№ 18250
гр. София, 06.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Р.Г.Б
при участието на секретаря В.И.Д.
като разгледа докладваното от Р.Г.Б Гражданско дело № 20211110137585 по
описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на “Ф.И.” ЕАД против Ю. А. И., с която
са предявени обективно кумулативни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК,
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 30.08.2018г. подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение за сумата 1155,58 лева, представляваща главница, съгласно договор за кредит от
12.02.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заповед за
изпълнение- 30.08.2018г., до окончателното плащане на сумата, сумата 275,28 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 17.11.2016г.- 12.08.2017г.,
сумата 203,43 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 18.11.2016г.-
23.08.2018г. Въз основа на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК било образувано ч.гр. дело № 57679/ 2018г. по описа на Софийския районен
съд, 170 състав, като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. В срока по
чл. 414 ГПК ответникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение.
Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че между “Б.ДСК” ЕАД и Ю. А.
И. е възникнало облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за стоков
кредит № ****/ 12.02.2016г. Същият сочи, че кредиторът изпълнил задължението си да
предостави на длъжника договорената парична сума, като последният не престирал
насрещно- да върне получената сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, от което
кредиторът претърпял вреди в размер на законната лихва. В исковата молба са развити
съображения, че на 18.10.2016г. между “Б.ДСК” ЕАД и “Ф.И.” ЕАД бил сключен рамков
договор за покупко- продажба на вземания (цесия), допълнително споразумение за цедиране
на вземания от 19.10.2016г., по силата на който кредиторът “Б.ДСК” ЕАД продал вземането
1
си по посочения договор за стоков кредит на ищеца “Ф.И.” ЕАД. Ищецът релевира
твърдения, че цедентът (кредитор по договора за кредит) бил упълномощил ищецът да
уведоми длъжника за извършената цесия.
При изложените фактически твърдения, ищецът моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземане цето
му за сумата 1155,58 лева, представляваща главница, съгласно договор за кредит от
12.02.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заповед за
изпълнение- 30.08.2018г., до окончателното плащане на сумата, сумата 275,28 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 17.11.2016г.- 12.08.2017г.,
сумата 203,43 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 18.11.2016г.-
23.08.2018г., което вземане е прехвърлено с рамков договор за покупко- продажба на
вземания (цесия), допълнително споразумение за цедиране на вземания от 19.10.2016г., за
което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
10.09.2018г. по ч.гр.д. № 57679 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 170 състав.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответникът, действащ чрез
назначения особен представител, в който се изразява становище за неоснователност на
исковете. Същият релевира се възражение за оспорване на обстоятелството, че ответникът е
уведомен за извършената цесия, поради което счита, че не се намира в облигационно
правоотношение с цесионера. В отговора е н наведено възражение за изтекла погасителна
давност.
В обобщение, ответникът счита предявените искове за неоснователни и моли същите да
бъдат отхвърлени.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено
следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
на 12.02.2016г между “Б.ДСК” ЕАД и ответникът е възникнало облигационно
правоотношение, въз основа на договор за стоков кредит № ****, съгласно който кредиторът
предал в заем на длъжника сумата 1155,58 лева, а последният се задължил да върне същата
на 18 месечни вноски, от които 17 вноски в размер на по 83,26 лева и една вноска в размер
на 71,17 лева. Страните са постигнали съгласие договорната възнаградителна лихва да бъде
в размер 34.72%, годишният процент на разходите (ГПР)- 41,07%.
На 18.10.2016г. между “Б.ДСК” ЕАД и ищеца е сключен рамков договор за покупко-
продажба на вземания (цесия), съгласно който продавачът продава на купувача вземания,
посочени приемо- предавателен протокол. С допълнително споразумение за цедиране на
вземания към рамков договор от 18.10.2016г. за покупко- продажба на вземания (цесия) от
19.10.2016г. е конкретизиран предмета на рамковия договор, като в приложението към
същия е вкл. процесния договор.
Цедентът „Б.ДСК“ АД е упълномощил цесионера „Агенция за събиране на вземания“
ООД да уведоми длъжниците за извършената цесия. С уведомително писмо от 24.06.2021г.
2
ищецът е уведомил ответникът за извършеното прехвърляне.
Пред първоинстанционният съд е назначена СИЕ, от заключението на която се
установява, че “Б.ДСК” ЕАД е платила на “Т.Б.” ЕАД сумата 1049,58 лева, а на :Г.Ж.” ЕАД,
с посочени основания за плащане, съответно “авт. усвояване на POS- кредит ****” и “авт.
