Решение по адм. дело №655/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 197, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Постъпила е жалба от В. В. Р. от гр. Русе против Решение № 195 от 01.10.2025 г. на директора на Териториална дирекция (ТД) на НАП - Варна, с което е оставена без уважение жалба вх. № 54-18-3990 от 19.09.2025 г., подадена от оспорващата, против Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) изх. № [рег. номер]-022-0104575 от 15.09.2025 г., издадено от В. Б., на длъжност главен публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Варна. С ПНОМ № [рег. номер]-022-0104575 от 15.09.2025 г., на основание чл. 200 от ДОПК и чл. 202, ал. 2 във връзка с чл. 195, ал. 1 – 3 от ДОПК е наложен запор върху вземане на Р. от трето задължено лице - Териториално поделение (ТП) на НОИ - Русе за сумата от 13 180, 99 лева. С подадената пред съда жалба и в хода на устните състезания по делото жалбоподателката твърди, че императивната разпоредба на чл. 198, ал. 3 от ДОПК, чието систематично място е в глава XXIV „Обезпечения“, раздел II „Обезпечителни мерки“ изрично предвиждала, че запор и възбрана не могат да се налагат върху имуществата по чл. 213 от ДОПК. Следователно, ако запорираната сума е пенсия в размер под минималната работна заплата, както било в нейния случай, то върху тази сума не можело да бъде наложен запор като обезпечение на публичното вземане. Претенцията е съдът да постанови решение, с което да отмени решението на директора на ТД на НАП – Варна и да отмени постановлението за налагане на обезпечителни мерки на публичния изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Варна. Не претендира присъждането на разноски.

Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител, счита жалбата за неоснователна. Моли същата да бъде отхвърлена. Сочи, че в запорното съобщение, което е изпратено от публичния изпълнител в ТП на НОИ - Русе, изрично било посочено, че следва да бъде съобразена нормата на чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК, съобразно която бил определен несеквестируемият доход от пенсия. Както по приложената по делото административна преписка, така и видно от писмото на ТП на НОИ - Русе, това изискване било съобразено. В този случай правилно било посочено и в обжалваното решение, и в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, че не следва да се предприемат действия срещу несеквестируемо имущество, а съответно може да се налага запор върху трудово възнаграждение, върху пенсия и т.н. Не се претендират разноски.

Съдът, въз основа на представените по делото доказателства и като съобрази становищата на страните, след служебна проверка по чл. 160, ал. 2 вр.чл. 144, ал. 2 от ДОПК на законосъобразността и обосноваността на оспорения акт, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима. Подадена е от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, след изчерпване на задължителното обжалване по административен ред и при наличие на правен интерес.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваното решение и постановлението на публичния изпълнител, потвърдено с него, са издадени от компетентни органи в кръга на предоставените им правомощия по чл. 195 и чл. 197, ал. 1 от ДОПК, в съответната писмена форма и са мотивирани. Спазени са разпоредбите по издаването им и не са допуснати съществени нарушения, обосноваващи незаконосъобразност на процесуални основания.

На 15.09.2025 г., с ПНОМ № [рег. номер]-022-0104575 на главен публичен изпълнител в ТД на НАП – Варна, офис Русе, вземайки предвид, че ще се затрудни събирането на установено и изискуемо публично вземане по изпълнително дело № 18090002389/2009 г. по описа на същата дирекция в размер на 13 180, 99 лева, в т.ч. главница 6 676, 20 лева и лихва 6 504, 79 лева, е наложен запор върху вземане на Р. от трето задължено лице - Териториално поделение (ТП) на НОИ - Русе за посочената сума (л. 6 от преписката). Изпратено е съответно запорно съобщение на основание чл. 202, ал. 2 от ДОПК с изх. № [рег. номер]-119-0040179 от 15.09.2025 г. (л. 8 от преписката). В него изрично е посочено, че на осноавние чл.213, ал.1, т.5 и ал.2 ДОПК се запорират суми на посочения длъжник, с изключение на:

1. обезщетенията по социалното осигуряване, включително за безработица;

2. социалните помощи, предоставяни от държавния или общинския бюджет;

3. сумите по дарение от физически и юридически лица, получени от лица с трайни увреждания с намалена работоспособност или определени вид и степен на увреждане над 50 на сто и други категории лица в неравностойно социално положение;

4. вземанията за издръжка, определени от съда;

5.трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, всяко друго възнаграждение за труд, пенсията или стипендията – в общ размер до минималната работна заплата месечно и петдесет на сто от трудовото възнаграждение за разликата между средната брутна месечна работна заплата, определена общо за икономическите дейности за предходно тримесечие, за което са публикувани официални данни на Националния статистически институт, и минималната работна заплата.

В отговор, с писмо изх. № 3011-17-137#1 от 19.09.2025 г., началникът на отдел „Пенсии“ при ТП на НОИ - Русе е уведомил публичния изпълнител, че признава за основателно вземането, върху което е наложен запорът по изп. дело № 18090002389, а също, че на основание чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК от пенсията/добавката на оспорващата /длъжникът по изп. дело/ не могат да се правят удръжки по наложения запор по изпълнителното дело, тъй като пенсията/добавката е под размера на минималната работна заплата за страната (л. 9 от преписката).

