№ 21504
гр. София, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело №
20241110141721 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на ищеца С. П.
П., с която е предявил отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439 ГПК
против ответника „Микрофонд Колект“ ЕООД за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника сума в размер на 6878.93 евро, с левова равностойност от 13454.02 лева,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.04.2014г. до окончателното й
изплащане, както и сума в размер на 269.08 лева - разноски в заповедното производство, за
които е издаден изпълнителен лист в полза на „Микрофонд“ АД по ч.гр.д. № 23017/2014 г.,
по описа на СРС, 28 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело №
20148440402155 по описа на ЧСИ С.Я, с район на действие СГС, вписан в КЧСИ под № 844,
вземанията по който са прехвърлени по силата на договор за цесия в полза на ответника
„Микрофонд Колект“ ЕООД, които вземания ищецът претендира да са недължими поради
недействителност на договора за кредит поради противоречието му с изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9, т. 9а и т.10 от ЗПК, при евентуалност - поради нищожност на клаузи по чл. 4, ал. 1,
чл. 4, ал. 4, чл. 17, чл. 18 и чл. 19 от договора за заем № 10-1108/27.06.2013г., при
евентуалност - поради погасяване на вземанията по давност.
Ищецът- С. П. П., твърди, че въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК спрямо ищеца и трети за спора лица, в качеството им на длъжници, е издаден
изпълнителен лист от 07.05.2014 г. в полза на „Микрофонд Колект“ ЕООД по ч.гр.д. №
23017/2014 г., по описа на СРС, 28 състав, за сума в размер на 6878.93 евро, с левова
равностойност от 13454.02 лева, от които 5878.93 евро - непогасени анюитетни вноски и
1000 евро- неустойка за неизпълнение на договор, ведно със законната лихва за периода от
28.04.2014г. до изплащане на вземането и 269.08 лева - разноски по делото за държавна
такса. Въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело №
20148440402155 по описа на ЧСИ С.Я, с район на действие СГС, вписан в КЧСИ под № 844.
Твърди, че вземането е установено с влязло в сила съдебно решение № 844/11.11.2015г. по
гр.д. № 576/2015 г. по описа на РС-П..
Излага, че изпълнителният лист е издаден за вземания на кредитора „Микрофонд“
АД, ЕИК *********, по договор за заем № 10-1108/27.06.2013г., сключен с „Глас Голд Груп“
ООД, ЕИК *********, по силата па който „Микрофонд“ АД се е задължило да предостави на
1
„Глас Голд Груп“ ООД сума в размер на 5000 евро, като ищецът С. П. П. бил страна по
договора в качеството си на поръчител. Ищецът твърди, че са извършвани плащания по
договора за заем от страна на заемополучателя, като след издаване на процесния
изпълнителен лист и образуване на посоченото изпълнително производство също били
плащани задължения по договора, включително и ищецът внасял суми по изпълнителното
дело и плащания били извършвани и от останалите длъжници по изпълнителното дело.
Поддържа, че наред с плащаните от заемателя погасителни вноски по договора за заем
(преди депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК) и осигурената гаранционна вноска в
размер на 10% от заемната сума, сумите са достатъчни за погасяване на всички задължения,
претендирани от взискателя по изпълнителното дело. Посочва, че в хода на ч.гр.д. №
23017/2014 г., по описа на СРС, 28 състав, и по гр.д. № 576/2015 г., по описа на РС-П., не е
разгледано възражение за нищожност на договора за заем, респективно на клаузи от същия.
Счита, че уговорено поръчителство по договора няма общо с упражняваната от
заемополучателя дейност, доколкото ищецът е действал в качеството си на физическо лице и
за цели извън търговската дейност на заемополучателя по заемното правоотношение, с оглед
на което и същият се ползва от потребителската защита. Релевира възражение за нищожност
на договора за заем, поддържайки, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
9, т. 9а и т.10 от ЗПК, доколкото в договора липсва ясна методология за начина на
определяне на лихвения процент и ГПР, била налице нееквивалентност на насрещните
престации, накърнява добрите нрави, злепоставя чужди интереси и цели извличане на
собствена изгода и то за сметка на икономически по-слаба страна, уговорена е значителна по
размер възнаградителна лихва и месечна рискова премия, както и поведението на кредитора
съставлява нелоялна търговска практика. С оглед нищожността на договора, извършените
плащания от длъжниците следвало да се отнесат на основание чл. 23 ЗПК за погасяване на
чистата стойност на заема. Прави възражение за нищожност на чл. 4, ал. 1 от договора за
заем поради противоречие с добрите нрави, с оглед на това, че уговореният размер лихва
води до неоснователно обогатяване на кредитора с оглед размера на заема, срока за
погасяването му и гаранционната такса по договора, няколкото поръчители и подписаният
запис на заповед; на чл. 4, ал. 4 от договора за заем поради това, че води до неоснователно
обогатяване на кредитора, предвид чл. 4, ал. 3 от договора за заем, предписваща
заплащането и на гаранционна такса в размер на 10% от заемната сума; на чл. 17 и чл. 18 от
договора за заем, предписващи едновременно начисляването на неустойка и еднократно
обезщетение при просрочване на вноска, с оглед уговореният размер лихва, гаранции,
поръчителство и записът на заповед; на чл. 19 от договора за заем, даващ възможност па
кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, при неплащането дори на една вноска,
без да е необходимо заемагелят да бъде уведомяван затова поради неравноправност по
смисъла на чл. 143 ЗЗП. Релевира и довод, че самото изпълнително дело е прекратено по
силата на закона и давността по отношение на процесните вземания не е била прекъсвана.
