О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………………………..гр.С., 08.02.2022г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-В състав в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Розалина Ботева
като разгледа докладваното от съдията
–докладчик гр.дело № 13339 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 от ГПК и по реда на на
чл.274 –чл.279
от ГПК вр. с
чл.248, ал.3 от ГПК.
Образувано е по:
1/ Въззивна жалба с вх.№ 5053839/10.04.2018г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
решението на СРС,41 състав под № 72467 от 24.03.2017г. по гр.дело № 5681/2016г.
в частта, с която е отхвърлена претенцията за законна лихва от 319,79лв,.
натрупана върху главницата за периода
02.09.2015г. / датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/ - до датата
на плащане на главницата- 30.01.2017г.
С разпореждане от 06.03.2018г. по гр.дело № 16817/2017г. настоящият съдебен
състав е констатирал, че в обжалваното решение липсва произнасяне по искането
на ищеца „Т.С.“ ЕАД – за присъждане на законна лихва върху главницата от
2 228,88лв., натрупана за периода 02.09.2015г./ датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК / - до датата на плащане на главницата. Като
последица от така констатираната непълнота на първоинстанционното
решение в частта на произнасянето по претенцията за законна лихва , на въззивника-ищец е дадена възможност да уточни дали с въззивната жалба заявява искане по чл.250 от ГПК – за
допълване на първоинстанционното решение в частта на
претенцията за законна лихва , като при липса на заявено искане по чл.250 от ГПК, на въззивника е указано да уточни правния
интерес от обжалваното решение и частта , в която то се атакува.
С молба от 16.03.2018г. въззивникът-ищец „Т.С.“ ЕАД е заявил, че с депозираната от
него въззивна жалба е заявено искане за допълване на първоинстанционното решение от 24.03.2017г. с произнасяне
по претенцията за законна лихва върху главнизата ,
натрупана от момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – до датата на
плащане на главницата.
С определение на настоящия съдебен
състав от 06.06.2018г. производството по гр.дело №
16817/2017г. е прекратено и делото е върнато на първата инстанция за
произнасяне по искането на ищеца „Т.С.“ ЕАД , заявено с въззивната жалба с вх.№
5053898/10.04.2017г., съгласно молбата-уточнение към жалбата от 16.03.2018г.
С решение под № 433359 от 19.06.2018г. на СРС, 41
състав по гр.дело № 5681/2016г. е
допълнено по реда на чл.250 от ГПК решение № 72467 от 24.03.2018г., като е
признато за установено по предявен от „Т.С.“ ЕАД иск срещу П.Н.П. с правно
основание чл.124,ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК и чл.422 от ГПК, че П.Н.П. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 319,79лв.,
представляваща законна лихва върху погасената чрез плащане в хода на процеса
главница- цена на топлинна енергия, която лихва е натрупана за периода
02.09.2015г.- /датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/- до датата
на плащане на главницата -29.01.2017г.
При наличието на така постановеното от
първата инстанция произнасяне с решението по чл.250 от ГПК по претенцията за
законна лихва върху главницата – цена на топлинната енергия, натрупана за
периода от 02.09.2015г.- до датата на плащане на главницата, чрез уважаването
й, настоящият съдебен състав намира, че
за въззивника –ищец „Т.С.“ ЕАД липсва правен интерес
от търсена защита с въззивната жалба с вх.№5053898/10.04.2017г.
Единствените заявени с тази въззивна жалба доводи
касаят претенцията за законна лихва върху главницата, която е уважена от
първата инстанция с решението по чл.250 от ГПК. Съдът намира за
неоснователен довода на въззивника-ищец , заявен с молбата му от 17.01.2019г. , с
който се поддържа наличие на правен
интерес от съдебна защита , търсен с въззивната жалба
с вх. № 5053898/10.04.2017г., който довод е основан на твърдението, че след
като за законната лихва е издадена
заповед за изпълнение, то тази закона лихва в размер на 319,79лв. следва да
бъде призната за установена със съдебно решение. Като допълнителен аргумент въззивникът –ищец сочи факта, че с извършеното в хода на
процеса плащане от ответника е погасена само главницата , като не е заплатена
законната лихва и разноските по делото. След като с решението, постановено по
реда на чл.250 от ГПК, е уважена в пълен размер претенцията на ищеца
за дължимата му законна лихва от 319,79лв. за доказания период на забавата за
плащане на главницата, правен интерес от въззивно
обжалване на съдебното решение, с което претенция е уважен за ищеца липсва. Що
се отнася до плащането, като факт, липсата на такъв по отношение на законната
лихва в случая е ирелевантен, тъй като събирането на
вземането е последица от изпълнението на съдебното решение, с което вземането
за законна лихва е признато за установено като дължимо от ответника на ищеца,
след влизане в сила на решението.
