Р Е Ш Е Н И Е
247/30.6.2020г.
№...................... 30.06.2020 г. гр. Шумен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският районен съд, седемнадесети състав
На двадесет и четвърти юни през две хиляди и двадесета
година
В публично заседание в следния състав:
Председател:
Надежда Кирилова
Секретар: Т.Д.
Като разгледа докладваното от районния съдия
АНД № 1006/2020 г. по описа на ШРС,
За да
се произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е
образувано на основание чл. 59
и сл. от ЗАНН.
Обжалвано е
наказателно постановление № В - 0050584/13.04.2020 г. на Директора на
Регионална Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград, и Силистра
със седалище гр. Варна към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за
защита на потребителите, с което на “Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост“ 4, Бизнес парк
София, сграда 6 е наложена „имуществена санкция“ в размер на 500 /петстотин/
лева на основание чл. 222А от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ за
нарушение по чл. 113, ал. 3 от ЗЗП. Дружеството - жалбоподател моли съда да
постанови решение, с което да отмени наказателното постановление, като
незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и
в противоречие с приложимите материалноправни норми, излагайки доводите си за
това в жалбата. Претендира да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл. 63, ал. 5 от ЗАНН, във вр. чл. 63, ал. 3 от ЗАНН. Освен това, претендира в случай на евентуално намаление на санкцията
– да им бъде присъдено възнаграждение, пропорционално на уважената част.
В съдебно
заседание представляващия дружеството – жалбоподател, редовно призован, не се
явява лично и не изпраща процесуален представител.
За Регионална
Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград, и Силистра със
седалище гр. Варна към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП -
административно-наказващ орган, издал наказателното постановление, призован
съгласно императивната разпоредба на чл. 61, ал. 1 от ЗАНН, в съдебно заседание
не се явява процесуален представител. В представеното
писмено становище оспорва жалбата и моли съда да отхвърли същата като неоснователна и да
потвърди изцяло обжалваното наказателно постановление, като излага подробно
съображенията си за това. Претендира да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 63,
ал. 5 от ЗАНН, във вр. чл. 63, ал. 3 от ЗАНН. Освен това, претендира в случай, че жалбата бъде уважена изцяло или
частично, да бъдат намалени присъдени разноски за адвокатски хонорар, на
основание чл. 63, ал. 4 от ЗАНН предвид прекомерност и липса на фактическа и
правна сложност.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН от надлежна страна, отговаря на
изискванията на чл. 84 от ЗАНН, във вр. чл. 320 от НПК, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана
по същество жалбата е неоснователна,
поради следните съображения:
ШРС, след като взе в предвид събраните по делото
доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа страна следното:
Дружеството
– жалбоподател “Теленор България” ЕАД, гр. София, представлявано от Д.К.К., Я.Х.
и М.С. извършва търговска дейност в стопанисвания от него магазин „Теленор“ за
продажба на мобилни телефонни апарати и аксесоари към тях, и далекосъобщителни
услуги, находящ се в гр. Шумен, бул. ”Велики Преслав” № 6. На 10.12.2019 г. е
извършена проверка в обекта от длъжностни лица към РД на КЗП, гр. Шумен, по
повод постъпила потребителска жалба от И.К.Е. с Вх. № В – 03 - 2277 от 02.12.2019 г. във връзка с рекламации до “Теленор България” ЕАД на мобилен
телефонен апарат, марка „Iphone XS Max 256GB Space Grey I“. В жалбата
си потребителят е описал, че през месец февруари 2019 г. е закупил посочения
мобилен телефонен апарат, който е дефектирал и на 12.11.2019 г. подал рекламация
в магазина, която била приета с протокол за приемане на устройство, както и че
след тази дата телефона е приеман няколкократно за рекламация, но след
връщането му от ремонт и тест на место в магазина било установявано, че дефекта
е неотстранен, поради което подал искане на основание чл. 113 и чл. 114 от ЗЗП
за разваляне на договора и възстановяване на заплатената сума.