Намира, че невъзможността да бъде определено задължението води до невъзможност за
определяне на обема на отговорността на ищеца в качеството му на поръчител, поради което
и подобен порок води до извода, че договор за поръчителство изобщо не е налице, доколкото
липсва индивидуализиране на обезпеченото вземане. Моли за уважаване на предявения иск.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който
оспорва предявения иск. Признава, че между страните е сключен процесният договор за
заем, както и заявява, че вземанията по договора са прехвърлени от цедента „Микрофонд“
АД към цесионера „Микрофонд Колект“ ЕООД, за което ЧСИ е уведомен на 17.09.2018 г., а
на 29.10.2018 г. е връчил съобщение на ответника. Твърди, че ищецът няма качеството на
потребител по процесния договор за заем, доколкото в чл. 2 договора е посочено, че
предоставената по силата на същия договор заемна сума на „Глас Голд Груп“ ООД ще бъде
използвана от дружеството-заемател за инвестиция и оборотни средства, както и поддържа,
2
че договорът за поръчителство е валидно сключен, като ищецът кандидатствал за поръчител
на дружеството-заемател именно като поръчител. По отношение на претендираната
нищожност на договора за заем, навежда съображения, че се касае за договор между
търговци, за който са валидни общите правила по ЗЗД, така и че договорът за заем е
действителен, както и са действителни оспорените от ищеца клаузи. Поддържа, че давността
по отношение на процесните вземания не е изтекла, доколкото същата е прекъсвана
многократно в хода на образуваното изпълнително производство с предприетите в хода на
същото действия по изпълнение. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира
разноски.
Софийският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК.
В тежест на ищеца е да докаже, че ответникът се легитимира като негов кредитор за
вземанията по изпълнителен лист по ч.гр.д. № 23017/2014 г., по описа на СРС, 28 състав,
издаден в полза на „Микрофонд“ АД, прехвърляне на вземанията на „Микрофонд“ АД в
полза на ответника „Микрофонд Колект“ ЕООД чрез договора за цесия.
Предвид това, че е предявен от ищеца отрицателен установителен иск, при
разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 154 от ГПК в тежест на ответника е
да докаже, че разполага с вземане в претендирания размер, което подлежи на принудително
изпълнение, вкл. извършването на действия по спиране или прекъсване на течащата срещу
вземанията погасителна давност по смисъла на ЗЗД.
В доказателствена тежест на ответника е и да докаже наличието на валидно
облигационно отношение по договор за заем № 10-1108/27.06.2013г., сключен между „Глас
Голд Груп“ ООД и „Микрофонд“ АД, и неговото съдържание, като ищецът С. П. П. е бил
страна по договора в качеството си на поръчител; че не са налице визираните пороци по
отношение на оспорени клаузи по чл. 4, ал. 1, чл. 4, ал. 4, чл. 17, чл. 18 и чл. 19 от договора
за заем и договорът за поръчителство, сключен с ищеца, е действителен, а именно, че
клаузите са равноправни, че не представляват скрито възнаграждение, което следва да се
включи при изчисление на ГПР, съответно в случай на включването му не се нарушава
императивната норма за максималния размер на ГПР по чл.19 ЗПК, както и че не
противоречи на закона и добрите нрави.
Не се спори между страните по делото, а и се установява от представените
доказателства, че 27.06.2013г. е сключен договор за заем № 10-1108 между „Глас Голд Груп“
ООД (заемополучател) и „Микрофонд“ АД (заемодател), по силата на който заеомадателят
се е задължил да предаде в собственост на заемателя сумата в размер от 5000 евро, която да
бъде използвана от заемателя за инвестиционни и оборотни цели. В чл. 4, ал. 1 от договора е
уговорена възнаградителна лихва в размер на 12% годишно, а в чл. 4, ал. 4 от договора е
уговорено, че заемополучателят дължи заплащането на месечна рискова премия в размер на
0,5% от заемната сума. Съгласно чл. 5, ал. 2, заемателят следва да върне заемната сума и
уговореното възнаграждение, в т.ч. лихва и рискова премия, на 36 броя равни месечни
вноски по 191,07 евро всяка, като падежът на последната вноска е 25.06.2016г.
В чл. 17 от договора е предвидено, че ако бъде просрочена която и да е вноска,
заемополучателят дължи неустойка върху просрочената сума в размер на 0,25% на ден.
В чл. 18 от договора е посочено, че заемополучателят дължи допълнително
еднократно обезщетение в размер на 20% от заемната сума, в случай че просрочи плащането
на 3 поредни вноски.
Съгласно чл. 6 и чл. 8 от процесния договор всички задълженията по заема (главница,
лихви, неустойка, такси и разноски) се обезпечават с поръчителство от четири физически
лица, сред които е и ищецът С. П. П., като същият е подписал договора в качеството му на
3
поръчител.
Предвидено е в чл. 7 от договора, че за обезпечение на всички вземания на
„Микрофонд” АД заемателят следва да издаде в полза на заемодателя запис на заповед на
предявяване, който се авалира от поръчителите. По делото е приет запис на заповед от
27.06.2013г. с издател „ГЛАС ГОЛД ГРУП” ООД, който неотменимо и безусловно се е
задължил да заплати на предявяване на „Микрофонд” АД сумата от 6878,52 лева, като
записът е авалиран и от ищеца С. П..