С оглед гореизложените мотиви,
настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба
на ищеца „Т.С.“ ЕАД с вх.№ 5053898/10.04.2017г. , следва да бъде върната като
недопустима, поради липса на правен интерес и производството по делото по тази
жалба- прекратено.
Производството по настоящото дело е
образувано и по :
2/ Частна
жалба с вх.№ 5124608/22.08.2017г., уточнена с молба от 9.10.2017г.,
подадена от ответника П.Н.П. срещу определението на СРС, 41 състав под №
184224/ 01.08.2017г. по гр.дело № 5681/ 2016г., с което е оставено без уважение
искането на частния жалбоподател по чл.248 от ГПК – за изменение на решението
под № 72467/24.03.2017г. в частта за разноските, които жалбоподателят – ответник
е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Частният
жалбоподател твърди незаконосъобразност на
произнасянето на първата инстанция по отношение на разноските, които той е
осъден да заплати на ищеца. Твърди, че неправилно от първата инстанция е
прието, че с извършеното от него плащане в хода на процеса е погасена само дължимата
на ищеца главница. На второ място, твърди, че незаконосъобразно от първоинстанционния съд не е съобразен фактът, че той е
освободен , на основание чл.83 от ГПК от заплащане на съдебни разноски. Ето
защо, частният жалбоподател претендира да бъде освободен от съдебни разноски.
От насрещната страна по частната жалба,
„Т.С.“ ЕАД, не е подаден писмен отговор на жалбата в срока по
чл.276,ал.1 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав като взе предвид доводите на частния
жалбоподател, прецени процесуалното поведение на насрещната страна по жалбата и
доказателствата по делото, приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Частната
жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК, от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството
по делото е започнало по заявление по
410 от ГПК, подадено от „Т.С.“ ЕАД на 02.09.2015г. срещу П.Н.П. за издаване на заповед за изпълнение за
следните суми: 2 228,88лв.-главница, представляваща цена на доставена ТЕ, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /02.09.2015г./ - до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата
от 436,43лв.- мораторна лихва за периода 31.01.2013г.-
18.08.2015г. и за разноските по делото.
Искането
на заявителя е уважено и на 09.10.2015г. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата от 2 228,88лв.-главница, представляваща цена на доставена ТЕ,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /02.09.2015г./ - до окончателното изплащане на вземането, за сумата от 436,43лв.-
мораторна лихва за периода 31.01.2013г.- 18.08.2015г.
и за сумата от 203,31лв.- разноски по делото в заповедното производство.
В
срока по чл.414 от ГПК от длъжника П.Н.П. е подадено възражение срещу заповедта
за изпълнение.
С
разпореждане от 10.12.2015г. първоинстанционният съд
е указал на ищеца да предяви иска по чл.422 от ГПК относно вземанията и да представи доказателства за този факт по
делото.
В
законоустановения
1 месечен срок от ищеца „Т.С.“ ЕАД са предявени срещу длъжника- ответник
П.Н.П. установителни искове по реда на чл.422 от ГПК
за сумата – предмет на издадената заповед за изпълнение за главница и лихви.
В
хода на исковия процес сумата за главница от 2 228,,88лв. и тази за мораторна лихва от 436,43лв. са платени , видно от фискален
бон от 30.01.2017г.
С
първоинстанционното решение под № 72467/24.03.2017г.
предявените искове за главницата от 2 228,88лв. и за мораторната
лихва от 436,43лв. са отхвърлени като погасени чрез плащане. С решението
ответникът П.Н.П. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноските по делото,
направени в заповедното производство в размер на 203,31лв. , /включващи
53,31лв.- държавна такса и 150,00лв.-юрисконсултско
възнаграждение/, както и разноските, направени в исковото производство в размер
на 153,30лв., /от които 50,00лв.- юрисконсултско
възнаграждение и 153,30лв.- държавна такса/.