В хода на
проверката в търговския магазин било установено, че на 05.02.2019 г. С.Н.Е. - съпругата на И.Е. от
гр. Шумен получила от посочения магазин по силата на договор за лизинг мобилен телефон,
марка „Iphone XS Max 256GB Space Grey I“, с IМЕI
357286095863159. По повод на повреда на посоченият мобилен
телефон на 12.11.2019 г. била депозирана рекламация от страна на И.Е., надлежно
упълномощен от потребителя С.Н.Е.. Телефона бил щателно огледан и бил оформен Протокол
за приемане на устройство № *********. Впоследствие, на 19.11.2019 г.
потребителят би поканен за получаване на телефона, като в акта за
удовлетворяване на рекламация било отбелязано, че е отремонтиран. При
получаването на телефона на 19.11.2019 г. потребителят още в магазина
установил, че отново дефектът не е отстранен и телефона без да напуска
магазина, бил върнат в сервиза за ремонт, като бил оформен Протокол за приемане
на устройство № *********. На 04.12.2019 г. потребителят бил поканен за
получаване на телефона. Тогава при тест на телефона пред служител в търговския
обект Е.установил, че дефектът за пореден път не е отстранен и отказал да го
получи, като бил оформен Протокол за приемане на устройство № *********. По
време на проверката било установено, че телефонът не е бил върнат на
потребителя и се намира в сервиз за ремонт. Резултатите от проверката били
отразени в Констативен протокол № К-2665940/10.12.2019 г. Междувременно на
13.12.2019 г. при поредното връщане на телефона от сервиз потребителя установил,
че дисплея на апарата е наранен и отказал да го получи. Поради тази причина, на
23.12.2019 г. потребителят депозирал искане за разваляне на договора и
възстановяване на заплатената сума на основание чл. 113 от ЗЗП и чл. 114 от
ЗЗП. На 13.01.2020 г. от дружеството било представено писмено становище, в
което описват, че при нито една от сервизните поръчки не са установени фабрични
дефекти на устройството и не са извършвани ремонти, сочейки, че „рекламирания
от жалбоподателя проблем не се дължи на фабричен дефект, а е в следствие на
допълнително поставяне на протектор на дисплея на апарата“, както и че:
„извършените обновявания на софтуера са били с цел максималното оптимизиране на
работата на мобилното устройство и не представляват ремонт“, като отказват да
удовлетворят искането на потребителя за разваляне на договора за продажба и
възстановяване на заплатената сума. За констатираното нарушение на дружеството -
жалбоподател бил съставен акт за установяване на административно нарушение № К-0050584/24.01.2020
г., като актосъставителят е посочил, че с описаното деяние е нарушена
разпоредбата на чл. 113, ал. 3 от Закона за защита на потребителите – за това,
че търговецът “Теленор България” ЕАД е отказал разваляне
на договора за продажба и възстановяване на заплатената сума, след непривеждането
на потребителската стока в съответствие с договора за продажба в рамките на
един месец и подадено от потребителя искане за разваляне на договора и
възстановяване на заплатената сума. Актът за
установяване на административно нарушение бил съставен в присъствието на упълномощено
лице от дружеството – жалбоподател и
подписан от него без
възражения. Впоследствие дружеството - жалбоподател не се е възползвало от законното
си право и не е депозирало допълнителни писмени възражения в срока по чл. 44,
ал. 1 от ЗАНН. Въз основа на така съставения акт и съобразявайки материалите в
административно-наказателната преписка е издадено наказателно постановление № В
- 0050584/ 13.04.2020 г. на
Директора на Регионална Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище,
Разград, и Силистра със седалище гр. Варна към Главна дирекция „Контрол на пазара“
при Комисия за защита на потребителите, с което на “Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост“ 4,
Бизнес парк София, сграда 6 е наложена „имуществена санкция“ в размер на 500
/петстотин/ лева на основание чл. 222А от Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/ за нарушение по чл. 113, ал. 3 от ЗЗП.