Към настоящото дело е приложено гр.дело № 576/2015г. по описа на РС – П., от което
се установява следното:
Във връзка с процесния договор за заем е било подадено от „Микрофонд” АД
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, въз основа на което е било
образувано заповедно дело № 23014/2014г. по описа на СРС, 28 състав. На 07.05.2014г. е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, както и изпълнителен лист от
същата дата, с който „ГЛАС ГОЛД ГРУП” ООД, Г. Х.П, М. С. Г. С.П.П и И.Д.Р. са осъдени да
заплатят солидарно на „Микрофонд” АД сумата от 6878,93 евро, от които 5878,93 лева –
непогасени анюитетни вноски и 1000 евро – неустойка за неизпълнение на договора, ведно
със законната лихва от 28.04.2014г. до окончателното изплащане на вземането, както и
269,08 лева – разноски по делото. Поради допусната очевидна фактическа грешка в
издадената заповед за изпълнение, изпълнителният лист е обезсилен с разпореждане на СРС
от 15.08.2014г. (виж л.11 от и.д. № 2155/2014г.), като е издаден нов такъв на дата
18.08.2014г., видно от поставения печат върху заповедта за изпълнение.
Поръчителите по договора за заем - С. П. П. и И.Д.Рв са подали възражения по чл.
414 ГПК, поради което заявителят „Микрофонд” АД е предявил срещу тях по реда на чл. 422
ГПК искове за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за
изпълнение, по които е било образувано и гр.дело № 576/2015г. по описа на РС – П.. В хода
на така образуваното гражданско дело ответниците са признали предявените срещу тях
искове, поради което с Решение № 844 от 11.11.2015г. на РС – П. е признато за установено,
че Микрофонд” АД има вземане от С. П. П. и И.Д.Рв, за което е издадена заповед за
изпълнение от СРС, по ч.гр.дело № 23017/2014г., в размер на 6878,93 евро, от които 5878,93
лева – непогасени вноски по чл. 5, ал. 2, вр. чл. 19 от нотариално заверен Договор за заем №
10-1108/27.06.2013г. и 1000 евро – еднократно обезщетение в размер на 20% от заемната
сума по чл. 18 от договора, ведно със законната лихва от 28.04.2014г. до окончателното
изплащане на вземането. Няма данни така постановеното съдебно решение да е било
обжалвано, като препис от същото е връчен на ответниците на 26.11.2015г., а на ищеца – на
15.12.2015г., т.е. съдебното решение е влязло в сила.
Според разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението, който може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Независимо че решението на РС – П. е влязло в сила, следва да се съобразят разясненията,
дадени в Решение № 491 23.07.2024 г. по гр. дело № 1767/2023 г. ВКС и Определение № 1199
от 09.05.2024 г. по ч.гр. д. № 1304/2023 г. II т.о. ВКС. В посочените актове на ВКС е
обърнато специално внимание на практиката на СЕС - решение от 18.02.2016 г. по дело С-
49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22
и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22. В тази практика на СЕС се изтъква
необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи принципа на сила на
присъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не
препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква
също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от
договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива
93/13 гаранции, и с оглед на това е приел, че правото на ЕС не допуска национална правна
4
уредба, която поради действие на силата на присъдено нещо и на преклузивни срокове, не
позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С
решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 СЕС е постановил, че Директива 93/13 трябва да
се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на
сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане
неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и
потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е
компетентен да извърши такава преценка. С решението от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 е
прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат национална правна уредба, която поради действието на сила на присъдено нещо и
на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително
изпълнение да провери неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя
- след изтичането на срока за подаване на възражение - да се позове на неравноправността
на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск,
когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи
вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер,
но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви
мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това
решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да
бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. С решението от
18.01.2024 г. по дело С-531/22 СЕС е доразвил тази своя практика, като е приел, че чл. 6, § 1
и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална
правна уредба, която предвижда, че национална юрисдикция не може служебно да провери
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи и да приложи произтичащите от
това последици, когато упражнява контрол върху производство по принудително
изпълнение, основано на решение, с което се постановява ползване със сила на присъдено
нещо заповед за плащане, ако тази правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на
издаване на заповедта за плащане, или когато такава проверка е предвидена едва на етапа на
подаване на възражение срещу съответната заповед за плащане, ако съществува немалък
риск засегнатият потребител да не подаде изискваното възражение било поради твърде
краткия срок, предвиден за тази цел, било с оглед на разходите, до които едно съдебно
производство би довело с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото
националната правна уредба не предвижда задължение за предоставяне на цялата
необходима информация на този потребител, за да може той да определи обхвата на правата
си. В същия смисъл и в ново доразвитие на горната практика е и решението от 29.02.2024 г.
по дело С-724/22, с което СЕС е постановил следното: 1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във
връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална
правна уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението на
заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална
неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач
или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е била извършена от съда във
фазата на заповедното производство, стига въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите,
предмет на тази проверка, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които
тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок
на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира
възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на
въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност
трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява
на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия
по събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни
обстоятелства с цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в
5
договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато проверката,
извършена от компетентния съд във фазата на заповедното производство, не отговаря на
изискванията на принципа на ефективност, що се отнася до тази директива.
В настоящия случай процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК е
издадена на 07.05.2014г. - преди да бъде въведено служебното задължение на съда с чл. 7, ал.
