Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 02.07.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
Мл. съдия БОРЯНА
ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 16369 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 467143 от 09.08.2018 г., постановено по гр.дело № 54169/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 159 с-в, С.Р.Л. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 1251, 59 лв. за
потребена топлинна енергия в периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (07.08.2017 г.) до
окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 1817, 93 лв. и за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. като
погасен по давност; сумата от 34, 02 лв., представляваща такса за дялово
разпределение за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г., като искът е отхвърлен
за разликата до пълния предявен размер от 63, 95 лв. и за периода м. 05.2013 г.
– м. 04.2014 г. Отхвърлени са и исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата от 363, 03 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата от 1817, 93 лв. за периода 15.08.2013 г. – 20.07.2017 г. и на сумата
от 16, 59 лв., представляваща лихва за забава върху таксата за дялово разпределение
за периода 10.06.2013 г. – м. 04.2016 г. Със същото решение С.И.Л. и М.И.Л. са
осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ всеки от тях сумата от 312, 89 лв. за потребена топлинна енергия за
периода м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба (07.08.2017 г.) до окончателното й изплащане, като
искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 454, 48 лв. и за
периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. като погасен по давност; сумата от 8, 51
лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода м. 05.2015 г. – м.
04.2016 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от
15, 99 лв. и за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. Отхвърлени са и исковете
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 90, 76 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата от 454, 48 лв. за периода
15.08.2013 г. – 20.07.2017 г. и на сумата от 4, 15 лв., представляваща лихва за
забава върху таксата за дялово разпределение за периода 10.06.2013 г. – м.
04.2016 г. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която
се обжалват отхвърлителните части на първоинстанционното решение. Твърди се, че
районният съд не е взел предвид, че съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ сумите за
топлинна енергия се начисляват по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период се изготвят изравнителни сметки на база реалния отчет на
уредите за дялово разпределение. Твърди се още, че вещото лице по СТЕ не е
съобразило изравнителната сметка за сезон м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г., а
съдът не е кредитирал ССчЕ, въпреки че последната е била приета и не е била
оспорена. Изложени са доводи, че неправилно са били отхвърлени исковете за
заплащане на лихва за забава , като срокът за заплащане на задълженията за топлинна
енергия бил определен в чл. 32, ал. 1 от общите условия и той е 30 дни от
датата на публикуване на задълженията на интернет страницата на продавача,
поради което с изтичане на последния ден от месеца ответниците са изпаднали в
забава. По отношение на лихвата за забава върху таксата за дялово разпределение
се поддържа, че дължимостта на тази лихва не е била изрично оспорена от
длъжниците. Посочва се, че таксата е била фактурирана в съответствие с
договорните задължения между „Т.С.“ ЕАД и фирмата за дялово разпределение, като
във връзка с този договор е настъпила суброгация по отношение на задължението
за дялово разпределение. Поддържа се още, че вещите лица по приетите експертизи
не са съобразили периодът, с който е бил сезиран районният съд. С оглед на
изложеното се моли първоинстанционното решение да бъде отменено в
отхвърлителните му части, а предявените искове да бъдат изцяло уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответниците чрез надлежно
упълномощени процесуални представители са подали отговор на въззивната жалба, с
който молят решението да бъде потвърдено в обжалваните части. Изразено е
несъгласие с довода на въззивника, че сумите по фактурата от 30.06.2014 г. са
станали изискуеми едва през 2014 г., поради което погасителната давност за тези
суми не била изтекла към датата на подаване на исковата молба, тъй като
посочената фактура се отнася до суми за предходен отоплителен сезон – м.
05.2013 г. – м. 04.2014 г. Поддържа се, че правилно районният съд е отхвърлил
иска за заплащане на лихва за забава върху таксата за дялово разпределение, тъй
като по аргумент от чл. 84, ал. 2 ЗЗД за изпадане в забава на длъжника е
необходима покана, каквато липсва. Правилно е бил отхвърлен и искът за
заплащане на лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, тъй като
ищецът не е ангажирал доказателства за публикуване на фактурите на интернет
страницата си. Освен това по аргумент от чл. 119 ЗЗД с погасяване по давност на
главницата, за погасено по давност следва да се смята и акцесорното вземане за обезщетение
за забава.
Третото лице-помагач не е подало отговор на въззивната
жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е валидно и допустимо в обжалваната част. Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е и правилно, като на основание на основание чл.
272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на районния съд. Във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да бъде допълнено следното.
По делото не се спори, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният апартамент/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа. В тази връзка по делото са приети протокол от 25.08.2002
г. от проведено общо събрание на етажните собственици, на което е било взето
решение да се сключи договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“
с „Т.с.“ ЕООД и договор от 24.09.2002 г., с който етажната собственост на
процесната сграда е възложила на „Т.с.“ ЕООД да извърши доставка и монтаж на
термостатни вентили, термостатни глави и индикатори за разпределение на разхода
на топлинна енергия и извършване на индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки. Доказано е също
така, че общият наследодател на ответниците И.С.Л. и ответницата С.Р.Л. са
придобили собствеността върху процесния имот – апартамент № 79, бл. 4, вх. Г,
ет. 7, находящ се в гр. София, жк „Левски – зона В“, с договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавни имоти от 02.06.1992 г.
Следователно ответницата С.Л. притежава общо 4/6 от правото на собственост
върху апартамента, от които 3/6 придобити лично от нея с цитирания договор и
1/6 придобита по силата на наследствено правоприемство със смъртта на И.Л..