Така
установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото
писмени и гласни доказателства, от разпита в съдебно заседание на актосъставителят
В.К.Г. и на свидетелят Н.И.Й. – свидетел при установяване на нарушението и при съставяне
на акта, както и от присъединените на основание разпоредбата на чл. 283 от НПК
писмени доказателства. Показанията на свидетелите В.Г. и Н.Й. и следва да се кредитират като
последователни, безпротиворечиви и логични, а и се потвърждават от останалите
събрани доказателства. Доколкото свидетелите не са се намирали в никакви
особени отношения с представляващия дружеството - нарушител,
които дори не са го познавали и не извличат ползи от твърденията си, същите не
могат да се считат за заинтересувани или предубедени, при което за съда не
съществуват основания да не кредитира дадените показания и приема същите за
достоверни и правдиви.
При така
установената фактическа обстановка съдът приема, от правна страна следното:
Наказателното постановление № В - 0050584/13.04.2020 г. е издадено от компетентен орган - от Директора на Регионална Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград, и Силистра със седалище гр. Варна към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите, съгласно заповед № 101/09.03.2017 г. на Председателя на Комисията за защита на потребителите. В хода на административно наказателното производство не са били допуснати съществени процесуални нарушения. В акта за установяване на административно нарушение, а в последствие и в наказателното постановление, нарушението е било описано пълно и ясно, като са били посочени всички елементи от обективната страна на състава му, както и допълнителните относими към него обстоятелства, т. е. вмененото във вина нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща на санкционираното лице да разбере за извършването на какво конкретно нарушение е ангажирана административно-наказателната му отговорност, респективно да организира пълноценно защитата си, което той в крайна сметка е сторил в развилото се съдебно производство.
Производството е от административно - наказателен характер, при което е необходимо да се установи налице ли е деяние, което представлява административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН, същото извършено ли е от посоченото в акта лице и извършено ли е виновно - предпоставките са абсолютни, като тежестта на доказване лежи върху административно наказващия орган. Според разпоредбата на чл. 6 от ЗАНН административно нарушение е това деяние /действие или бездействие/, което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред.
По отношение на субективната страна, доколкото е
ангажирана отговорността на юридическо лице, в тази
връзка съдът съобрази обстоятелството, че предвидената в чл. 83 от ЗАНН
имуществена отговорност на юридическо лице
за неизпълнение на задължение към държавата или общините е обективна, безвиновна. Наказващият орган, при
преценка дали е извършено нарушение не следва да взема предвид наличието или
липсата на вина у нарушителя, нито да определя нейната форма. За налагане на
имуществената санкция е необходимо само да се установи задължението на юридическото лице или
едноличния търговец, което не е изпълнено, като не се търси виновно поведение
на конкретно физическо лице.
Дружеството - жалбоподател
несъмнено има качеството „продавач“ по смисъла на нормата чл.104,
ал.1 от ЗЗП, тъй като е юридическо лице, което в рамките на своята
търговска дейност и въз основа на договор за продажба продава потребителски
стоки. Действително, в конкретния случай е бил сключен договор за лизинг на
процесния телефон, а не за продажба. В практиката си обаче Административен
съд – гр. Шумен
приема, че договорът за лизинг е с предмет временно и възмездно ползване на
устройството и право да се придобие собствеността върху същото след изплащане
на всички лизингови вноски, което впоследствие е дефектирало. В това си
качество лизингополучателят представлява „потребител“ по смисъла на §
13, т.1 от ДР на ЗЗП, с произтичащото от това право да получи съответната
технически изправна стока, съгласно уговореното, а в случаите на неизправност -
и правото на рекламация, на което кореспондира неотменимото задължение на
търговеца да приведе стоката в съответствие със сключения договор /в т. см. Решение по КАНД № 823/2014 г. по описа на
ШАС и др./.