3 (нова - ДВ, бр. 100/2019 г.) от ГПК, респ. - на заповедния съд - с чл. 411, ал. 2, т. 3 (нова -
ДВ, бр. 100/2019 г.) от ГПК, да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител; респ. - в текста на процесната заповед за незабавно изпълнение по
никакъв начин не е обективирано извършването на такава служебна проверка, като същото
се отнася и по отношение на Решение № 844 от 11.11.2015г. по гр.дело № 576/2015г. по
описа на РС – П.. Заповедта за изпълнение е влязла в сила, но в заповедното производство и
развилото се впоследствие исково производство по реда на чл. 422 ГПК не е бил разгледан
въпросът за наличие на неравноправни клаузи в договора за заем, поради което по тези
въпроси не е формирана сила на присъдено нещо и съдът по настоящото дело следва да ги
разгледа, за да осигури ефективно приложение на правото на ЕС и потребителската защита
да бъде приложена.
На първо място следва да се посочи, че правоотношението по процесния договор за
заем не попада в приложното поле на Закона за потребителски кредит (ЗПК), както
неправилно се поддържа в исковата молба. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба
страни по договора за потребителски кредит са потребителят и кредиторът. Посоченият
закон регламентира договорите за предоставяне на кредит на потребители, а потребител по
смисъла на този закон е всяко физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност – чл. 9, ал. 3 ЗПК. В случая обаче заемател по договора за заем от 27.06.2013 г. е не
ищецът С. П. П. като физическо лице, а търговското дружество „ГЛАС ГОЛД ГРУП” ООД. С
оглед на това, процесният договор не е сключен по реда на Закона за потребителския кредит
и по отношение на него не намират приложение разпоредбите на чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1,
т. 9, т. 9а и т. 10 ЗПК във връзка с неговата недействителност. Поради неприложимостта на
ЗПК, не намира приложение и разпоредбата на чл. 23 от същия нормативен акт,
предвиждаща, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение е неоснователен доводът на ищеца в исковата
молба, че заплатените в хода на изпълнително дело № 2155/2014г. по описа на ЧСИ С.Я
парични суми по договора за заем, установени с приетата по делото счетоводна експертиза,
следва да бъдат отнесени за погасяване на неговата чиста стойност, респ. вземанията на
кредитора не се явяват погасени чрез плащане.
Въпреки това, съдът намира, че ищецът по делото има качеството на потребител по
смисъла на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). В тази връзка ВКС се е произнесъл в
Решение № 84 от 20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. и в Решение № 50077 от 26.10.2023 г.
по т. д. № 1351/2022 г., че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или
обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на
потребител по Закона за защита на потребителите и да се позовава на неравноправност на
клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или
професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и
доказателствата по делото с оглед установяване на качеството "потребител", Обезпечението
на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не
може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или
професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с
6
посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в
същото. Поради това не следва да се отрича качеството „потребител” на ищеца като
поръчител по процесния договор за заем единствено поради търговското качество на
заемополучателя „ГЛАС ГОЛД ГРУП” ООД. По делото няма данни ищецът да има тесни
професионални връзки с дружеството, като притежаване на дялове от капитала на
търговското дружество или да участва в управлението му към датата на подписване на
договора за поръчителство. Няма данни за каквато и да било връзка между физическото лице
и осъществяваната от търговеца-заемополучател дейност, нито по делото са налични данни
сключеният от ищеца договор за поръчителство да е за цели в рамките на тази дейност. При
липсата на такава информация следва, че С. П. П. е сключил договора за поръчителство в
лично качество. С оглед на тези обстоятелства, съдът приема, че на С. П. П. следва да се
признае качеството „потребител” по смисъла на § 13 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП
и същият се ползва със защитата, установена по Глава Шеста от ЗЗП, като в тази връзка
следва да бъдат разгледани възраженията за неравноправност, респ. нищожност на клаузите
по чл. 4, ал. 1, чл. 4, ал. 4, чл. 17, чл. 18 и чл. 19 от процесния договор за заем.
Съдът намира, че клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 4 от договора за заем, уреждаща
дължимостта на фиксирана годишна възнаградителна лихва в размер на 12,00 %, и на
месечна рискова премия в размер на 0,50 %, не противоречат на добрите нрави, не са
неравноправни, респ. нищожни. Рисковата премия по чл. 4, ал. 4 от договора в размер на
0,50 % представлява част от дължимото на заемодателя възнаграждение за заетата сума /т.е.
част от възнаградителната лихва/, което е видно и от систематичното място на клаузата -
раздел ІІ „Дължимо възнаграждение”. Общият годишен размер на рисковата премия е 6,00
%, който сумиран с договорната лихва по чл. 4, ал. 1 от 12,00 % прави общото годишно
възнаграждение по заема в размер на 18,00 %. Този размер не може да се приеме за
противоречащ на добрите нрави. В практиката на ВКС (Определение № 901 от 10.07.2015 г.
по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. №
5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на
ВКС, II ГО) е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят
заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договор е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за
гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ), като за спазването им съдът
следи служебно (Тълк. решение № 1/2009 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК). За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави
при необезпечени кредити е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.
В случая процесният договор за заем е обезпечен с поръчителство и запис на заповед,
авалиран и от поръчителите. На заемополучателя е предоставена сума от 5000 евро за срок
от 36 месеца, като дължимото възнаграждение за целия срок на ползване на предоставените
парични средства (възнаградителна лихва и рискова премия) възлиза на 1878,52 евро. Към
датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали с клаузата
за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за
неоснователно обогатяване на заемодателя, следва да се съобрази размера на законната
лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като максимален размер и за
възнаградителната лихва. Оттук съдът приема, че договорената между страните
възнаградителна лихва по обезпечения договор за заем не надвишава двукратния размер на
законната лихва, поради което не противоречи на добрите нрави. От друга страна, според чл.