усвояване на заст. премия по POS- кредит ****”. Вещото лице е посочило, че ответникът не
е платил нито една погасителна вноска по договора.
При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:
Основателността на предявените искове изисква да бъде установено, при условията на
пълно и главно доказване от ищеца, кумулативното наличие на следните факти: валиден
договор за стоков кредит № ****/ 16.02.2018г., скл. между “Б.ДСК” ЕАД и Ю. А. И., по
силата на който за последния е възникнало задължение да върне на "Б.ДСК” ЕАД
предоставената му сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, вземането по който е
прехвърлено с договор за цесия от “Б.ДСК” ЕАД на “Ф.И.” ЕАД; настъпване на падеж на
вземанията; забава на длъжника. Съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, доказването на посочените предпоставки е в
тежест на ищеца.
В разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало правоотношение по договор
за потребителски кредит.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит- ЗПК- чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена- чл. 10, ал. 1
ЗПК- на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра- по
един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа
в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК- това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното ѝ използване
за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация).
Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл.
9 и сл. ЗПК. Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на императивните
изисквания на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК. Посочени са датата и мястото
на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните,
размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне,
годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита, условия за
3
издължаване на кредита- брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите
на плащането им, срока на договора за кредит- доколкото в погасителния план е посочена
крайна дата за издължаване на последната вноска, че са дължими 9 месечни вноски, както и
останалото се изискуемо съдържание според цитираните разпоредби. В съответствие с
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗПК, с договора за потребителски кредит е предвидена
възможността кредиторът да прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит
на трето лице. Конкретиката на случая сочи, че договорът за кредит е подписан от страните,
като автентичността на подписите не е оспорена. По своето правно естество договорът е
частен документ, поради което съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат
в тях, са направени от подписалите го лица- чл. 180 ГПК.
Изложеното обуславя извод, че между “Б.ДСК” ЕАД и ответника съществува
облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор за потребителски кредит,
по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне получената в заем сума,
ведно с договорената възнаградителна лихва.
Във връзка с доводите на страните, следва да се посочи следното:
Настоящият съдебен състав не споделя възражението на ответника, че не се намира в
облигационно правоотношение с цесионера, което е обосновано с аргумент, че ответникът
не е уведомен за извършената цесия. Съгласно чл. 99, ал. 3 ГПК, предишният кредитор е
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите
се у него документи, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. В процесния
случай по делото е представено пълномощно, по силата на което цедента е упълномощил
цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съдът
приема, че по силата на принципа на свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като
такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4
ЗЗД. Задължението не е за лично незаместимо действие, с оглед което на общо основание
страната може да упълномощи друго лице, което от нейно име и за нейна сметка да изпълни
задължението, като уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, предмет на
договора за цесия. При отсъствието на специални изисквания в закона за начина на
уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно
и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата
молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт
от значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този начин
уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на
исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ето защо, а и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява
друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е непротиворечивата
съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 123/ 24.06.2009г.
по т.д. № 12/ 2009г. на ВКС, II т. о., решение № 78/ 09.07.2014г. по т.д. № 2352/ 2013г. на
4
ВКС, II т.о., решение № 3/ 16.04.2014г. по т.д. № 1711/ 2013г. на ВКС, I т.о. Като споделя и
прилага цитираната съдебна практика настоящата инстанция приема, че изходящото от
цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено с
исковата молба на ищеца- цесионер и достигнало до ответника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на
вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Законът не
поставя специални изисквания за уведомяването, то може да бъде направено и в рамките на
процеса относно предявен иск за вземането с връчването на такова изявление с връчването
на исковата молба и приложенията на особения представител на длъжника- ответник.
От друга страна, съдебната практика е непротиворечива, че придобиването на
вземането от цесионера (респ. възникването му в неговия патримониум) настъпва със самото
сключване на договора за цесия, а съобщаването й не е елемент от фактическия й състав;
целта на уведомяването на длъжника е единствено с оглед защитата му срещу ненадлежното
изпълнение на задължението му (т. е. срещу лицето, което вече не е носител на вземането).
В т.см. определение № 264 от 28.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2111/2021 г., II т. о., ТК. Ето
защо и съдът приема, че ищецът се явява легитимирана страна по материалното
правоотношение.
При извод за основателност на предявения иск следва да бъде разгледано направеното
от ответника правопогасяващо възражение за погасяване на задължението по давност.
В практиката на касационната инстанция, съдържа се в решения № 65 от 06.07.2018г.