Безспорно
установено по делото е, че “Теленор България” ЕАД се явява търговец по смисъла
на § 13, т. 2 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП и съгласно разпоредбата на
чл. 113, ал. 1 от същия закон е имал задължението да привежда потребителската
стока в съответствие с договора за лизинг. В ал. 2 на цитираната правна норма
се установява срока за това - привеждането
на потребителската стока в съответствие с договора за продажба трябва да се
извърши в рамките на един месец, считано от предявяването на рекламацията от
потребителя, което е безплатно за потребителя съгласно ал. 4 на
същата норма. От друга страна, съдържанието на задължението по чл. 113, ал. 1 от ЗЗП е
дефинирано в разпоредбата на чл. 104, ал. 4 от цитирания закон, от която става
ясно, че привеждането в съответствие с договора за продажба става чрез поправка
или ремонт на потребителската стока, когато има несъответствие между тях. Отговорността на продавача е
за всяка липса на съответствие на потребителската стока с договора за продажба,
дори и да не е знаел за несъответствието. За да съответства стоката следва да
притежава характеристиките, определени по договора и да е годна за обичайната
употреба, за която служат потребителските стоки от същия вид /арг. от чл.106,
т. 1 от ЗЗП/. Съгласно
разпоредбата на чл. 113, ал. 3 от ЗЗП след изтичането на срока по ал. 2
потребителят има право да развали договора и да му бъде възстановена
заплатената сума или да иска намаляване на цената на потребителската стока
съгласно чл. 114 от ЗЗП. Следователно
разпоредбата
на чл. 113, ал. 3 от ЗЗП предвижда, че едва
след изтичане на срока по ал. 2 потребителят има право да развали договора и да
му бъде възстановена заплатената сума или да иска намаляване на цената на
потребителската стока съгласно чл. 114
от ЗЗП. Следва да се
отбележи, че ал. 1 и ал. 2 са взаимосвързани, а не изолирани една от друга, за
което говори, както логическото, така и систематичното тълкуване на
разпоредбите.
Безспорно
установено по делото е, а и това обстоятелство не се спори от дружеството –
жалбоподател, че това задължение за привеждане на потребителската стока в
съответствие с договора за продажба не е било изпълнено в едномесечен срок от
предявяване на рекламацията. Предявявайки още първата рекламация от 12.11.2019 г. потребителят е
изразил несъгласие относно съответствието на стоката с договора за продажба.
Търговецът е разполагал с един месец за привеждане на стоката в съответствие с
договора за продажба, съгласно правилото на чл. 113, ал. 2 от ЗЗП. В рамките на
срока несъответствието не е отстранено, тъй като видно от Констативният
протокол № К-2665940/10.12.2019 г. стоката не е била отремонтирана. В тази
връзка са и събраните в хода на производството гласни доказателства чрез
разпита на свидетелите В.К.Г. и на свидетеля – Н.И.Й., които в съдебно
заседание заявяват, че дружеството –
жалбоподател е приело рекламацията на потребителя Е.за процесния мобилен
телефон за основателна, предприело е действия за отстраняване на
несъответствието, но не е извършило това свое действие в законоустановения
срок, тъй като в периода от предявяване на рекламацията – 12.11.2019 г. до
13.12.2019 г. телефона не е приведен в съответствие с договора за продажба, както
че същият трикратно е бил връщан от потребителя за ремонт, като към 12.12.2019
г. апаратът не е бил на разположение на
потребителя в съответствие с договора за продажба. Т. е. в
настоящия случай от материалите по делото се установява по безспорен начин, че
търговецът е извършил три последователни ремонта на закупения от потребителят мобилен телефон, както и че търговецът не е привел стоката в съответствие с договора за продажба в
законоустановения едномесечен срок. Не се спори между страните и че
тези действия са били извършвани в срока на гаранцията по чл. 115 от ЗЗП.
Следователно потребителят е бил в правото си след изтичане на срока по чл.
113, ал. 1 от ЗЗП, да иска разваляне на сключения договор
и възстановяване на заплатената от негова страна сума на основание чл. 113, ал. 3,
предл. първо от ЗЗП, което е сторил на 23.12.2019 г. депозирайки искане за
разваляне договора и възстановяване на заплатената сума на основание на
посочената правна норма.
Оплакванията
на дружеството – жалбоподател, обективирани в жалбата, че е налице незначително
неизпълнение, с оглед краткия срок на забава са ирелевантни за изхода на спора,
поради следните съображения: Регламентацията за защита на потребителите при
договор за продажба на потребителски стоки, с оглед защита правата на
икономически по-слабата страна, е императивна и за реализиране на съответните
права на потребителя е достатъчно да е налице съответното формално нарушение от
страна на търговеца. Поради това и не се налага различен извод от представените
сервизни протоколи за извършен ремонт, след като в едномесечния срок по чл.