143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда
7
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъдат нищожни неравноправните клаузи, е
необходимо наличието на две предпоставки: договорните клаузи да бъдат неравноправни;
същите да не са уговорени индивидуално. Тежестта на доказване, че определено условие от
договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. Клаузата, която се
отнася до определяне на основния предмет на договора, който за заемодателя безспорно
обхваща цената на предоставянето на кредита (възнаградителната лихва), може да е
индивидуално, но и неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена, такава
клауза подлежи на преценка от гледище на неравноправния си характер, само ако не е ясна и
разбираема / чл. 145, ал. 2 ЗЗП /. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но и прозрачно и
недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. В случая не се установява обсъжданите
клаузи по чл. 4, ал. 1 и ал. 4 от договора за заем да са били индивидуално уговорени.
Въпреки това не се установява тези клаузи, уреждаща дължимостта на възнаградителна
лихва в размер на 12,00% и на месечна рискова премия в размер на 0,5%, да не са ясни и
разбираеми. В случая не е уговорена променлива лихва, а фиксирана такава. Размерът й е
ясно и конкретно посочен, като от съдържанието на договора е видно, че същата е дължима
наред с главницата, т.е. възможно е да се предвидят произтичащите от договора
икономически последици. Следователно клаузата съдържа конкретизирано по размер
задължение и доколкото касае част от основния предмет на договора – насрещното
възнаграждение на кредитора по договора за заем, и е формулирана по ясен и разбираем
начин, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, тя не следва да се преценява като
неравноправна.
Съдът не намира клаузата на чл. 17 от договора за заем, в която е предвидена
неустойка за забава в размер на 0,25 % за всеки ден забава върху просрочената сума, да
противоречи на добрите нрави. Както е изяснено в задължителното за съдилищата ТР №
1/15.06.2010 г. на ВКС не е нищожна клауза за неустойка, уговорена без краен предел или
без фиксиран срок, до която тя може да се начислява, а нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като тази
преценка се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора - т. 3.
Преценката към момента на сключване на процесния договор от 27.06.2013 г. не води до
извод, че тази неустойка накърнява добрите нрави. В рамките на свободата на договаряне
/чл. 9 ЗЗД/ и по волята на страните същите са я формулирали по начин, който да гарантира
изпълнението на задълженията на заемателя за заплащане на погасителните вноски
/обезпечителна функция/, да осигури обезщетяването на заемодателя за евентуалните вреди
при неизпълнение /обезщетителна функция/, както и евентуално да санкционира
неизправния заемател чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза на изправната
страна /санкционна функция/. Ето защо към момента на сключване на договора не би могло
да се приеме, че се накърняват добрите нрави и принципа на справедливостта чрез уговаряне
на неустойка от 0,25 % за просрочен ден, тъй като сключването на договора предполага
намерение на страните да го изпълнят точно, което от своя страна изключва активирането на
неустоечната клауза, а натрупването на задължение за заплащане на неустойка е в резултат
на продължително виновно неизпълнение от страна на самия ответник, а не от начина по
който е уговорена самата неустойка - така решение № 168/12.10.2010 г. по т.д. № 486/2010 г.
на ВКС, ІІ т.о. Съдебната практика е имала повод да се произнесе, че неустойка от 2 % на
ден накърнява добрите нрави /така решение № 776/5.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г. на
8
ВКС, ІV г.о./, за разлика от неустойка от 1 % на ден, която не е нищожна /така решение №
168/12.10.2010 г. по т.д. № 486/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 107/25.06.2010 г. по т.д. №
818/2009 г. на ВКС, ІІ т.о./, а процесната неустойка е далеч под този размер. Следователно,
процесната неустоечна клауза не е нищожна.
Съдът намира обаче за основателен довода на ищеца, че клаузата на чл. 18 от
договора за заем е нищожна. Тази клауза предвижда, че при просрочие в плащането на три
поредни месечни вноски, заемателят дължи еднократно обезщетение в размер на 20% от
заемната сума. Тази клауза по характера си съставлява клауза за компенсаторна неустойка,
тъй като цели да обезщети допълнително изправната по договора страна - заемодател в
случай, че заемателят просрочи плащането на три поредни вноски. Същата тази клауза
следва да се съобрази заедно с обсъдената по горе клауза на чл. 18 от договора, съгласно
която се дължи и неустойка за забава в плащането на която да е вноска в размер на 0,25% на
ден. В тази връзка съдът намира, че клаузата на чл. 18 от договора за заем, с която
допълнително освен неустойка за забава на същите задължения в размер на 0,25% на ден е
договорена и еднократна неустойка от 20% върху заемната сума, действително противоречи
на добрите нрави. Посочената клауза с установеното й съдържание не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, тъй като определената неустойка е необосновано висока.
Така договорената санкция за неплащане на дължимите суми по договора съставлява
неустойка, а размерът й от 20,00% излиза извън присъщите на последната обезщетителна,
санкционна и обезпечителна функция. В тази връзка следва да се съобрази освен това, че в
случая изпълнението на задължението е обезпечено и с други правни способи –
поръчителство и издаден запис на заповед. С оглед изложеното, съдът приема, че уговорката
на чл. 18 от договора е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и няма задължителна сила
за ищеца, имащ качеството потребител по ЗЗП, поради което същата не следва да се прилага
в отношенията между страните, т.е. вземането в размер на 1000 евро за неустойка по чл. 18
от договора за заем по изпълнителния лист по ч.гр.дело № 23017/2014г. по описа на СРС, 28
състав, не е дължимо.
