
№816/2022г. на Районен съд-Хасково.
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, район „Младост“, п.к.1784, ул.“Магнаурска школа“
No15, ет.4, представляван от управителя С.А.Г., да заплати на П. Д. Д. с
ЕГН:********** от гр.****, направените по делото разноски в размер на
2 413лв. - платено адвокатско възнаграждение,съгласно списък на разноските
по чл.80 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчване на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9