Другите двама ответници, които са деца на починалия И.Л., са придобили по 1/6
идеална част от правото на собственост върху апартамента по силата на
настъпилото наследствено правоприемство. Следователно, ответниците са клиенти
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че
ответниците или техният наследодател са упражнили правото си на възражение
срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
между ищеца и тримата ответници в процесния период са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение през процесния
период е уреден в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. По делото е прието заключение на съдебно-техническа
експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано. Неоснователно е възражението на въззивника, че вещото лице не е
взело предвид изготвената за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2016 г. изравнителна
сметка. От заключението се установява, че вещото лице е работило по данни за
целия претендиран период и е изчислило, че резултатите от трите отоплителни
периода, включени в процесния период, са суми за връщане в общ размер от 297,
67 лв., от които 36, 65 лв. за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г.; 63, 66
лв. за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г. и 197, 36 лв. за периода м.
05.2015 г. – м. 04.2016 г. След приспадане на тази сума съгласно заключението
общият размер на реално дължимите суми за топлинна енергия е 2726, 95 лв. Същите
суми са посочени и в заключението на ССчЕ, което също следва да бъде
кредитирано след преценка по чл. 202 ГПК. Спорен по делото е въпросът каква
част от процесните вземания са погасени по давност и изтекла ли е погасителната
давност по отношение на вземането, обективирано във фактурата от 30.06.2014 г.
Въззивният съд напълно споделя извода на районния съд, че погасени по давност
са задълженията за топлинна енергия за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г. по
следните съображения.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1
ЗЕ, предвижда,
че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и
две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна
вноска и 3.
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че
в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на
разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това
дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края
на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/,
а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да заплащат
месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на дружеството. С публикуването клиентът се
уведомява за задължението и неговия размер и то има
характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на които се
прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от
деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането
на съответния месец, например за месец май 2013 г. – от 01.06.2013 г., за месец
юни 2013 г. – от 01.07.2013 г. и т.н.
Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в
който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който
започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г.
по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по
смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби
от общите условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на изложените съображения прогнозните месечни
вноски за периода 01.05.2013 г. – м. 04.2014 г. се явяват погасени по давност,
доколкото исковата молба е подадена на 07.08.2017 г. и тригодишната погасителна
давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила
до 07.08.2014 г., като това обстоятелство не може да бъде променено от
последващо издаване на нова обща фактура през месец юни 2014 г. Издаването на
такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на
месечните вноски. Видно от заключението на СТЕ и от приложената на л. 74
индивидуална справка за отопление и топла вода, резултатът от изравнителната
сметка за посочения период е сума за получаване, т.е. не е възникнало ново вземане
за сума за доплащане, за което да тече нова погасителна давност. Следователно
изводът на районния съд, че вземанията за периода 01.05.2013 г. – м. 04.2014 г.
са погасени по давност, е верен. Съгласно заключението на СТЕ за останалия
период – м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., общият размер на реално дължимата сума
за топлинна енергия е 1877, 39 лв., като С.Л. дължи 4/6 от нея или 1251, 59
лв., а С.Л. и М.Л. дължат по 1/6 или по 312, 89 лв. всеки.
По аналогични съображения правилен е и изводът на
районния съд, че погасено по давност е задължението за такса за дялово
разпределение за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г., като от заключението на
вещото лице се установява, че общият размер на дължимата такса за останалия период
м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г. е 51, 04 лв., от които ответницата С.Л. дължи 4/6
или 34, 02 лв., а ответниците С.Л. и М.Л. дължат по 1/6 или по 8, 51 лв. всеки.
Неоснователни са възраженията във въззивната жалба във
връзка с дължимостта на лихва за забава. Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му. Съгласно чл. 33, ал. 1 от
приложимите общи условия, в сила от 12.03.2014 г., приложими през целия
процесен период, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача, като според ал. 4 на чл. 33 ОУ
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по фактурите за потребление след изравняване за целия отчетен
период, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Следователно при действието на
цитираните Общи условия лихва за забава се дължи само върху сумата по общата
фактура, издадена след изравняването, и за периода след нейното публикуване. По
делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че общите фактури,
отнасящи се до процесния период, са били публикувани на интернет страницата на
ищцовото дружество, поради което при прилагане на неблагоприятните последици от
разпределянето на доказателствената тежест, правилно е била отхвърлена
претенцията за заплащане на лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия. По
отношение на цената за услугата дялово разпределение, както е
посочил и районният съд, в общите условия не е предвиден срок за плащане от
страна на потребителя на топлинна енергия, поради което с оглед разпоредбата на
чл. 84, ал.2 ЗЗД длъжникът изпада в забава след поканата. По делото не са
представени доказателства за отправена и получена от ответниците покана за плащане на
това задължение. Следователно правилно е бил отхвърлен и искът за
заплащане на обезщетение за забава върху таксата за дяловото разпределение.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част като
правилно.
С оглед изхода на спора право на разноски за въззивното
производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК имат ответниците, които претендират
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. в полза на С.Л. и
по 350 лв. адвокатско възнаграждение в полза на всеки от М.Л. и С.Л., платени в
брой съобразно приложените на л. 19 – л. 21 договори за правна защита и
съдействие. Като взе предвид правната и фактическа сложност на делото, размера
на претенциите, предмет на разглеждане пред въззивния съд и извършените
процесуални действия, настоящият съдебен състав намира за основателно
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от „Т.С.“
ЕАД с молба от 14 06.2019 г. В полза на всеки от ответниците следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на по 300 лв., определено по реда на
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед размера на
предявените искове настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
467143 от 09.08.2018 г., постановено по гр.дело № 54169/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 159 с-в, в обжалваните части.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.Р.Л.,
ЕГН **********, С.И.Л., ЕГН ********** и М.И.Л., ЕГН **********, всички с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивното производство
в размер на по 300 лв. адвокатско възнаграждение на всеки от тях.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.