Във връзка с доводите на ищеца за неравноправност на клаузата на чл. 19 от договора
за заем, уреждаща автоматичното настъпване на предсрочна изискуемост при неплащане на
която и да е вноска, следва да се посочи следното: Преценката дали една договорна клауза е
неравноправна и съответно нищожна изисква да се прецени дали към момента на сключване
на сделката клаузата отговаря на изискванията на добросъвестността, дали не противоречи
на императивни материалноправни разпоредби или на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, т. 3, приложими и към
разглеждания случай, преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Според съда договорената възможност длъжникът да
загуби предимствата на срока и от него кредиторът да иска предсрочно пълно изпълнение
не е нищожна. Предсрочната изискуемост е възможност, предвидена в закона - чл. 71 от
ЗЗД. Съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем
при неплащане както на повече вноски, така и на една вноска, в какъвто смисъл е и
клаузата на чл. 19 от процесния договор. От изложеното следва, че законът допуска при
договорени условия длъжникът да изгуби преимуществата на срока, които са му
предоставени първоначално с договора. С оглед изложеното следва да се приеме, че с
клаузата на чл. 19 страните са упражнили едно свое предоставено от закона право. Те са
постигнали съгласие, че при посочените условия кредиторът придобива правото да търси
предсрочно своето вземане от заемополучателя и да го лиши от предимството на
договореното разсрочено плащане. Така, както е формулирана клаузата не може да се
приеме, че към момента на сключването на договора дружеството е постигнало изгодна само
за него и недобросъвестна договорка, която да противоречи на закона или да го заобикаля.
Постигната е договорка при неизпълнение на едно от съществените задължения на договора
9
за заем (непогасяване на заемните вноски) вземането на кредитора да стане изцяло
предсрочно изискуемо. Недобросъвестното упражняване на права от техния носител няма за
последица нищожност на нормите или клаузите, уреждащи тези права. Договарянето на
възможност за настъпване на предсрочна изискуемост не е договорка във вреда на
потребител, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и длъжника. Правата на
потребителя - длъжник могат да се засегнат не от съществуването на подобна договорна
клауза, а от необоснованото, недобросъвестно упражняване на предоставеното право от
страна на кредитора. Следва да се съобрази още, че отсъствието на изискване за
уведомяване в текста на 19 от договора според съда не прави тази клауза неравноправна и
нищожна /в този смисъл решение № 92/2019 по т. д. № 2481/2017 г., IIТО на ВКС/.
По възражението на ищеца за погасяване по давност на вземанията, присъдени с
изпълнителния лист, издаден по ч.гр.дело № 23017/2014г. по описа на СРС, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № 2155/2014г. по описа на ЧСИ С.Я:
Към доказателствения материал е приобщено копие от изпълнително дело №
2155/2014г. по описа на ЧСИ С.Я от което се установява, че същото е образувано по молба
от 02.07.2014г. на взискателя „Микрофонд” АД срещу солидарните длъжници „ГЛАС ГОЛД
ГРУП” ООД, Г. Х.П, М. С. Г. С.П.П и И.Д.Р..
Изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело, е издаден
в полза на „Микрофонд” АД по ч.гр.дело № 23017/2014г. по описа на СРС, 28 състав, въз
основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от 07.05.2014г.
Насрещните страни не спорят, а и се установява от приобщения по делото препис от
изпълнително дело № 2155/2014г., че в хода на принудителното изпълнение първоначалният
кредитор „Микрофонд“ АД е прехвърлил в полза на ответника по делото „Микрофонд
Колект“ ЕООД чрез договор за цесия от 20.08.2018г. вземанията си по договора за заем, за
които е издаден и изпълнителния лист по ч.гр.дело № 23017/2014 г., по описа на СРС, 28
състав, като с постановление на съдебния изпълнител от 27.09.2018г. цесионерът е
конституиран като взискател по изпълнителното дело.
Видно от ПДИ с изх. № 58630/27.10.2010г. препис от заповедта е връчен на длъжника
С. П. П. на дата 16.10.2014г., който видно от развилото се пред РС – П. производство по
гр.дело № 576/2015г. по реда на чл. 422 ГПК е подал в срок възражение по чл. 414 ГПК.
Посочи се по-горе, че с постановеното по това гражданско дело Решение № 844 от
11.11.2015г. на РС – П. установителните искове са изцяло уважени, като е признато за
установено, че „Микрофонд” АД има вземане от С. П. П. и И.Д.Рв, за което е издадена
заповед за изпълнение от СРС, по ч.гр.дело № 23017/2014г., в размер на 6878,93 евро, от
които 5878,93 евро – непогасени вноски по чл. 5, ал. 2, вр. чл. 19 от нотариално заверен
Договор за заем № 10-1108/27.06.2013г. и 1000 евро – еднократно обезщетение в размер на
20% от заемната сума по чл. 18 от договора, ведно със законната лихва от 28.04.2014г. до
окончателното изплащане на вземането. Няма данни така постановеното съдебно решение да
е било обжалвано, като препис от същото е връчен на ответниците на 26.11.2015г., поради
което съдебното решение е влязло в сила на 10.12.2015г. Доколкото вземанията срещу С. П.
П. са установени с влязло в сила съдебно решение, то на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД същите
биха се погасили с изтичането на 5-годишна погасителна давност.