113, ал. 2 от ЗЗП стоката не е получена от потребителя в съответното състояние
съобразно договора. В тази връзка, рискът от неизпълненото в срок сервизно
обслужване, е за сметка на търговеца, при извършеното от негова страна формално
нарушение на срока по чл. 113, ал. 2 от ЗЗП.
Нормата на
чл. 113, ал. 2 от ЗЗП препраща към чл. 114 от ЗЗП, в който са регламентирани
правото на потребителя да развали договора и да иска връщане на цената или
нейното намаляване, когато е налице несъответствие на стоката съобразно
дотовора и не е удовлетворен от решаването на рекламацията. Препращането в чл.
113, ал. 3 от ЗЗП към чл. 114 от ЗЗП е досежно регламентираните идентични права
на потребителя, но при различен фактически състав. В случая фактическият състав
за упражняване правото на разваляне, на които се позовава потребителят, е чл.
113, ал. 2 от ЗЗП, чийто фактически състав е осъществен. Поради това е
неприложима и нормата на чл. 114, ал. 4 от ЗЗП, във вр. чл. 114, ал. 1 от ЗЗП,
съобразно която потребителят
не може да претендира за разваляне на договора, ако несъответствието на
потребителската стока с договора е незначително. Отделно от това, в случая
търговецът не се позовава на такова, а на незначително неизпълнение на
задълженията му по чл. 113, ал. 1 от ЗЗП.
Ето защо,
поради всичко изложено по-горе
и предвид установената в настоящия съдебен район практика съдът приема, че
търговецът е дължал привеждането на стоката в съответствие с договора за
продажба в законоустановения срок, като с неизпълнението на това задължение е
осъществил вмененото му нарушение по чл. 113, ал. 3 от ЗЗП, за
което правилно и законосъобразно му е наложена имуществена санкция по реда на
чл. 222а
от ЗЗП.
За
неизпълнение на разпоредбите на чл. 113, ал. 3 от ЗЗП санкционната разпоредба
на чл. 222а от ЗЗП предвижда „имуществена санкция“ за едноличните търговци и
юридическите лица в размер от 500 лева до 3 000 лева. Съдът намира, че по
отношение на това деяние административно-наказващият орган правилно е издирил
приложимия закон, като правилно е квалифицирал нарушението и го е санкционирал
съобразно санкционната норма на чл. 222а
от ЗЗП. При индивидуализацията на наказанието,
административно-наказващият орган се е съобразил с обстоятелствата, предвидени
в разпоредбата на чл. 27
от ЗАНН и отчитайки тежестта на нарушението е наложил на дружеството
имуществена санкция в размер на минимума, предвиден в разпоредбата на чл. 222а от
ЗЗП,
а именно „имуществена санкция“ в размер на 500
лева.
При
извършената служебна проверка съдът установи, че при издаването на обжалваното
наказателно постановление не са допуснати съществени процесуални нарушения на
нормите на ЗАНН, водещи до неговата отмяна.
Съдът не
кредитира твърденията на дружеството, изложени в жалбата за допуснати
съществени процесуални нарушения в хода на административно-наказателното
производство, изразяващи се в липса на посочена дата и място на нарушението съобразно
разпоредбата на чл. 57,
ал. 1,
т. 5 и т. 6 от ЗАНН. Видно от акта
за установяване на административно нарушение и атакуваното наказателно
постановление описанието на нарушението е достатъчно пълно и ясно и
позволява на санкционираното лице да разбере какво нарушение му е вменено. Макар
и датата на нарушението да не е посочена изрично в наказателното постановление,
същата е определяема по силата на закона, а именно - 23.12.2019 г., датата на подаване
на искането от потребителя за разваляне договора и възстановяване на заплатената сума. Поради това не може да се счете, че допуснатото
процесуално нарушение е съществено, тъй като посочената непрецизност очевидно
не е накърнила процесуалните права на санкционираното лице. В тази
връзка е и константната практика на ШАС по този въпрос и по-конкретно Решение №
363/05.11.2014 г. по КАНД №332/2014 г. по описа на ШАС, Решение
№ 129/11.04.2016 г. по КНАХ № 73/2016 г.