С
молба от 15.06.3027г. , наименована „въззивна жалба“ ответникът е заявил искане по чл.248 от ГПК- за изменение на решението в частта за разноските, чрез освобождаването му от заплащане на
същите, на основание чл.83,ал.2,т.6 от ГПК. Посочил е, че по делото са
представени необходимите документи във
връзка с това искане.
По
молбата по чл.248 от ГПК не е заявено становище от насрещната страна по него „Т.С.“
ЕАД.
С
обжалваното определение от 01.08.2017г. съдът е оставил без уважение искането
на ответника по чл.248 от ГПК с мотива, че разноските остават в тежест на ищеца
при наличието на кумулативно дадените предпоставки по чл.78,ал.2 от ГПК-
ответникът да е признал иска и да не станал повод за образуване на делото. В
конкретния случай първоинстанционният съд е приел, че
ответникът е станал повод за завеждане на делото, тъй като е оспорила вземанията
по заповедта за изпълнение с подаденото
в срок възражение по чл.414 от ГПК и предвид факта, че е платил главницата и мораторните лихви в хода на исковия процес. На следващо
място, е приел, че нормата на чл.83 от ГПК, на която се позовава ответникът в
искането по чл.248 от ГПК, е неприложима в конкретния случай, макар по делото
да са представени доказателства за силно влошено здравословно състояние на
ответника и за затрудненото му
материално състояние. Съдът е приел, че нормата на чл.83 от ГПК гарантира осигуряването достъп до правосъдие на
гражданите, когато те не разполагат със средства за авансово внасяне на
държавни такси и разноски, но не касае разноските, направени от насрещната
страна процеса, с оглед изхода на спора по делото. С обжалваното определение е
прието, че отговорността за разноски на страните , с оглед изхода на спора, е
регламентирана от нормата на чл.78 от ГПК и доколкото в случая приложението на
нормата на чл.78,ал.2 от ГПК е изключено, то ответникът следва да понесе
тежестта на разноските, направени от ищеца, както е прието и със съдебното решение.
Прието е на последно място, че в конкретния случай не е налице и хипотезата на
чл.78,а6 от ГПК. По тези мотиви, искането на ответника по чл.248 от ГПК е
оставено без уважение.
Настоящият
съдебен състав намира, че определението е
частично неправилно.
Настоящият
съдебен състав намира, че законосъобразно с обжалваното определение е прието, че ответникът дължи на ищеца
разноските по делото за заповедното и исковото производство, след като
ответникът е станал повод за образуване и на двете производства, доколкото е
подал възражение срещу издадена заповед за изпълнение и е платил главницата и мораторните лихви, натрупани върху главницата до датата на
подаване на заявление - в хода на исковия процес. При тази хипотеза и по
аргумент за противното от нормата на чл.78,ал.2 от ГПК, ответникът дължи на
ищеца направените разноски в заповедното и в исковото производство, както е
законосъобразно и правилно е прието от първата инстанция със съдебното решение
и обжалваното определение по чл.248 от ГПК.
Следва да се
посочи, че макар и да е житейски разбираемо от съда, възражението на ответника
за липсата на парични средства, /предвид тежкото му здравословно състояние,
видно от решението на ТЕЛК от 17.05.2012г. и тежкото му материално състояние,
установено с разпореждането на НОИ за
отпусната пенсия и с оглед на възрастта му/ , то това му затруднено материално
положение не го освобождава от отговорността за разноските по делото, направени
и дължими на насрещната страна, съгласно и нормата на чл.81,ал.2 от ЗЗД. При липсата на парични средства и с оглед
здравословното състояние на ответника, изискващо лечение, законът му предоставя
правото по чл.241,ал.1 от ГПК– да поиска
от съда разсрочване /изплащане на части/ на паричното задължение. В конкретната хипотеза е изключено приложението на нормата на чл.83,ал.2,т.1 и т.6 от ГПК, на
която се позовава частният жалбоподател, както законосъобразно е прието с
обжалваното определение от първата инстанция. Нормата на чл.83,ал.2
от ГПК обезпечава правната възможност на всяко физическо лице за упражняването
на конституционно гарантираното му право по чл.56 от Конституцията на РБ - да търси и получи защита на правата си в производствата пред
съда, в случаите, при които дължи авансово внасяне на такси и/или разноски, но
не може да заплати същите поради затруднено материално положение. Разпоредбата
на чл.83,ал.2 от ГПК, обаче е неприложима в хипотезата, при която лицето дължи
заплащане на разноските на насрещната страна в процеса, тъй като в този случай
приложение намира разпоредбата на чл.78 от ГПК. Страната, която е станала
неоснователно причина за разглеждането на спора от съда и е загубила делото
отговаря за разноските, направени в съдебното производство от насрещната
страна, съгласно правилата на чл.78 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав намира, обаче, при съобразяване на задължителните указания с ТР
№ 6/15.01.2016г. по т.дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че разноските , дължими
на ищеца за заповедното производство, които са присъдени от исковия съд в съответствие с т.12 от ТР № 4/08.06.2014г.
