№ 153
гр. Силистра, 26.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в закрито заседание на двадесет и шести
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Теодора В. Василева
Кремена Ив. Краева
като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно частно
гражданско дело № 20223400500062 по описа за 2022 година
Производство по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, Столична община, район Люлин,
бул."Д-р Петър Дертлиев" № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4 (цесионер) против
Разпореждане № 74 от 31.01.2022г. постановено по ч.гр.д. № 29/2022г. на РС – Тутракан, с
което е отхвърлено изцяло подаденото от дружеството заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, против С. АС. Е.. с ЕГН ********** за общата сума 627,26
лева, дължима по договор за заем CrediHome № 1192¬00043855 от 26.10.2018 и Договор за
допълнителни услуги от същата дата, сключени с „Микро кредит” АД с ЕИК *********
(цедент), следва да се отхвърли изцяло на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК - противоречие
със закона.
За да постанови обжалвания акт районният съд е направил анализ на част от клаузите
на приложения договор за потребителски кредит и е приел, че по същество услугите по
т.нар. пакети с допълнителни услуги „Комфорт“ представляват действия, обслужващи
усвояването и управлението на кредита, за които не може да се приеме, че са допълнителни
услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Затова възнаграждението за тях е договорено в
противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява събиране на такси и
комисионни от кредитора за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. При
това положение районният съд е стигнал до извода, че целта на посочените договорни
клаузи е да послужат като допълнително възнаграждение за кредитодателя, което
представлява разход за потребителя и поради това е следвало да бъде включен при
формирането на ГПР на основание на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Като не е сторено това,
клаузата, с която е уговорен ГПР в размер на 48,84 % не съответства на законовото
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. При съобразяване на размерите на договорените
възнаграждения по споразумението за предоставени допълнителни услуги, които заедно
надхвърлят размера на възнаградителната лихва за целия период на договора,
първоинстанционният съд достига до извод, че е налице превишаване на общия размер на
ГПР над допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК (50%). При това положение и съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, заповедният съдебен състав приел договора за кредит за
недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Допълнително е коментирано обстоятелството, че наред с основният договор за кредит
между същите страни е възникнало и застрахователно правоотношение обективирано в
договор за застраховка Защита пакет „Премиум живот“, вноските по които също са
1
начислявани ежемесечно заедно с погасителните вноски по кредита. Заповедният съд
съобразил обстоятелството, че кредиторът „Микро кредит“ АД, е регистриран
застрахователен посредник и именно той е посредничил при сключването на договора за
застраховка, в която самото дружество е ползващо се лице, което го мотивирало да приеме,
че се касае за разходите за застраховката следва да се включат, към общите разходи по
кредита при определяне на ГПР. Първоинстанционният съдебен състав е приел, че след, като
разходите по акцесорният договор за застраховка не са включени в ГПР, то
кредитополучателят не е бил наясно с действителния размер на задълженията си, което
според съда води до недействителност на договора за заем на основание чл. 22 във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, на отделно основание извън надвишаването на максимално
допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
За да обоснове жалбата си представителят на "Агенция за събиране на вземания"
ЕАД,оспорва изводите на заповедния съд позовавайки се на легалната дефиниция на
понятието Годишен процент на разходите регламентирана в § 1 на Допълнителните
разпоредби на Закона за потребителския кредит, като приема, че тъй като сключването на
застрахователния договор не било предпоставка за отпускане на кредита, размерът на
застрахователната премия не следва да бъде включван в размера на годишния процент на
разходите и така не оскъпява кредита. Позовава се на чл. 382 от КЗ, уреждащ обществените
отношения свързани със застраховка за обезпечение на заем или банков кредит. Твърди, че
този вид застрахователен договор има своя собствена правна природа - нормативна
регламентация, предмет, страни, условия за действителност, и че кредиторът не може да
влияе на условията по договора за застраховка.
В жалбата се съдържа анализ на възможностите на заповедния съд при преценка и
произнасяне по искане за издаване на заповед за изпълнение, като се коментира, че
проверката е ограничена от достъпната според съответното заповедно основание
информация за правно значимите факти по ЗЗП. В този смисъл жалбоподателя изтъква, че
липсва нарушаване правата на потребителя по смисъла на ЗЗП, тъй като в договора за
допълнителни услуги е предвидена опционална възможност потребителят да сключи
договор за застраховка без това да е задължително условие за отпускане на кредита. Изтъква
се, че заповедният съд на разполага със специални знания за да прецени дали при включване
на застрахователните вноски в ГПР би се надхвърлил законово установеният за това лимит.
ОС след, като се запозна и обсъди аргументите изложени в частната жалба намира
същата допустима но неоснователна. Въззивният съдебен състав споделя напълно мотивите
на заповедния съд обективирани в атакуваното разпореждане, като препраща към тях по
реда на чл. 272 от ГПК, и прави следния допълнителен коментар.
С новата ал. 3 на чл. 410 от ГПК (ДВ, бр. 100 от 2019 г.) е въведено изискване, че когато
вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилага
договорът, ако е в писмена форма. Целта на разпоредбата е да се направи проверка от
заповедния съд дали заявените вземания съответстват, макар и формално, на клаузите по
договора; а последните, от своя страна – дали противоречат на закона или добрите нрави,
или са неравноправни, или има обоснована вероятност да са такива – чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4
ГПК. Тази проверка е дължима от съда служебно, на основание чл. 7, ал. 3 ГПК, тъй като със
заповедта за изпълнение биха се засегнали потребителските интереси. Сключването на
договор за потребителски заем, чиито клаузи са в противоречие с императивните разпоредби
на Закона за потребителския кредит, е нарушение, което в определени хипотези (чл. 22 ЗПК)
води до невалидност на сделката; а този порок най-силно засяга потребителския интерес.
Ето защо в заповедното производство съдът разполага с правомощие да провери
валидността на сделката, от която заявителят черпи права срещу длъжника потребител. Тази
проверка обаче е само за целите на заповедното производство – за да разпореди или да
откаже да издаде заповед за изпълнение. Всички доводи, които жалбоподателят излага в
частната си жалба, няма пречка да ги изложи в състезателното исково производство, ако се
възползва от правото си да заведе осъдителен иск по чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК.
Свободата за договаряне, която е прокламирана в чл. 9 от ЗЗД, е принцип,
2
който търпи редица ограничения. Едно от тях е свързано със защитата, предоставена от
закона, на по-уязвимите участници в гражданския оборот, каквито са потребителите. Затова
преценката на процесния договор за кредит следва да е спрямо специалните закони: Закона
за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. В тази връзка правилни са и
заключенията на заповедния съди досежно таксите за предоставяне на допълнителни услуги
„Комфорт“,
ОС също приема, че е налице обоснована вероятност по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 3
от ГПК, договорът за застраховка сключен със застрахователното посредничество на
кредитодателя макар и с друго търговско дружество и договорът за предоставяне на
допълнителни услуги „Комфорт“ да е в увреда на потребителя, който макар изрично да се е
съгласил с договорните клаузи по тези две акцесорни правоотношения не бил в състояние
да прецени реалният икономически ефект от сключването на тези два договора и
произтичащите от тях правни последици досежно размера на кредитната тежест.
Съобразявайки изложеното въззивният съдебен състав приема, че атакуваното
първоинстанционно разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 74 от 31.01.2022г. постановено по ч.гр.д. №
29/2022г. на РС – Тутракан.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3