и др.
Съдът
намира за необходимо да посочи, че според Решение № 208/07.07.2016 г., постановено по
КАНД№ 167/2016 г. на ШАС: „няма как
да са допуснати съществени процесуални нарушения, след като районният съд е
стигнал до извода, че извършеното от дружеството нарушение е безспорно
установено. Нарушенията на процесуалните правила са съществени само когато, ако
не са допуснати, би могло да се стигне до друг извод относно извършено ли е
нарушение и от кого“. При тази позиция на касационната инстанция за
първоинстанционния съд не остава друга възможност, освен да се съобрази с
въведената съдебна практика и да приеме, че не са налице съществени нарушения
на процесуалните правила, тъй като в случая извършването на процесното
нарушение е установено по безспорен начин. Санкционната норма също така е
определена правилно, като наказанието е наложно на основание чл. 222а от ЗДП,
предвиждащ специална имуществена санкция за юридическо лице при нарушение на
чл. 113, ал. 2 от с.з., какъвто е и
процесният случай.
Освен това, настоящия съдебен състав намира, че в процесния случай не може да бъде приложена разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН, доколкото нарушението не може да бъде квалифицирано като “маловажен случай” по смисъла на посочената разпоредба, с оглед характера и значимостта на обществените отношения, които се засягат с осъществяването му. Освен това, същият не се отличава с по-малка тежест от обичайните нарушения от този вид и по никакъв начин не може да се определи като такъв с по-малка обществена опасност. Напротив, потребителят е бил лишен от възможността да си служи с вещта през продължителни периоди от време, докато същият е бил изпращан на оторизиран сервиз за ремонт. Поради това и отказът да бъде развален договора след поредната проява на несъответствие е засегнал съществено интересите му. Също така, процесното нарушение не покрива по никакъв начин и един от най - важните критерии при определяне на нарушението като маловажно, а именно липсата или незначителност на вредните последици, тъй като ноторно известен е фактът за нуждата от мобилен телефон. Следва да се отбележи също, че една от основните цели на закона съгласно чл. 1 от ЗЗП е да осигури на потребителите право на информация за стоките и услугите, както и защита на икономическите им интереси при придобиването на стоки и услуги.
Съдът не споделя възраженията, изложени
от страна на дружеството-жалбоподател в жалбата относно неприложимостта на
разпоредбата на чл. 113, ал. 3
от ЗЗП, доколкото сключения между страните договор е договор за лизинг и същия
не може да бъде третиран като договор за продажба. В тази връзка съдът съобрази
обстоятелството, че Договорът за лизинг е с предмет временно и възмездно
ползване на устройството и право да се придобие собствеността върху същото след
изплащане на всички лизингови вноски, което впоследствие е дефектирало. В това
си качество лизингополучателят представлява „потребител“ по смисъла на § 13, т.
1 от ДР на ЗЗП, с произтичащото от това право да получи съответната технически изправна
стока, съгласно уговореното, а в случаите на неизправност - и правото на
рекламация, на което кореспондира неотменимото задължение на търговеца да
приведе стоката в съответствие със сключения договор, при невъзможност и след
три поредни рекламации и да възстанови заплатената сума. В този смисъл, при
създаването на закона законодателят е съобразил спецификите на обществените
отношения, подлежащи на трайна уредба и факта, че клиентът се явява
икономически по-слабия субект в договорните отношения, поради което е създал
цялостен механизъм за защита на неговите интереси, централно място сред които
заема правото да се предяви рекламация по отношение на стока, несъответстваща
на договореното и правото да се иска разваляне на договора, респективно възстановяване
на заплатената сума. Защитата на правната сфера на потребителя е въздигната и в
основна цел на закона, видно от съдържанието на чл. 1 от ЗЗП. Именно в
контекста на изложеното следва да бъде разглеждан повдигнатият пред настоящата
инстанция спор по отношение на претенцията за разваляне на договора,
респективно възстановяване на заплатената от страна на потребителя сума,
каквато искане е било отправено от потребителя до търговеца. От формална гледна
точка, ако законовите разпоредби се тълкуват стеснително и изолирано, без да
бъдат отчетени конкретните особености на казуса и без да бъде изследвана