по т.д.№4/2013г. , са неправилно определени по размер по отношение на юрисконсулското възнаграждение. Размерът на юрисконсулското възнаграждение се определя служебно от съда
при зачитане на фактическата и правна сложност на делото и извършените
процесуални действия от юрисконсулта. В случая липсва фактическа и правна
сложност на делото във фазата на заповедното производство, предвид факта, че
процесуалните действия на юрисконсулта, представлявал заявителя, се изчерпват с
попълването на заявление по бланка. Ето защо, настоящият съдебен състав приема,
че дължимото на ищеца юрисконсултско възнаграждение
за заповедното производство следва да е в минималния размер по чл.26 от Наредбата за заплащането на
правната помощ , към която норма препращат разпоредбите на чл.78,ал.8 от, ГПК и
чл.37 от Закона за правната помощ – от 50,00лв., вместо присъдения по-голям
размер от СРС от 150,00лв. Като
последица от това, настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение следва да бъде изменено в частта за разноските, присъдени на ищеца за
заповедното производство, като същите бъдат намалени от 203, 31лв. – до размера
на сумата от 103,31лв. /като разликата от 100,00лв. , с която е постановено
намаляването касае юрисконсулското възнаграждение,
което е намалено от 150,00лв.- на 50,00лв. /.
С
оглед изложените мотиви, настоящата инстанция приема, че обжалваното
определение следва да бъде отменено в частта , с която е оставено без уважение
искането на ответника П.П. за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските, присъдени
на ищеца за заповедното производство и вместо него да бъде постановено друго, с
което първоинстанционното решение да бъде изменено в
частта за разноските, присъдени на ищеца за заповедното производство като те
бъдат намалени от сумата 203, 31лв.- до размера на сумата от 103,31лв. В
останалата обжалвана част определението на СРС следва да бъде потвърдено.
Воден
от горните мотиви Софийски градски съд
О П Р Е
Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определението
на СРС, 41 състав под № 184224/ 01.08.2017г. по гр.дело № 5681/ 2016г., в частта, с която е оставено без
уважение искането на П.Н.П. по чл.248 от ГПК – за изменение на решението под №
72467/24.03.2017г. в частта за разноските, които ответникът П.Н.П. е осъден да
заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД за заповедното производство, ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ, на основание чл.248 от ГПК решението
под № 72467/24.03.2017г. в частта на разноските, които ответникът П.Н.П. е
осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК за заповедното производство, КАТО ги НАМАЛЯВА
от сумата 203,31лв.- до размера на сумата от 103,31лв.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх.№ 5124608/22.08.2017г., уточнена с
молба от 9.10.2017г., подадена от ответника П.Н.П. срещу определението на СРС,
41 състав под № 184224/ 01.08.2017г. по гр.дело № 5681/ 2016г., в останалата обжалвана част, с което е
оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл.248 от ГПК – за
изменение на решението под № 72467/24.03.2017г. в частта за разноските, които
жалбоподателят – ответник е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД за исковото
производство.
ВРЪЩА,като
недопустима , поради липса на правен интерес, възззивна жалба с вх.№ 5053839/10.04.2018г. ,
подадена от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решението на СРС,41 състав под № 72467 от
24.03.2017г. по гр.дело № 5681/2016г. в
частта, в която е се твърди, че е отхвърлена претенцията за законна лихва
от 319,79лв,. натрупана върху главницата за периода 02.09.2015г. / датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК/ - до датата на плащане на главницата-
30.01.2017г. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта, образувано по тази жалба
по реда на чл.258- чл.273 от ГПК
Определението подлежи на обжалване пред САС в 1 седмичен
срок от съобщаването му на страните в частта, с която е прекратено
производството по въззивната жалба на ищеца „Т.С.“
ЕАД. В останалата част- определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.