Доколкото изпълнително дело № 2155/2014г. по описа на ЧСИ С.Я е образувано
преди 26.06.2015г., то спрямо него следва да намерят приложение разясненията на ППВС №
3/18.11.1980г. В този смисъл се е произнесъл и ВКС с Тълкувателно решение № 3 от
28.03.2023г. по т.д. № 3/2020г., с което е прието, че докато е траел изпълнителният процес
относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези
вземания не е текла. За тези вземания давността е започнала да тече от 26.06.2015 г.,
10
откогато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980г. Разяснения относно течението на
погасителната давност се съдържат и в Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г. на ВКС, в
което се сочи, че давността започва да тече от 26.06.2015г., само ако са налице двете
кумулативно посочени в ΠΠBC № 3/18.11.1980г. предпоставки: да е направено пред
държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане и
изпълнителното производство да е висящо. Посочено е, че когато преди 26.06.2015г. е
отпаднала висящността на производството /изпълнителното дело е прекратено/, то нова
давност започва да тече от деня на прекратяването, а не от момента на последното по време
предприето в хода на делото изпълнително действие.
Въз основа на гореизложеното, следва че от момента на образуване на изпълнително
дело № 2155/2014г. петгодишната погасителна давност за вземанията по процесния
изпълнителен лист се счита за прекъсната по силата на чл.116, б. „в“ от ЗЗД и е спряла да
тече през цялото време на изпълнителното производство по силата на чл.115, ал.1, б. „ж“ от
ЗЗД, като това е продължило или до 26.06.2015г., когато е постановено ТР № 2/26.06.2015г.,
или до момента, в който изпълнителното дело е било прекратено на някое основание. В
случая не се установява от представеното копие на изпълнителното дело същото да е било
прекратено преди 26.06.2015г. на някое от основанията по чл.433 ГПК, в т.ч. и на основание
чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Тук е мястото да се посочи, че съгласно т.1 от Тълкувателно решение
№ 2 от 04.07.2024г. на ВКС в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното
производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното
производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по
отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са
предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е
налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в
производството.
Така след образуване на делото съдебният изпълнител е наложил със запорно
съобщение с изх. № 51659/30.09.2014г., получено от третото задължено лице на 03.10.2014г.,
запор върху трудовото възнаграждение на солидарния длъжник С. П. П.. В този случай,
дори и последващи изпълнителни действия да на са били извършвани, то срокът по чл.433,
ал.1, т.8 ГПК изтича след 26.06.2015г., на която дата е постановено ТР № 2/26.06.2015г., като
към този момент изпълнително дело № 2155/2014г. по описа на ЧСИ С.Я е било висящо /не е
било прекратено/. Следователно, от 26.06.2015г. е започнала да тече нова петгодишна
погасителна давност за вземанията на взискателя - така ТР № 3 от 28.03.2023г. по т.д. №
3/2020г. на ВКС. Този петгодишен давностен срок в случая би изтекъл на дата 26.06.2020г.,
ако не настъпят обстоятелства, които да прекъснат неговото течение.
Такива обстоятелства са настъпили. В тази връзка следва да се посочи, че след
26.06.2015г. следва да намерят приложение разрешенията на ОСГТК на ВКС, дадени с т.10
от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г., съгласно което погасителната
давност се прекъсва с предприемането на изпълнителните действия, като в хода на
принудителното изпълнение тя може да бъде прекъсвана многократно. Давността се
прекъсва с предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ, независимо от това дали то е поискано от взискателя или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя на
основание на чл. 18 от ЗЧСИ. Такива действия са искането на взискателя да се приложи
определен изпълнителен способ, както и изпълнителните действия от този способ, като
насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана върху определена вещ,
присъединяването на кредитори, възлагане на вземането за събиране или вместо плащане,
извършването на опис , оценка на вещта, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на публичната продан и следващите действия до постъпването на суми от
проданта или плащанията от третите задължени лица. В този случай нова давност
11
започва да тече не от момента на прекратяването на изпълнителното дело, а от момента на
последното по време предприето изпълнително действие.
Във връзка с изложеното следва да се посочи, че след 26.06.2015г. по изпълнително
дело № 2155/2014г. по описа на ЧСИ С.Я регулярно са постъпвали плащания от третото
задължено лице „АН-В” ЕООД в изпълнение на наложения запор върху трудовото
възнаграждение на С. П. П.. В този смисъл са извършени плащания по сметката на съдебния
изпълнител на следните дати: на 02.07.2015г., на 04.08.2015г., на 01.09.2015г., на
02.10.2015г., като това е продължило до 01.12.2017г., като на всяка една от тези дата е
започвала да тече нова петгодишна погасителна давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД.
От 01.12.2017г. /последното извършено плащане от работодателя на С. П. П./ е
започнал да тече наново и петгодишният давностен срок, който изтича на дата 01.12.2022г.,
ако преди това не настъпи обстоятелство, което да прекъсне течението на давностния срок.
Такова обстоятелство обаче е настъпило, доколкото на 31.08.2022г. взискателят е депозирал
молба пред ЧСИ С.Я, съдържаща искане за налагане на запор върху вземането на Стоян П.
П. за трудово възнаграждение от 18 СОУ „Уилям Гладстон”, като до работодателя е
изпратено запорно съобщение с изх. № 35577/02.09.2022г. Доколкото молбата на взискателя
съдържа в себе си искане за предприемане на конкретно изпълнително действие, като
кредиторът по този начин не е бездействал при защитата и упражняването на неговите
субективни права, то следва че от подаването на молбата на взискателя е започнала да тече
нова петгодишна погасителна давност, която изтича на дата 31.08.2027г., което е след
предявяване на настоящия иск от длъжника С. П. П. на дата 11.07.2024г. Следователно
вземанията по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.дело № 23017/2014г. и предмет на
принудително изпълнение, не са погасени по давност.
