№ 51660
гр. София, 19.12.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в закрито заседание на
деветнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110140992 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по молба на процесуалния представител на ищеца, с която моли за
изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като му бъде
присъдено адв. възнаграждение от 480лв. с ДДС.
Насрещната страна е подала отговор, в който излага съображения за
неоснователност на молбата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и материалите по делото,
намира следното:
Молбата е подадена в срок от легитимирано лице, поради което се явява
допустима.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна по следните съображения:
С решение от 08.11.2024г. съдът е уважил предявения от ищеца иск за сумата от
25,36лв. получена без основание от ответника и е осъдил последния да заплати на адв.
М. сумата от 360лв. адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Съдът намира, че при определяне размера на дължимото възнаграждение
Наредба № 1/2004г. вече не е приложима и заложените в нея размери нямат
задължителен характер. С Решение от 25.01.2024г. по дело № C-438/2022г. на Съда на
ЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член
101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
1
на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101, параграф 2 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Цитираното решение на СЕС има задължителен характер за националните
съдилища. В случая съдът намира, че приетата от съсловна организация наредба, която
определя минимални адвокатски възнаграждения, ограничава конкуренцията и
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, в който смисъл е и Решение от
23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 Съдът на ЕС. Поради това, съдът е
длъжен да откаже нейното приложение. Тоест, същата няма задължителен и
обвързващ характер за съда. В Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС
дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на
съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член
14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото
страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от
загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за
справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива
2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита
следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно
специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага
на държавите членки да гарантират възстановяването единствено на „разумни“
съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на
подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са
пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които
спечелилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е
уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия
режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за
несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.”
Съдът намира, че в настоящия случай следва да се е съобразил с горецитираната
практика на СЕС, като на процесуалния представител на ищеца са присъдени разумни,
пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение с оглед извършените
процесуални действия, изключително ниския материален интерес, неявяването на
процесуалния представител в откритото съдебно заседание, приключването на делото
в едно открито съдебно заседание (минимално развитие на процеса), липсата на
голямо количество доказателства, както и на правна и фактическа сложност на
делото. Следва да се посочи, че според най-актуалната практика на ВКС по
приложението на Решение от 25.01.2024г. по дело № C-438/2022г. на Съда на ЕС
(Определение № 343/15.02.2024г. по т. д. № 1990/2023г. и Определение №
50015/16.02.2024г. по т. д. № 1908/2022г. на ТО на ВКС) се присъждат адвокатски
възнаграждения от по 100-150лв. в исково производство при обжалваем интерес
от 9000лв., а в случая е налице елементарно исково производство с материален
интерес от 25,36лв. Ето защо, молбата се явява неоснователна.
2
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата от 13.11.2024г. за изменение на решението по
реда чл. 248 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3