За да отхвърли жалбата, директорът на ТД на НАП – Варна е приел, че в запорното съобщение изх. № [рег. номер]-119-0040179 от 15.09.2025 г., изпратено на третото задължено лице – ТП на НОИ – Русе, в изпълнение на оспореното пред него постановление на публичния изпълнител, се съдържат изрични указания до ТП на НОИ – Русе, че не се запорират суми, дължими от третото задължено лице на жалбоподателката, които попадат в обхвата на чл. 213, ал. 1, т. 5 /трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, всяко друго възнаграждение за труд, пенсията или стипендията – в общ размер до минималната работна заплата месечно/ и ал. 2 от ДОПК и че при изплащане на сумите ТП на НОИ – Русе е длъжно да се убеди по безспорен начин за посочените по-горе обстоятелства – наличие на несеквестируеми суми по чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК (л. 8 от преписката). Посочил е още, че видно от постъпилия с изх. № 3011-17-137#1 от 19.09.2025 г. отговор, цитираната разпоредба е била съобразена.

Решението е правилно и при неговото постановяване не е нарушен материалният закон.

На първо място следва да се разграничат общите основания за отмяна на обезпечителните мерки по чл. 197, ал. 3 от ДОПК, които не са поставени в зависимост от вида на мерките, от специфичните основания по чл. 198, ал. 3 от ДОПК, свързани с несеквестируемостта на имуществото, върху което те се налагат, които касаят само запора и възбраната. Разпоредбата на чл. 197, ал. 3 от ДОПК предвижда, че съдът отменя обезпечителната мярка, ако длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, ако не съществува изпълнително основание или ако не са спазени изискванията за налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал. 1 и чл. 195, ал. 5 от ДОПК. Твърдения и доказателства за наличието на посочените обстоятелства по делото липсват.

Според разпоредбата на чл. 198, ал. 3 от ДОПК запор и възбрана за публични вземания не могат да се налагат върху имуществата по чл. 213 от същия кодекс. Именно на последната норма и конкретно на чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК се позовава и жалбоподателката, която твърди, че публичният изпълнител е допуснал нарушение на закона, което не било отстранено и при оспорването на постановлението по административен ред, като наложил запор върху пенсията й за инвалидност, която била в размер, по-малък от минималната работна заплата месечно. Оплакването е неоснователно.

В запорното съобщение с изх. № [рег. номер]-119-0040179 от 15.09.2025 г., изпратено на третото задължено лице – ТП на НОИ - Русе, публичният изпълнител е дал подробни указания да не бъде налаган запор върху несеквестируемите суми по чл. 213, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ДОПК (л. 8 от преписката). Видно е, че тази разпоредба е била спазена - в отговор, с писмо изх. № 3011-17-137#1 от 19.09.2025 г., началникът на отдел „Пенсии“ при ТП на НОИ - Русе е уведомил публичния изпълнител, че признава за основателно вземането, върху което е наложен запорът като уточнява, че към датата на налагане на запора пенсията е под размера на минималната работна заплата за страната и сумата е несеквестируема, съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК (л. 9 от преписката). Разпоредбата на чл. 446, ал. 1 от ГПК, oт своя страна, също определя като несеквестируем доходът от трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чийто размер е под минималната работна заплата. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по Тълкувателно дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, наложеният запор върху трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия не обхваща нито вземането на длъжника от третото задължено лице до размера на минималната работна заплата, нито пропорционално определената несеквестируема част от това вземане. Въз основа на събраните по приобщената по делото административна преписка писмени доказателства се следва изводът, че правата на жалбоподателката не са били нарушени. Видно е, че получаваната от нея месечно пенсия за инвалидност /разпореждане от 30.06.2025 г. на пенсионния орган при ТП на НОИ-Русе на л.5 от преписката/ е в размер под минималната работна заплата, поради което, сумата се явява несеквестируема. Процесната обезпечителна мярка правилно е наложена, при спазване принципа на несеквестируемост. По този начин на практика не е извършено блокиране на пенсията на жалбоподателката като при налагането на запора е приложено ограничението по чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК. Настоящият състав не споделя възраженията на жалбоподателката относно допуснато нарушение на цитираната норма, обратното – публичният изпълнител е съобразил същата при налагането на процесното обезпечение, което прави действията му извършени в съответствие с приложимия материален закон, и в изпълнение на принципите на законност и добросъвестност в данъчно-осигурителното производство, въведени с разпоредбите на чл. 2, ал. 1 и чл. 6, ал. 1 от ДОПК. На това основание е законосъобразно и постановеното, при оспорването по административен ред, от директора на ТД на НАП – Варна Решение № 195 от 01.10.2025 г. Жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК вр.§ 2 от ДР на ДОПК, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В. В. Р. от гр. Русе против Решение № 195 от 01.10.2025 г. на директора на Териториална дирекция на НАП - Варна, с което е оставена без уважение жалбата й срещу Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № [рег. номер]-022-0104575 от 15.09.2025 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна.

Решението е окончателно.