С оглед изложеното, съдът приема, че искът по чл. 439 ГПК, предявен от С. П. П., е
частично основателен до размера на сумата от 1000 евро, представляваща еднократно
обезщетение (неустойка) в размер на 20% от заемната сума по чл. 18 от договора за заем,
ведно със законната лихва от 28.04.2014г. до окончателното изплащане на вземането,
предвид приетата от съда неравноправност на клаузата, уреждаща нейното заплащане. За
горницата над 1000 евро до 6878,93 евро, представляваща анюитетни вноски по договора за
заем, както и за сумата от 269,08 лева, представляваща разноски в заповедното
производство, искът следва да се отхвърли.
По отговорността за разноски.
Съобразно изхода на спора право на разноски имат и двете страни.
Ищецът е сторил разноски в общ размер на 1748,92 лева - заплатил е държавна такса
в размер на 548,92 лева, депозит за вещо лице в размер на 400 лева, както и адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лева, срещу размера на което насрещната страна не е
направила възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. При това положение, ответникът
следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 249,25
лева, съразмерно на уважената част на предявения иск.
Ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лева, като съдът
намира за основателно възражението на ищеца за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Независимо, че в разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК е предвидено, че когато заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съдът може по искане на насрещната
страна да присъди по-нисък размер, но не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 ЗАдв, съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско
възнаграждение следва да се съобрази Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с
което се приема, че при извършване на преценката относно размера на адвокатското
възнаграждение съдът не е обвързан от определените с Наредба на Висшия адвокатски съвет
минимални размери на адвокатските възнаграждения /така и Определение № 1717 от
12
08.04.2025 г. по к. гр. д. № 3691/2024 г., г. к., ІV г. о. на ВКС; Определение №
50015/16.02.2024 г. на ВКС, Първо ТО, по т. д. № 1908/2022 г.; Определение №
343/15.02.2024 г. на ВКС, Второ ТО, по т. д. № 1990/2023 г. и др./. Като критерии за
определяне на адвокатското възнаграждение следва да бъдат взети предвид фактическата и
правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, в това число и размера и броя на
предявените искове, вида и обема на процесуалните действия, продължителността на
производството. В тази връзка съдът съобрази относително високия размер на предявения
иск, обстоятелството, че делото не се характеризира с ниска фактическа и/или правна
сложност, обстоятелството, че производството по делото се е развило в три открити съдебни
заседания с изслушване на вещо лице. При съобразяване на тези обстоятелства размерът на
заплатеното от ответника адвокатското възнаграждение би следвало да се намали до размера
от 800 лева, колкото е заплатил и ищецът по делото на своя процесуален представител.
Въпреки това, не без значение са фактите, че отговорът на исковата молба не е изготвен от
адвоката на ответника, който освен това е взел лично участие само в две от трите открити
съдебни заседания. Предвид изложеното, съдът намира, че справедливият размер на
адвокатското възнаграждение, което съответства на извършената адвокатска работа,
фактическата и правната сложност на делото, възлиза на сумата от 650 лева, като именно
тази сума следва да се приеме като база, въз основа на която да се изчисли по съразмерност
припадащото се на ответника адвокатско възнаграждение. При това положение, в полза на
ответника се следва сумата от 557,36 лева, съразмерно на отхвърлената част на иска.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения отрицателен установителен иск по
чл. 439 ГПК, че ищецът С. П. П., ЕГН **********, не дължи на ответника „Микрофонд
Колект” ЕООД, ЕИК *********, сумата в размер от 1000,00 евро, представляваща
еднократно обезщетение (неустойка) в размер на 20% от заемната сума по чл. 18 от договор
за заем № 10-1108/27.06.2013г., ведно със законната лихва от 28.04.2014г. до окончателното
изплащане на вземането, за което е издаден изпълнителен лист в полза на „Микрофонд” АД,
ЕИК *********, по ч.гр.дело № 23017/2014г. по описа на СРС, 28 състав, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № 20148440402155 по описа на ЧСИ С.Я, с район на
действие СГС, вписан в КЧСИ под № 844, вземанията по който са прехвърлени по силата на
договор за цесия в полза на ответника „Микрофонд Колект“ ЕООД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. П. П., ЕГН **********, срещу „Микрофонд Колект”
ЕООД, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че С. П. П. не дължи на „Микрофонд Колект”
ЕООД сумата над размера от 1000,00 евро до размера от 6878,93 евро, представляваща
анюитетни вноски по договор за заем № 10-1108/27.06.2013г., ведно със законната лихва от
28.04.2014г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 269,08 лева –
разноски по заповедното производство, за което е издаден изпълнителен лист в полза на
„Микрофонд” АД, ЕИК *********, по ч.гр.дело № 23017/2014г. по описа на СРС, 28 състав,
въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20148440402155 по описа на ЧСИ
С.Я, с район на действие СГС, вписан в КЧСИ под № 844, вземанията по който са
прехвърлени по силата на договор за цесия в полза на ответника „Микрофонд Колект“
ЕООД.
ОСЪЖДА „Микрофонд Колект” ЕООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ГПК на С. П. П., ЕГН **********, сумата в размер от 249,25 лева, представляваща
сторени разноски в производството пред Софийски районен съд.
13
ОСЪЖДА С. П. П., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на
„Микрофонд Колект” ЕООД, ЕИК *********, сумата в размер от 557,36 лева,
представляваща сторени разноски в производството пред Софийски районен съд.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14