по т.д. № 1556/ 2017г. на ВКС, ТО, решения № 28 от 05.04.2012г. по гр.д. № 523/ 2011г. на
ВКС, ІІІ г.о., решение № 261 от 12.07.2011г. по гр.д. № 795/ 2010г. на ІV г.о., решение № 38/
2019 по т.д. № 1157/ 2018г. на II т.о. на ВКС е дадено разрешение на въпроса, дали
плащанията за главница по договор за банков кредит с погасителен план имат характер на
периодични плащания, с оглед приложното поле на кратката погасителна давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД или е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД,
изчисляван от датата на окончателния падеж (последната уговорена дата за окончателно
издължаване на кредита). В него е прието, че уговореното между страните връщане на
предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв
за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части.
Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С оглед мотивите на
тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени от един и
същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е
характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното
решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и
услуги през съответния период, а на другата страна- за заплащането на конкретно
5
получените през този период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това
изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката- кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането ѝ, е повтарящо се.
Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по
своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД).
Ето защо приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл.
110 ЗЗД. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР от 21.01.2022г. по т.д. № 5/
2019г. на ОСГТК на ВКС. В него се утвърждава практиката на ВКС, че при разсрочването
на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно (плащане на цена,
връщане на заем), респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни
падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Приема се, че
в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на
изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.
При договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време и
двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни
задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват
части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на части на едно по
правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е
изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като
периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е
разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават
автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава
да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена
вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост.
Относно началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница и/ или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит е
налице противоречива съдебна практика. Настоящият съдебен състав счита, че началният
момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна
вноска, поради което не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.
Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по
тълк. д № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен
интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните
граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността
да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната
сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските
правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в
задължителната практика на ВКС относно целите на института на погасителната давност, и
предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора-
неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение,
настоящият състав намира, че на основание чл. 114 ЗЗД, началният момент на течението на
давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това
6
е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на
правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително
изпълнение.
Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски,
изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната
част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането ѝ, от който
момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен, т.е.
принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния
срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава
да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите
от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В
обобщение, началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта
на съответната вноска. В т.см. решение № 45 от 17.06.2020г. на ВКС по т.д. № 237/ 2019г., II
т.о., ТК; решение № 63 от 01.06.2022г. на ВКС по т.д. № 2140/ 2018г., I т.о., ТК.
Конкретиката на случая сочи, че падежът на първата погасителна вноска по договора
за кредит е настъпил на 05.03.2016г., съответно давностният срок е изтекъл на 05.03.2019г.
С предявяване на иска давността е прекъсната. Искът за установяване на вземането на
ищеца е предявен на 30.08.2018г. (съобразно фикцията, установена с разпоредбата на чл. 415
ГПК), което обуславя извод, че към момента на предявяване на вземането по съдебен ред
давностният срок не е изтекъл, което обуславя извод за неоснователност на възражението.
Изложеното обуславя извод за основателност на предявения иск и неговото уважаване.
По разноските:
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК, с
решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство– относно размера им, както и разпределя отговорността за
заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. С оглед
изхода на делото, в полза на ищеца следва бъдат присъдени направените от същия разноски
в заповедното и исковото производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ю. А. И., с ЕГН **********,
съществуването на вземането на “Ф.И.” ЕАД, с ЕИК ***********, за сумата 1155,58 лева
(хиляда петстотин петдесет и осем лева 58 ст.), представляваща главница, съгласно договор
7
за кредит от 12.02.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заповед за изпълнение- 30.08.2018г., до окончателното плащане на сумата, на основание чл.
422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК, сумата 275,28 лева (двеста седемдесет и пет 28 ст.), представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода 17.11.2016г.- 12.08.2017г., на основание чл. 422
ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, сумата 203,43 лева (двеста и три лева 43 ст.), представляваща
обезщетение за забава за периода 18.11.2016г.- 23.08.2018г., на основание чл. 422 ГПК вр. 86
ЗЗД, което вземане е прехвърлено с рамков договор за покупко- продажба на вземания
(цесия), допълнително споразумение за цедиране на вземания от 19.10.2016г., за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.09.2018г. по
ч.гр.д. № 57679 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 170 състав.
ОСЪЖДА Ю. А. И., с ЕГН **********, да плати на “Ф.И.” ЕАД, с ЕИК ***********,
сумата 82,69 лева, представляваща направени в производство разноски и сумата 432,69
левам, представляваща направени в първоинстанционното производство разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно не подлежи на касационно обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8