логическата връзка между тях, би могло да се приеме, че в обхвата на нормата на
чл. 113 от ЗЗП и чл. 114 от ЗЗП е само договорът за продажба. Подобно тълкуване
обаче не може да бъде споделено, тъй като не съответства на законодателния
смисъл, целящ защитата на правната сфера на потребителя. От съществено значение
е обстоятелството, че дружеството няколкократно е възприело самото искане за
рекламация като отговарящо на нормативните изисквания, отстранило е три пъти
констатирания дефект, поради което и при появя на същия за четвърти пореден
път, в рамките на срока по чл. 115 от ЗЗП неизбежно е следвало да изпълни
задължението си по чл. 114, ал. 3 от ЗЗП и да възстанови на потребителя
заплатената от негова страна сума, разваляйки сключения между тях договор. А
поради изложеното съдът намира за неоснователно изложеното в жалбата
възражение, че дружеството не следва да носи административно-наказателна
отговорност за посоченото в наказателното постановление нарушение. В тази
насока и е константната практика на ШАС и по-конкретно Решение № 322 от
13.10.2014 г. на АДмС-Шумен по к.а.н.д. № 285/2014 г., Решение № 364 от
11.07.2013 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. № 280/2013 г., Решение № 227 от
7.05.2013 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. № 92/2013 г. и др.
Ето защо съдът счита, че административно-наказателното производство е
протекло при липса на съществени процесуални нарушения. По-конкретно, акта за
установяване на административно нарушение е издаден от компетентен орган, притежава изискуемите съобразно разпоредбата
на чл. 42 от ЗАНН реквизити, а при издаването на атакуваното наказателно
постановление – тези на чл. 53 от ЗАНН.
В тази връзка, съдът намира, че атакуваното наказателно
постановление се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено, а жалбата като неоснователна и недоказана следва да бъде оставена
без уважение.
Предвид направеното
искане от страна на процесуалния представител на административнонаказващия орган за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение, съдът съобрази, че
съгласно разпоредбата на чл.
63, ал. 3 от ЗАНН /обн. ДВ, бр. 24/29.11.2019
г., в сила от 03.12.2019 г./, в съдебните производства по обжалване на
наказателно постановление страните имат право на разноски по реда на АПК.
Според нормата на чл.
143, ал. 3 от АПК, когато съдът отхвърли оспорването, както е в процесния
случай, тези разноски следва да се възложат в тежест на подателя на жалбата.
Относно размера на разноските разпоредбата на чл.
63, ал. 5 от ЗАНН предвижда, че в полза на юридически лица, които са били
защитавани от юрисконсулт /както е в случая за Регионална
Дирекция за област Варна при
Комисия за защита на потребителите/, се
присъжда възнаграждение в определен от съда размер, който не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона
за правната помощ /ЗПП/. Доколкото размерът на поисканото възнаграждение не надхвъря определения в чл. 24
от Наредбата за заплащането на правната помощ максимален размер,
претендираната сума в размер на 120 /сто и
двадесет/ лв. следва да се присъди в тежест на дружеството
– жалбоподател “Теленор България”, която
сума следва да се заплати от последния
по сметка на Комисия за защита на потребителите гр. София.
Водим от
горното и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА наказателно постановление № В - 0050584/13.04.2020 г. на
Директора на Регионална Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище,
Разград, и Силистра със седалище гр. Варна към Главна дирекция „Контрол на
пазара“ при Комисия за защита на потребителите, с което на “Теленор България”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Младост“ 4, Бизнес парк София, сграда 6 е наложена „имуществена санкция“ в
размер на 500 /петстотин/ лева на основание чл. 222А от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ за нарушение по чл. 113, ал. 3 от ЗЗП, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА
“Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, да заплати по сметка на Комисия за
защита на потребителите
сумата в размер на 120 /сто и двадесет/ лв.., представляваща
юрисконсултско възнаграждение, на основание
чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната
помощ.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Шуменския административен съд в 14-дневен
срок от съобщаване на страните, че е изготвено.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: